Ивелина беше вече втори ден в болница, лекарите
решиха, че е по-добре да влезе 2 дни преди термина. Андрей не изпускаше
телефона от ръката си и гореше от нетърпение бебето най-после да се роди и той
да си ги прибере вкъщи и двамата. Изпитваше особена завист към нея. Той се беше
свършил работата някога, преди 9 месеца и след това не можеше за участва по
никакъв друг начин в процеса, освен като се грижи за жена си, а това му се
струваше прекалено малко. Ивелина усещаше най-силно, когато бебето риташе,
Ивелина вече му говореше все едно се е родило, дори понякога го предпочиташе за
събеседник пред Андрей, изобщо, тя вече имаше някаква връзка с него, докато той
само усещаше по някой ритник, ако го поканят. Да говори с неродено бебе беше
под мъжкото му достойнство. А върхът на всичко е, че беше закарал собствената
си жена, сама но с голям корем в болницата, а от там щеше да си ги вземе и
двамата и в процеса на това разделяне, той категорично не можеше да участва.
Ивелина го отряза за варианта да присъства на
раждането и той не настоя. Това все пак си е женска работа, а и знаеше, че е
излишно да спори. Новината, че е баща го свари докато разгорещено спореше с
колега, толкова разгорещено, че за малко не отказа повикването, добре че
колегата успя да се намеси навреме в момента, в който Андрей се канеше да
откаже непознатото повикване: ”Пич, може да е от родилното!”
-Имам син!-Андрей неочаквано се свлече и седна на
пода. Устата категорично отказваше да се затвори и той дишаше шумно.
-Имам син!-почеса се по веждата-син бе, син, мой
син!
Главата му се наведе надолу, погледът трескаво
обикаляше насам натам по пода.
-Аз съм баща! Станах татко!-главата се вдигна, очите
се бяха наляли с чисто щастие, което сякаш не се събираше в тях и бликаше
навън, очертавайки сияещи планински поточета около него. Той скочи от пода и
започна да прегръща колегите си.
***
Когато за пръв път му позволиха да вземе детето на
ръце, се почувства жалко безпомощен. В ръцете му имаше пъшкул, който го гледаше
с любопитство и весело мърдаше с нереално малки ръчички. При това пъшкулът беше
по-крехък от стъкло и трябваше хем да внимава да не го стисне много, хем да не
го изпусне.
Ивелина следеше с особено задоволство комичната му
безпомощност и току му показваше как да го хване по-добре, подпъхваше пелената,
изобщо държеше се като голям и опитен човек, които поучава нищо неразбиращ
младеж.
Тя беше безкрайно щастлива и обичаше и мъжа си и
сина си до полуда, но чувстваше особена гордост, че тя вече познава донякъде
сина, кърмила го е, знае как да го държи, пръстите и не треперят и не изглежда
комично с крехкото вързопче в ръка. Докато Андрей не смееше да го докосне, тя
вече беше целувала ръчички и краченца, дори бебето я познаваше и това
допълнително подклаждаше гордостта и.
Андрей беше
страшно притеснен, когато трябваше да ги вземе, хем искаше да си ги прибере и
някакви обикновени сестри да нямат претенции, че познават сина му по-добре от
него, хем безкрайно се вълнуваше, притесняваше дали ще се справи и се
тормозеше, че е прекалено развълнуван и непременно ще забрави нещо.
Когато тримата се качиха в колата, взета под наем за целта, така де, не
върви да си прибираш сина и жената с такси, и той осъзна, че всичко е наред и
нищо не са забравили, му стана необичайно леко и приповдигнато. Дори започна да
си тананика поглеждайки към Ивелина и бебето на задната седалка.
Няма коментари:
Публикуване на коментар