"Хора" Глава шестнадесета

Иво успя да намери начин  да замине за Щатите на бригада и да остане там, нищо, че магистратурата тук оставаше недовършена, тя не го интересуваше, всичко му беше прекалено отвратително, за да се застави да продължи.

Помоли Николай да дойде до София, държеше да се видят, обади се и на Андрей и тримата седнаха в малко ресторантче в Студентски, Николай си беше запазил стая, Иво беше отседнал при приятел наблизо и Андрей веднага се съгласи да дойде,  все пак беше сравнително евтино.

Тримата седнаха, поръчаха си сок и безалкохолно и им стана смешно, че са съвсем като жени, събират се и пият сок... После Андрей ги погледна многозначително, прие театрално сериозен вид и с поклащане на главата каза:

-Събрахме се! - тримата се разсмяха. Спомниха си времената, когато тази реклама вървеше по телевизията и понякога, когато се прибереше и третият, който е бил по до късно навън, някой все казваше:”Събрахме се!” и всички се смееха.

Сега беше малко по-различно, малко по-тъжно.

Андрей отново се опита да разсее това усещане.

-Вие, момчета, чухте ли, че сте мързеливи и гадни?[1]

Николай започна да се смее с глас, но това беше особен, горчив смях:

-О, да! Ние сме изключително мързеливи и гадни, при това изключително нагли, като работим, разбираш ли, искаме и да ни плащат! Ти по-голяма наглост от това, виждал ли си?

-Махайте се по-скоро, бягайте, ще останем тука само готини и ще прокопсаме. Малко ви завиждам, но здраве да е.

-Завиждаш ти! Прибираш се вкъщи и те чакат жена и дете и те обичат и се оплакваш.

-Така е, нямам право да се оплаквам.

-Чухте ли за скандала с “Евровизия”? - Андрей се опита да измести темата.

-Кой не е чул?

-Не сте гласували достатъчно момчета, не ви е срам.

-Нали? Извинявай, че не ми пука за глупостите им. - тримата пак се засмяха.

-Сериозно. Аз от толкова време не съм чувал хубава песен, истински хубава нова песен. Вече не правят такива. Вече всичко е комерсиално и ми е тъжно.

-А може би правят, но не стига до нас. Не гледай тука ние в какъв батак сме.

-И музиката нищо особено, нищо което да запомниш и да си тананикаш, и текстовете - кретенизъм, а в най-добрия случай просто глупост, изпълнителите, даже и да пеят хубаво, скучни, нямат какво да кажат, изглеждат еднакви, пошли, като чуеш песен, не знаеш кой я пее, всичките звучат еднакво,  не всички де, но повечето...

-Ееее, ами имаме такива велики творци сега, не им трябват текстописци, всичко сами правят... Тъжно ми е. Навсякъде все или парите играят или връзките. Имаш пари или намираш някой с пари, не ставаш за нищо, но... ще те правим певец и после що не ни гласуват хората за “Евровизия”. Щото няма за кого, затова! Аз не видях нищо особено, нищо, което да ме грабне, защо да гласувам?

-Ти остави “Евровизия”, аз на избори не гласувам, защото няма за кого-Николай се разпали, една жилка в челото му запулсира и той започна нервно да жестикулира - Нямал съм бил гражданска позиция, нямам, ама трънки! Що не въведат бяла бюлетина като в Румъния. Защото знаят, че болшинството от хората ще гласуват с нея, ще покажат, че имат гражданска позиция, просто не искат да гласуват за тези, защото те са все едни и същи, и какво ще излезе - управляват, а нямат и 30% подкрепа. Защо не обявяват изборите за невалидни при гласували под 50%? Щото не им отърва, затова. Идеята не е да станат нещата, така че системата да заработи, идеята е да им отърва. Майната им. Ще ни изгонят всички. Да искаме да останем и насила да ни гонят, да ни убеждават, че нямаме място тук... Ще им се натискам ли мислят?

-Но ето, Андрей ще остане.

-Хаха, Андрей щото е малко детето, ще го видиш ти Андрей като порасне поне мъничко. Андрей не е будала.  И на него му тежи простотията до шия.

-Какво прави Елена? – този път Иво смени темата.

-Не знам.

-Леле, Ивчо, ако беше го видял като се върна от командировка, какъв беше Николай. Уплаших се, че ще вземе да я причака и да удуши с голи ръце, така беше афектиран, не знаеше на кой свят се намира.

-Да бе, живей ти 2 седмици с Елена, пък ще те питам после. Стига глупости. За Иво.

И тримата весело заговориха да това, което очакваше приятеля им.

***

На летището го изпратиха само родителите му. Той така искаше. Когато стъпи на ескалатора, му стана малко тъжно, но щом се качи, походи малко насам натам и го заляха уповайщо сладки спомени от предишното му пътуване, Иво се успокои. Седна на металната пейка да чака. Неговият самолет вече беше спрян на ръкава. Нещо товареха в него, нещо разтоварваха.

Един самолет излетя, един кацна, слънцето весело печеше, изпращаше го с усмивка. Наоколо се натрупаха още пътници, скоро започнаха да пускат. Мястото му беше до прозореца и той, въпреки, че не би си го признал, се зарадва. С любопитство следеше щуращите се насам натам мотокари  и хора. Затегна колана, облегна се назад, наслади се максимално на налягането докато самолетът се издигаше, а после спокойно зачака стюардесите със закуската.

Родината му отказа да му даде възможност да реализира възможностите си  и той щеше да ги приложи на друго място. Никога не беше го искал, никога не беше целял това.... но така се случи.

А може би когато имаше достатъчно възможности, щеше да се върне и да се постарае да промени нещата тук. Кой знае...

---

[1] Става въпрос за изказване в предаването “Сблъсък”, че който не може да се реализира в България е мързелив и гаден.

Глава Петнадесета                                   Глава Седемнадесета 

"Хора" Глава петнадесета

Откакто остана сам, Стефан се чувстваше много по-добре. Освободен от нуждата да купува “Мазератита”, можеше да си позволи да сведе работата до посещение в офиса за около час сутринта, след което изцяло се посвещаваше на сина са. Елена нямаше претенции към детето, щеше само да и се пречка във взаимоотношенията със Станимир.

Бавачката остана на работа, но вече рядко имаше нужда от нея. Тя беше по-скоро дежурна, ако спешно повикат в Стефан в офиса, което се случваше от време на време.

Докато изграждаше бизнеса си той работеше спокойно и уверено, научи се да различава хората, да разбира бързо на кого може да вярва и на кого не. Въпреки натякванията на баща си, че не е достатъчно агресивен и, че ако не спазва закона, ще печели много повече, Стефан играеше по правилата. Осигуряваше работниците на реална заплата и им плащаше добре. Почти нямаше текучество на персонала, съществуваше едно особено чувство за общност и и за принадлежнот към фирмата, която ги храни всички и ги храни добре, интересите на фирмата бяха и лични интереси, защото Стефан се отплащаше с добри премии за свършената работа. Той никога не повиши тон, не унижи или глоби някого и служителите му бяха винаги лоялни.

Когато се реши да се поотдалечи от фирмата, тя вече беше една добре смазана машина и присъствието му беше нужно, само колкото да се информира как са нещата, все пак не желаеше да губи контрол.

Синът, кръстен Илиян, защото това име особено много се  харесваше на Стефан, започна да се чувства много по-добре от преди. Разприказва се, двамата си говореха за всички неща, които интересуваха малкия мъж, които вече уверено крачеше по света.

Играеха в Борисовата или Южния парк, разхождаха се по улиците и разглеждаха света, съвсем нов за единия и до болка познат за другия, но и на двамата им беше хубаво.

Ако времето се случеше  студено или валеше, по цял ден играеха вкъщи, четяха книжки, разказваха си приказки.

Когато завалеше сняг, двамата излизаха извън града, често отиваха в подножието на Витоша и цели часове играеха на снега. Строяха снежен човек, правеха си снежни снимки като се отпускаха и падаха назад, така че цялото им тяло да се отбележи, замеряха се със снежни топки, пързаляха се със шейна, зидаха къщички от сняг...

Стефан се опасяваше, че Елена ще му липсва, но сега за пръв път от много време чувстваше живота си пълен и завършен. Малкото същество, което вече имаше дори невижданата преди свобода да спи при баща си, ако пожелае, запълваше всичко с неподправения си възторг от света, с грейналите си очички и с най-прекрасната усмивка под слънцето. И баща му беше щастлив, безмерно, безгранично щастлив.

Вечер, след банята, двамата лягаха на леглото, мълчаха точно 5 минути, Стефан казваше, че трябва първо да се успокоят.

Въпросните 5 минути бяха период на множество скрити и открити закачливи погледи и   нечовешки усилия да не се засмеят с глас.

След това обсъждаха целия изминал ден и правеха планове за следващия. Това беше най-любимото им време.

На Илиян, защото той вече участваше във взимането на решения и се чувстваше голям и с уважавано мнение, на Стефан, защото ден след ден осъзнаваше все по-ясно, че неговото момченце расте и се учи да мисли.

Следващата част от вечерния ритуал беше книжката. Не пропускаха нито вечер. Следваше приказка, при което Илиян вече достатъчно изморен започваше кротко да заспива и когато приказката свършваше, Стефан само го завиваше, целуваше го  и тихо се измъкваше.

Отиваше в своята стая, набираше номер на мобилния си и когато чуеше познатия глас в слушалката, обзет от особено спокойствие казваше:

-Здравей! Удобно ли е да говориш?

Отсреща се чуваше:

-Ахам.

-Как си днес?

-Нормално. А ти?

-И аз - Стефан се усмихваше - А коя приказка ще ми разкажеш?

-Не знам, мислих много и май избрах. Да започвам ли?

-Давай!

И Ирина тихо започваше да разказва...

***

Оставяше слушалката, споменът за гласа му още известно време отекваше в главата  и, извърташе се, повтаряше до припадък случайно попаднали в съзнанието и мисли.

“Трябва да подредя дрехите” и гласът на Стефан настойчиво зазвучаваше:” трябва, трябва, трябва, трябва, подредя, подредя, подредя , подредя, дрехите, дрехите, дрехите, дрехите, дрехите дрехите...”

Гласът заглъхваше и сънят ласкаво я вземаше в обятията си, далеч от света, който виждаше всеки ден, от оплакването на съседа-строител, че пак ги лъжат, че обектът е на загуба и не им дават премии, а те здравето си дават на работа, от факта, че го разбираше и погледнеше ли в очите му виждаше всички проблеми с които човекът трябваше да се бори, от изтерзаните лица на хората по улиците, от отвращението им от всичко наоколо, от несправедливостта, която ги заливаше и давеше, от безумието, от най-делничното и обикновеното оплакване, че “Нищо свястно не дават по телевизията, нищо поучително, прецъкваш всички канали и все нищо, или убийства или разврат, нищо хубаво ли не остана в света?”...

Приказният свят, който събуждаше всеки ден, докато разказваше на децата в детската градина и всяка вечер, когато един особен мъж и звънеше по телефона и молеше да му разкаже приказка, също беше далеч...

Сънят, той си имаше свой свят, в който я водеше, свят в който приказките се смесваха с реалността и  ето, тя имаше вълшебна пръчица, с която можеше да реши проблемите на хората и те пак ставаха усмихнати, както бяха едно време, когато тя беше малка и не се страхуваше от нищо.

А ето сега е голяма и силна, а се страхува от толкова много неща, но това е само когато е будна. А когато спи, изведнъж придобива силата да направи света по-добър, хората да са щастливи... Защото колкото и да си щастлив ти, ако хората около теб са нещастни, се чувстваш някак дори гузен, че си щастлив, друго е когато всички са весели и се смеят и светът е някак толкова по-хубав... И един глас, толкова познат и така чакан, тихо казва:”Ще ми разкажеш ли приказка?”

Да, сънят е добър приятел, той знае как да свали товара от крехките и плещи.

Събуждаше се свежа и отпочинала, с усещането, че нещо хубаво се е случило. Не знаеше какво, защото не помнеше какво бе сънувала, но определено бе станало нещо хубаво и тя излизаше на улицата усмихната.

По пътя за работа често се засичаше с бай Стоян. Говореха за най-различни неща. Понякога той се оплакваше, че са го задържали на работа (беше вече пенсионер, но все още работеше, защото парите от пенсията не стигаха) и не могъл да прекопае доматите вечерта; понякога двамата негодуваха против времето, в което живеем, против простотията. Елена го обичаше по особен начин. На нея винаги и беше било по-лесно да общува с връстници на родителите си, че и с по-възрастни, отколкото със своите връстници.

При по-старите поколения личеше здравата ръка на социализма във възпитанието, дори най-обикновени работници бяха хора с висока култура, интересуваха се от много неща, мъжете  умееха деликатно и ненатрапчиво да изкавалерстват когато е нужно. С такива хора Ирина се чувстваше сигурна и спокойна. Нейните връстници също не бяха лоши и тя го знаеше, но съществуваше една особена разлика в класите, във възпитанието, в поведението и тя се чувстваше несигурна и дори понякога се страхуваше от тях.

Една сутрин, докато вървяха към работа двамата с бай Стоян се разговориха за тотото. Бай Стоян най-редовно играеше. Разказа и, че си мечтае да спечели и да направи околосветско пътешествие. Да отиде в Китай, после да мине през Индия, да прелети до Северна Америка, да посети Ниагарския водопад, а после да се върне в родната Европа и да разгледа Рим, Париж, Москва... И като се върне, поне ще знае, че нещо е видял в този живот.

След това, когато се сещаше за този момент, Ирина си мислеше, че може би най-правилната реакция в случая би била да пожелае да се сбъдне мечтата.

А тогава усети твърда буца в гърлото си, усмихна се, за да прикрие насълзените си очи.

От една страна тази мечта, на един обикновен човек, който цял жинот с честен труд си е изкарвал хляба и никога не е имал амбиции да променя това, но през всичките тези години е успял да запази огромна, богата душа, любопитство към света, уважение към чуждата култура, звучеше толкова величествено... човек е толкова голям колкото големи са мечтите му... а да искаш да опознаеш света, да го видиш в цялото му многообразие е наистина голяма мечта.

От друга, чисто финансово, въпреки, че тази мечта беше непосилна за бай Стоян, за Ирина и за още мнозина обикновени хора, тя не изискваше толкова много средства по принцип.

От трета, тя едва ли някога щеше да се сбъдне и това беше толкова чудовищно нечестно. Една обикновена мечта, която никому с нищо не би навредила, човекът просто иска да види света... как може да е такъв непосилен лукс да видиш света? Още повече, когато цял живот си работил.

И от четвърта, Ирина знаеше, че има немалко хора, които могат да си позволят такива пътувания, правят го и остават слепи за чуждата култура, нищо вътре в тях не трепва, не се обогатяват от тези пътувания, не ги оценяват, за тях е важно да пътуват само за да могат след това на поредното парти да се похвалят в колко скъп хотел са нощували. Справедливо ли е това?

***

В махалата живееше и дрипав младеж на 18-19 години. Беше трудно да се прецени дали е ром или българин. Беше дребен за годините си, окъсан, със стари дрехи, които очевадно бяха купувани за друг, защото  бяха прекалено големи за хилавото му тяло, лицето му, може би някога красиво, сега беше разкривено от побои, получени някога. Жизненият опит на Ирина с подобни същества беше горчив, подадеш му пръстче, то те отхапе цялата от кръста нагоре, и тя се стараеше да го избягва, за да не се окаже, че стореното добро се връща с отрицателен знак към нея.

Когато един ден младежът се заприказва с бай Стоян и тръгна да върви с тях, тя почти се разсърди на своя стар добър познайник, че говори с непознатото момче.

Но колкото и да се стараеше да пази дистанция  и да стои по-далеч, Ирина неусетно се заслуша в разговора им.

Момчетото се казваше Божо, работеше на някакъв строеж, вчера беше взело заплата и веднага след това са последвали 3 големи харча.

Първо, беше си взело сим карта, а в комплект с нея вървеше лъскаво червено ножче и той сам обясни как сега на всички се хвалел с новото ножче, то беше очевадно обект на голяма гордост.

Имаше и мобилен телефон купен или подарен му някога. Телефонът беше изваден с особена наслада и демонстриран с кратък разговор, само за “здрасти” с неизвестен на събеседниците познат.

Вторият голям харч бяха няколко картона цигари, така че да му стигнат за цял месец, защото като няма цигари му е тъжно.

И третият голям харч, който беше анонсиран с “Пък няма да повярвате вчера къде бях”, се отнасяше за излизане на заведение, където Божо даже изпил няколко питиета и след това го закарали с кола вкъщи, при което беше подчертано, че не той е шофирал, защото той не шофира когато е пил, а са го закарали. Трите удоволствия наброяваха осемдесетина лева, което беше не малък процент от божовата заплата, но преди тези три основни за него харча, Божо не би посмял да купи нищо друго.

Стигнаха до неговата отбивка и той с рядко срещана наоколо искрена любезност, пожела “Приятен ден” и се отдели от групичката.

Ирина осъзна колко много я е поразил Божо, когато цял ден мислите и надпреварвайки се една друга все я връщаха към него.

Божо беше преживял много и всичко, за което мечтаеше, което искаше, беше да бъде нормален човек, да се чувства човек.

И той, като Ирина, щом се видеше с пари, бързаше първо да нахрани душата, а за тялото, ако остане.

И ножчето, и телефона, и цигарите, и излизането на заведение, бяха все геройски искрени опити да се почувства нормален човек. Поне за малко, поне когато вземе смешно малката заплата.

Божо беше безкрайно различен от вулгарните младежи, които Ирина познаваше. Той търпеше редовно подигравките им, понякога дори отнасяше някой и друг юмрук, но не беше станал като тях, не беше се озлобил, напротив, с това кротко и съвсем обикновено сякаш “Приятен ден!”, което обаче се видя на Ирина крайно необикновено за създадените условия, той се издигна в очите и много по-високо отколкото стояха връстниците му.

Божо е човек на духа, храни първо него, после тялото и е толкова тъжно, че точно Божо е толкова окъсан и толкова обиждан и бит. Колко ли усилия коства да останеш нормален човек при тези условия? Лесно ли е да кажеш “Приятен ден!” да бъдеш любезен, добре възпитан, когато хората са били толкова чудовищно лоши с теб, когато в дива ярост са обезобразили лицето ти, мислейки, че така те смазват завинаги, но душата ти, упорита в старанието си да остане човешка душа, те е изправила на крака и не е позволила на болката да я изкриви, да я изроди?

За втори път след разказа на бай Стоян за мечтата му, Ирина чувстваше нужда да разкаже на Стефан истинска приказка. И за втори път не посмя. Стефан беше особен приятел, по-скоро познат. Той никога не я разпитваше как е и какво прави, никога не се поинтересува как живее тя, за него момичето беше и си остана разказвач на приказки и нищо повече.

Сега, чувствайки нужда да му разкаже истинска приказка, тя по някакъв начин щеше да го допусне в живота си, да напълни въображаемия свят, който живееше помежду им с истински, живи образи, да му открехне вратата към себе си, как живее тя, с какви хора общува, какво я вълнува и впечатлява.

А това, освен прекалено стесняване на дистанцията и навлизане в личния и свят, би могло да предизвика и друг проблем.

Хората, които са свикнали да имат пари, никога не осъзнават, че понякога ако нямаш и се оплачеш, го правиш просто за да се оплачеш, не за да поискаш нещо и ако Стефан беше си предложил услугите, би станало толкова грозно и унизително, че тя би спряла да му вдига телефона. Не, твърдо не можеше да си позволи да говори със Стефан за това.

Глава Четиринадесета                 Глава Шестнадесета

 

"Хора" Глава четиринадесета

Решението за заминаването за Китай беше взето твърдо малко след като се прибра от последната командировка.

Улови се, че въпреки смъртната умора и опънатите нерви по време на пътуването, когато се прибра, му стана тъжно. Сякаш нещо хубаво, което го беше пазило и топлило, изведнъж изчезна. Той с учудване, за пореден път долови у себе си симптомите на следкитайна депресия. 

Рядко използван, китайският бавно но сигурно теглеше назад, можеше да продължи да го развива единствено ако отиде там. А имаше още толкова много неща, които не разбираше, ако се заслушаше в говора на минувачите по улицата.  Той искаше да разбира, имаше нужда да разбира. Нима четирите години не са базвъзвратно загубени, ако не започне да разбира ако не всичко, то поне повечето неща?

Когато напусна работа и се прибра у дома, където беше далеч от всички колеги, от всеки, който можеше да разбере възторга му от някоя китайска песничка, се прибра при семейството си и в това отношение се почувства не сам, но в друго, като че ли остана съвсем, съвсем самичък. Никой наоколо да не разбира китайски, с никого да не можеш да се закачиш на китаистки жаргон, никой наоколо да не може да разбере драмата, че си забравил един йероглиф, който точно в момента много ти трябва, на никого който присъства край теб физически да не можеш да кажеш толкова удобното “зоу ба[1]” или “мафан[2]”, или “каисин[3]”, да не те разбират, когато по навик изтърсиш “Нещо не ти разбирам исъ-та[4]...”, да вървиш по улицата, да гледаш хората и да си мислиш, че целият богат свят, който познаваш, не означава абсолютно нищо за тях, чужд им е, точно както беше на теб някога...

Николай живееше с единствената цел да замине за Китай, дори не записа магистратурата, в която го приеха, за да може да пести пари, да не се окаже, че заради нея после не стигат за самолетен билет... Целта да отиде в Китай беше поставена над всички останали цели.

Вечерта преди интервюто сънува кошмар, от онези след които се събуждаш и ти трябват 15 минути да осъзнаеш, че са просто сън. Уж телефонът му не беше звънял и той се събужда в 9.00, до интервюто остава само час, но с трафика в София е почти невъзможно да стигне и той седи на леглото и се чуди какво да прави. Толкова безумно тежко му е, че заради нещо толкова дребно и незначително изпуща нещо толкова важно за него.

Когато се осъзна, беше 5 сутринта. Той провери алармата и пак заспа. Разтресе го друг кошмар. Не беше взел стипендия, дадоха едната на друг човек, другата решили да не дават. Председателят на комисията беше едно глупавичко момченце, с което бяха учили заедно в първи клас.

Това глуповато създание излезе и прочете, че еди кой си заминава с първата стипендия , а втората стипендия решили да не я дават, така им харесвало.

Буца стисна гърлото на Николай, той нямаше навик да плаче но на сън се разплака. Тичаше след момчето и викаше:

-Кои сте вие бе? Какви сте, че така ще решавате? Кой ви е дал право да се разпореждате с човешкия живот? Кой? Вие знаете ли колко означава тази стипендия за мен? Знаете ли каква нужда имам да замина? Знаете ли как болезнено ми липсва Китай, как понякога се унасям и се чувствам сякаш съм там, а после се събуждам и съм тук.

Той настигна момчето като се изкатери по една кола. Стоеше изправен на предния капак и крещеше срещу обърналото се назад и нагло гледащо го в очите глупаво момче. Искаше да му каже толкова неща, да му разкаже толкова неща, но нямаше глас, гласът му се давеше в сълзи и той успяваше болезнено тихо, толкова тихо, че се мразеше, че няма сила да говори по-високо, прекъсвайки речта си с хълцания като малко дете да каже нещо, което му се струваше крайно недостатъчно.

Събуди се с алармата, облян в пот и безпомощен да се оборави веднага от ужаса.

***

Не взе стипендия. Имаше всички основания да се чувства обиден, защото  се оказа, че за да вземеш стипендия за магистратура в Китай, владеенето на  китайски език дори не е предимство. Беше склонен да приеме един от аргументите на комисията, но... не беше честно и от това горчеше най-много. Само един китаист знае какво е да ти откажат стипендия за Китай, след като си имал възможността да го вкусиш за малко,  чувстваш се, сякаш си ужасно гладен, позволили са ти да опиташ от изискано и вкусно блюдо само една хапка, което е крайно недостатъчно да се нахраниш, а само изостря още повече апетита, но ти взимат блюдото, ти примляскваш и се опитваш да си спомниш до най-малката подробност вкуса му, да го възстановиш в съзнанието си, не можеш и умираш от глад, но не искаш да ядеш друго, защото точно това блюдо е най-вкусното нещо, което някога си опитвал...

Целият му живот изведнъж се срина, изплъзна се от контрола му, той не беше способен да мисли  за утрешния ден, камо ли да прави някакви други планове.

Прибра се като замаян, редки бяха случаите в живота му, когато се беше чувствал по-объркан.

Първо реши да учи магистратура. Седна пред компютъра и цял ден рови из сайтовете на университети, но нищо не беше в състояние да му се хареса. Хвана се, че го отвращава мисълта да учи тук. След като беше се докоснал до интернационалната среда в Китай, до необходимостта и удоволствието постоянно да сменя езиците, на които говори  и почти болезненото привикване обратно само към един език, мисълта да учи само на един език,  преподавателите да говорят на същия този език и дори с колегите да се налага да говори пак единствено и само на този език,  го довеждаше до почти физическо отвращение и неописуем ужас, че мозъкът му, като че ли заставен да цикли на едно място, ще забрави какво е да се движи.

Нямаше желание да се връща в София за редовна магистратура, а възможностите за задочна бяха много ограничени. Университетите наоколо също не предлагаха възможности.

Алтернативите за работа бяха мизерни, като се имаше предвид, че държеше да работи от къщи и Николай тотално изпадна в състояние на безтегловност, не виждаше изход или перспектива, по цял ден киснеше пред компютъра, чувстваше се безкрайно виновен, че толкова време близките му са го издържали, а ето, сега, когато е редно той да работи и да връща инвестицията, се оказва неспособен да го прави. В чисто личен план беше свикнал да има доходи и сега изведнъж се смаза под факта, че е изцяло зависим финансово.

---

[1] Да тръгваме

[2] Неприятности, главоболия

[3] Щастлив, безгрижен

[4] исъ-смисъл, букв. Не разбирам какво искаш да кажеш.

Глава Тринадесета                                  Глава Петнадесета 

"Хора" Глава тринадесета

Ивелина беше вече втори ден в болница, лекарите решиха, че е по-добре да влезе 2 дни преди термина. Андрей не изпускаше телефона от ръката си и гореше от нетърпение бебето най-после да се роди и той да си ги прибере вкъщи и двамата. Изпитваше особена завист към нея. Той се беше свършил работата някога, преди 9 месеца и след това не можеше за участва по никакъв друг начин в процеса, освен като се грижи за жена си, а това му се струваше прекалено малко. Ивелина усещаше най-силно, когато бебето риташе, Ивелина вече му говореше все едно се е родило, дори понякога го предпочиташе за събеседник пред Андрей, изобщо, тя вече имаше някаква връзка с него, докато той само усещаше по някой ритник, ако го поканят. Да говори с неродено бебе беше под мъжкото му достойнство. А върхът на всичко е, че беше закарал собствената си жена, сама но с голям корем в болницата, а от там щеше да си ги вземе и двамата и в процеса на това разделяне, той категорично не можеше да участва.

Ивелина го отряза за варианта да присъства на раждането и той не настоя. Това все пак си е женска работа, а и знаеше, че е излишно да спори. Новината, че е баща го свари докато разгорещено спореше с колега, толкова разгорещено, че за малко не отказа повикването, добре че колегата успя да се намеси навреме в момента, в който Андрей се канеше да откаже непознатото повикване: ”Пич, може да е от родилното!”

-Имам син!-Андрей неочаквано се свлече и седна на пода. Устата категорично отказваше да се затвори и той дишаше шумно.

-Имам син!-почеса се по веждата-син бе, син, мой син!

Главата му се наведе надолу, погледът трескаво обикаляше насам натам по пода.

-Аз съм баща! Станах татко!-главата се вдигна, очите се бяха наляли с чисто щастие, което сякаш не се събираше в тях и бликаше навън, очертавайки сияещи планински поточета около него. Той скочи от пода и започна да прегръща колегите си.

***

Когато за пръв път му позволиха да вземе детето на ръце, се почувства жалко безпомощен. В ръцете му имаше пъшкул, който го гледаше с любопитство и весело мърдаше с нереално малки ръчички. При това пъшкулът беше по-крехък от стъкло и трябваше хем да внимава да не го стисне много, хем да не го изпусне.

Ивелина следеше с особено задоволство комичната му безпомощност и току му показваше как да го хване по-добре, подпъхваше пелената, изобщо държеше се като голям и опитен човек, които поучава нищо неразбиращ младеж.

Тя беше безкрайно щастлива и обичаше и мъжа си и сина си до полуда, но чувстваше особена гордост, че тя вече познава донякъде сина, кърмила го е, знае как да го държи, пръстите и не треперят и не изглежда комично с крехкото вързопче в ръка. Докато Андрей не смееше да го докосне, тя вече беше целувала ръчички и краченца, дори бебето я познаваше и това допълнително подклаждаше гордостта и.

Андрей беше страшно притеснен, когато трябваше да ги вземе, хем искаше да си ги прибере и някакви обикновени сестри да нямат претенции, че познават сина му по-добре от него, хем безкрайно се вълнуваше, притесняваше дали ще се справи и се тормозеше, че е прекалено развълнуван и непременно ще забрави нещо.

Когато тримата се качиха в колата, взета под наем за целта, така де, не върви да си прибираш сина и жената с такси, и той осъзна, че всичко е наред и нищо не са забравили, му стана необичайно леко и приповдигнато. Дори започна да си тананика поглеждайки към Ивелина и бебето на задната седалка.

Глава Дванадесета                              Глава Четиринадесета