"Опера" Втори трейлър

      Катя завършва с отличие Софийския университет и започва работа по специалността си. На пръв поглед всичко в живота и е прекрасно и мнозина и завиждат. Докато един ден, не осъзнава че се променила в неочаквана и нежелана посока и докато старателно се е опитвала да прави каквото трябва е забравила какво всъщност иска. Някога винаги усмихната и с широк кръг от интереси, сега тя ден след ден се превръща в сив нечовек, който говори само за работа и постоянно се оплаква…

       Борис от съвсем малък знае, че е различен от другите деца и винаги се съобразява с това. Изключително интелигентен и талантлив той никога не се е съмнявал във възможностите си. Владее публиката си до съвършенство и се впуска в интелектуални игри, с които малцина биха се справили. Но спусне ли се завесата, от бляскавия му образ не остава и следа. Животът му е съвсем прозаичен. Дели малка гарсониера с подарено му от почитатели коте, разнищва всички хора, които среща от пръв поглед и отдавна се е примирил, че вероятно никога няма да срещне жена, която да обича наистина, заради прекалените си зрелост и интелект. Докато един ден най-неочаквано непозната, която е неспособен да разнищи не се вмъква в живота му…

"Хора" Глава Двадесет и четвърта

 “Здрасти, Таня!

Аз най-после поприключих с организационната работа в началото. Не че сега си клатя краката, но вече съм много по-спокоен. Ти как си? Не смея да ти пращам дълъг имейл, защото знам, че нямаш много време. Пази се, поздрави и до скоро!

Николай”

“Здравей!

И аз съм добре, всичко е както преди. Пращай дълги и-мейли, аз много обичам да чета :) И ти се пази! До скоро!

Таня”

 

“Здрасти, Таня!

Аз съм добре. Понякога изпадам в състояния, когато пиша прекалено много, затова, ако ти се стори прекалено дълъг и-мейл-ът ми, а не ти се чете толкова, просто не го чети, аз няма да се сърдя, само, когато можеш ми пиши как си, защото това е нещо, което извънредно много ме интересува.

Мина немалко време от нашата среща и ти навярно вече си си мислила, че няма да пиша или си ме била забравила, макар, че редно е да бъда честен, винаги съм се надявал, че не си.

Нямам оправдание за това, че толкова време не писах, или поне не правдоподобно оправдание, истината вероятно ще ти прозвучи като измислица, но все пак предпочитам да я кажа, с риск да ме вземеш за последния глупак на света-убиваше ме битовизмът, имах толкова много най-елементарни битови неща на главата, че ако бях седнал да пиша, бих го направил по задължение, а не исках.

Дочете ли “ Повест за истинския човек”? Или ти е толкова напрегнато, че можеш да си позволиш подобни луксове само във влака, когато се прибираш вкъщи? Нали знаеш, че много ти завиждам за  тези две удоволствия, да можеш да се прибираш вкъщи и да четеш книги, макар и понякога.

Колко съм глупав, сега, докато ти пиша, се сещам, че може би ще мога да намеря нещо хубаво на руски или английски тук, не взех нищо, а ми е трудно да си представя как би звучала някоя от любимите ми  книги на китайски :D. Но винаги има и нови неща, които да откриваме, нали? Напоследък, преди да замина бях толкова удавен в проблеми, че дълго време не можех да си намеря хубава книга за четене, имах време, огромна библиотека на разположение, но нищо не беше в състояние да ме докосне или грабне, само в старите, вече четени книги, като че ли намирах нещо за себе си, съвсем свое и малко позабравено. Едва тук, когато моят китаец, Иван( по-късно ще ти разкажа за него ;)), ме попита за българска музика, се замислих, че въпреки, че винаги бих предпочел да слушал фамилия Тоника, Маргарита Хранова или Лили Иванова сред новите неща навярно също има стойностни и аз не съм можел да ги оценя заради състоянието, в което съм се намирал.

Тук се чувствам добре, свободен, не ми е схлупено и кално, както в България и въпреки, че всички казват, че пекинското слънце се вижда рядко заради смога, аз вероятно имам страшен късмет, защото толкова пъти вече съм го виждал и дори го харесвам.

А сега за Иван, той е много добро момче, учил е в Германия, говори английски и немски, сега започва да учи български и ужасно много ме забавлява. Няма втори човек на земята, който да умее да произнася “кебапче” по-забавно. Понякога  има моменти, когато се чудя естествено ли е да се смеем толкова много докато учим... Усещането да преподаваш собствения си език е много странно за мен. Говориш добре, но много правила за теб са толкова автоматизирани, че ти  се губят, лесно ти е за кажеш нещо, но когато трябва да го обясниш, понякога се налага много време да мислиш...

Като че толкова като за първи по-дълъг и-мейл е достатъчно. Ако имаш време,  пиши ми какво правиш, какво те вълнува, за какво си мислиш, докато пътуваш в автобуса, няма да ме отегчиш, всичко ми е интересно. Желая ти хубава вечер, пази се много и до скоро!

Николай”

“ Здравей!

Пиши колкото искаш и цели романи да са, аз ще ги чета с удоволствие. Твоите писма са едно от малките неща, които ме карат да се чувствам човек точно сега. Аз съм добре, уча, работя и за ежедневието ми като че ли няма какво толкова повече да се каже. Ти как си? Какво правиш? Какво ново има при теб?

Да, може би си прав, може би и в наши дни се правят стойностни неща, просто ние не ги забелязваме. Но има и прекалено много боза, да не казвам по-силна дума и понеже тя е толкова много, покрай нея отричаме всичко.Наскоро, докато четях един текст (не знам дали си чувал, че ние бъдещите психолози много четем текстове, които после обсъждаме на упражненията), съквартирантката ми гледаше “Хари Потър” и аз без да искам  хвърлях по някое око. Толкова страшен филм, Николай, нямаш си представа. Аз съм голяма и пак се зачудих дали няма да сънувам кошмари, а  ако бях дете?

Много ми е болно за децата. Глупаво е да се тревожа за тях сега, когато имам много свои лични неща, с които да се справям, но не мога, аз съм такава. Когато не мога да дишам от умора, не мисля за нищо друго освен за себе  си, малко чужди неща могат да ме трогнат в такъв момент, спасявам се, оцелявам, но успея ли да си поема глътка въздух, да се огледам макар и за миг, да срещна някой, който би изслушал глупавите ми момичешки разсъждения, започвам да мисля за това, защото то е страшно.

Казвах ли ти, че ме е страх от едно дете, съседче? Не че е лошо детето, или че има някакъв проблем с външния вид, аз почти не го познавам, хубаво дете, но се случи преди няколко години, имаха малки котета, то грабна едното и го заблъска в оградата, дядо му беше там и го гледаше без да се впечатли. Не върви да се караш на възрастен, че методите му на възпитание не струват, нали? Те и без това ме мислят за малко луда. Ако го нямаше, само ако го нямаше въпросния дядо там... Взехме котето, когато детето го пусна,  то хапна малко, беше уплашено, но си стоеше на краката, изглеждаше добре. След два дни умря. Беше много страшно, докато умираше. Гледаше с едни такива огромни очи, но не безизразни, а пълни с толкова много смисъл и аз не мога да ги забравя и досега очите ми се насълзяват като се сетя. Сякаш животинчето не можеше да разбере какво става с телцето му, защо го предава, ето че за пръв път в живота му не го бият, галят го, отнасят се с с него добре, а него го боли и то не разбира защо го боли след като с него се отнасят добре... От тогава ме плаши детето, страх ме е като го видя, даже и да се смее, гледам да мина на другия тротоар.

И да беше само това. Днес никой не обръща внимание на децата. Отварят някакви глупави допълнителни психологически кабинети в училищата и си мислят, че решават проблема. Но не е ли глупаво да тровиш някого и, когато уж искаш да му помогнеш, да превързваш раните, вместо да спреш да даваш отровата и проблемът да се реши веднъж завинаги?

Ние отраснахме в друго време, тогава като че нещата още не бяха толкова излезли от контрол, въпреки, че бяха първите, най-луди години на демокрацията. Не съм убедена, че бих била същия човек, ако тогава беше като сега.

Понякога сядам и си мисля, да семейството неутрализира много от ефектите, ако има достатъчно зрели родители, но все пак, ако аз съм дете, не ми допада буламача, с който ме заливат ежедневно телевизиите и искам целенасочено да седна и да гледам нещо хубаво, нещо, което да даде отговор на множеството въпроси, които се въртят в главата ми – защо живеем, какъв е смисълът, какво е любовта, как да постъпвам в определени ситуации,  няма какво. Мога единствено да седна и да чета стари книги, защото новите не се занимават особено с това... А колко деца го правят? Там, където родителите си знаят работата, добре, но ти знаеш, че има толкова много родители, които са безкрайно заети и нямат време. Не, че ги оправдавам, просто децата са оставени да се възпитават сами, от околната среда, а околната среда им показва страшни неща и ги учи на страшни неща.

Наскоро стана един скандал, със сексуалното възпитание, показвали филми със съмнително за родителите съдържание на 8 ми клас, 13-14 годишни деца, а ако беше видял откъса от филма... И който е против, морализаторствал, те за да предпазят децата от болести и бременност уж, понеже сега били на 13-14, а на 15-16 било нормално да започнат да правят секс. Как ще кажеш това на дете? Що за ненормалник трябва да си? Вероятно има много деца, които наистина започват тогава, но едва ли ще го направят, ако им казват, че е нормално  да се прави секс след 18 години. Да ги ограмотят как да се пазят, не как да правят секс, да възпитат у тях уважение към тези неща. В крайна сметка нали затова ги УЧАТ, когато учиш някого, моделираш неговото поведение, така че то да влезе в определени норми, не променяш учебния материал, за да съвпадне той с порочната практика в това отношение. Защото това, което правят сега е откровено развращаване. Оставяме настрана забавния момент с банана, на който  те учат да слагаш презерватив, това и по наше време го имаше и както във всички часове по темата, целият клас се заливаше от смях, но не в това е въпросът. Дори да оставим настрана филмчето и фактът, че според него щом ти харесва някой, непременно трябва да правиш секс с него, което според мен е доста брутално изкривяване на ценностите, да се върнем на това, че според тях е НОРМАЛНО да се прави секс на 16 години.  Те може да са правили, много други също могат да правят, но това не го прави НОРМАЛНО, защото ако го обявят за нормално, много деца на по 17 години ще се изпопритеснят, че не са правили секс и ако нямат стабилен човек до себе си, който да ги съветва,  ще го направят с първия срещнат само, за да са НОРМАЛНИ и ще го направят НЕ защото ИСКАТ, а защото мислят, че така ТРЯБВА, понеже дори в училище така ГИ УЧАТ. Да не говорим, че натискът на съучениците им в това отношение, също не е никак маловажен...

А младите хора имат толкова много други, по-важни неща, с които да се занимават в тези години, но никой не мисли за това.

Насилието, което ни залива отвсякъде, компютърни игри с убийства, които според мен, трябва да се забранят, за тях няма какво да говорим...

Но аз съм си една толкова консервена кутия, понякога се чувствам чудовищно стара...

Аз ти написах по-дълъг и-мейл, видя ли? ;) До скоро!

Таня”

“Здравей, Таничка!

И аз съм добре. Офисът вече работи, имаме няколко служители, през почивните дни обикалям любими места из Пекин, не мога да се оплача по никакъв начин, чувствам се прекрасно :)

Нещата, които си ги мислиш, и аз съм ги мислил много пъти.  Най-вече за отровата. Аз затова не обичам българската телевизия, дори за зрял човек с установена ценностна система, понякога е страшно, а камо ли за децата. Но, за да се направи това, трябва на практика да се спрат 90% от предаванията, които вървят сега, трябва да има цензура, не идеологическа, а ценностна, морална, възпитателна. Защото телевизята ВЪЗПИТАВА с всичките си предавания, иска или не. Но нали се сещаш колко хора по колко пари  биха загубили от нещо подобно и как тези хора “горят от желание” да ги загубят тези пари... Лошото при такъв тип проблеми е, че манипулацията играе много важна и за съжаление съществена роля. Да речем, че правителството изведнъж направи съответните реформи и тази цензура е факт. Какво става тогава? Медиите насъскват хората и всичко, което не използва собствения мозък и очаква телевизията да му внушава мисли, а то не е никак малко,  се вдига на протести  да сваля правителства и т.н. и т.н.

Ако нещата започнат от другата страна, събираме се няколко ентусиасти, за да искаме да станат тези реформи. Телевизиите отразяват, но така отразяват протеста, че излиза, че не знаем какво искаме, не че не се е случвало вече такова нещо. И хората си мислят, някакви луди там, искат някакви глупости, затова протестират.

Интернет и блоговете са доста богато поле на действие, но пък наистина мислещите хора, тези които умеят да мислят отвъд ежедневната истина, която се приема за даденост, но всъщност си е доста съмнителна, са малцина. А веднага ще се намерят множество “умници” с внушени от някъде мисли, да скочат отгоре ни – и какво постигаме? Два тона изхабени нерви и никакъв резултат.

Аз нямам повече сили да си блъскам главата в стената. Предадох се, избягах. Ако беше само това, но когато започнеш да се замисляш има толкова много проблеми, които могат да се решат толкова лесно, ако не съществуваха “икономически интереси”, които да бъдат засегнати от тяхното разрешаване.

Някога бях като пружинка, видя лошото и скачам, сега, ако имам сили да си защитавам правата в ежедневната битка за оцеляване в България, вече съм доволен, да променям света се отказах. Не може всеки ден да си блъскаш главата в стената и пак да продължаваш. А когато осъзнах, че не мога да променям нещата, спрях и да забелязвам лошото, да се ядоствам, по някакъв безумен начин претръпнах.

Ето сега съм тук. Чувствам се по-спокоен, хората си помагат, имат чувство за общност... добре ми е. Вероятно има много проблеми и ако се вгледам ще ги видя, но не искам. Проблеми има навсякъде...

Пази се много! До скоро!

Николай”

“Здрасти!

Така е, прав си. За да оцелееш, трябва да се научиш да си затваряш очите. Иначе няма как. Прекалено много жестоки неща ти се налага да видиш. Има един разказ на Горки, много хубав, за майка, която осъзнава, че синът и е „безплоден като мълния” и от жажда за слава, предава родината си, убива невинни, унищожава живота. За да спаси хората от него, тя пронизва първо неговото сърце, а после и своето, чел ли си го? Много е силен! И носи страшно много смисъл. Докато върви към сина си по бойното поле, майката гнусливо подритва оръжието... Миналата година, тогава бях първи курс, от известно време вече работех и нямаше как да се прибера за Гергьовден, случи се няколко дни преди парада да съм до Ректората. Затвориха Цариградско, за да мине техниката, а аз не знаех, че е просто репетиция. Видях как затварят улицата и минава нещо страшно. Танкове, някакви други тежки машини, които не знам и не искам да знам нито как се казват, нито за какво служат. За няколко минути не знаех какво става. Хора вадеха телефони и снимаха. Чудех се дали не е започнала война, изредих през главата си всички познати, които са в чужбина, всички момчета, уплаших, се, че може да е станало нещо и да ги мобилизират... А техниката вървеше ли вървеше... грозна техника, Николай, страшна. Като си представих за какво служи, ми стана зле, сякаш съм ги видяла в действие, подпрях се на стената, наведох глава, за да  се  напълни с кръв и да не припадна... Минали са толкова години, откакто Горки си е написал разказа, а оръжията са все толкова грозни, все толкова страшни, все още убиват хора...

Това отново е сред онези неща, които не можем да променим, нали? Обаче можем да помечтаем, ако вместо да се убиват, се стреляха с приспивателни стрелички, хем са на далавера, и в ръката да те улучат, заспиваш, хем никой не страда... Нехуманно е през 21 век за има убиващи оръжия, грозно е, диво, показва липса на всякаква култура... Ако само можеше да щракнеш с пръсти и всички оръжия по света да изчезнат... или да станат шоколадови и да стрелят с течен шоколад... примерно :D Мечтиии... Много ми се спи. Оставям те! Успешен ден!

Таня”

“Таничка,

човек е толкова голям, колкото големи са мечтите му, нали знаеш? :) Така че няма да лошо да си мечтаем хубави неща, дори и да изглеждат фантастични на фона на света, в който живеем. Някой ден няма да бъдат така нереалистични и това е факт. Може вече да не съм жив да го видя, но не се съмнявам, че ще бъде. Изобщо, всички неща, за които сега си говорим, проблемите, които ни се иска да се решат, някой ден вече няма да съществуват, хубаво е да си помечтаем за това време :)

Разказът на Горки съм го чел, даже по памет мога да ти цитирам началото му на руски, някога дори ме изпитваха да го разказвам, аз съм завършил руска гимназия :) Великолепен е! Както повечето, да не казвам всички, неща на Горки. Което ме подсеща, ако се върнем на темата за литературата,   има литература писана за самата литература и литература писана, защото искаш да кажеш нещо на хората.

Аз никога не съм успял да харесам нещо, писано заради самата литература. Колкото и фини похвати да са използвани, с каквито и красиви думи да е казано, празно ми е. Аз не успях да прочета “Лолита”. Такъв, какъвто ме гледаш (по-скоро видя) голям мъж, при това свикнал да се говорят вулгаризми край него, аз стигнах до 40-та страница и я захвърлих, не издържах, беше като духовно изнасилване, честно. Не могат да ме накарат да харесвам нещо подобно, независимо, че го обявяват за шедьовър. Това е литература, която се чете, за да се похвалиш после, че си я чел, аз не мога да възприема като нормално, някой наистина да я хареса. Ако си психиатър, ок, вероятно ще ти свърши работа, но човек, който е далеч от тази материя...

Горки казва безумно много, дава отговори на въпроси, учи те да различаваш доброто и лошото... Това е литературата, която аз чета с удоволствие и която ми дава много повече от това да ми запълни времето...

Много ми харесва как си говорим с теб, мислим на глас/компютър :)

Весело и да се пазиш :)

Николай”


Глава Двадесет  и трета           Глава Двадесет и пета 

Вместо първи трейлър на романа "Опера"...

     Тръгнах за закуски. Бяха ми обяснили къде е павилиона  и исках този път да го намеря сама. На отиване, нищо не ми направи впечатление. На връщане, с найлонова торбичка с минерална вода и сандвичи в ръката, изведнъж чух  нещо много познато, свое  и сякаш забравено... Пиано. Една от фирмите беше довела изпълнител на живо, който периодично свиреше в павилиона и.

Звукът ме удари в гърдите, зави вихър около мен и побързах да стигна до стената на срещуположния павилион.

    Между хората, пред очите ми изплуваше ту една, ту друга част от инструмента, който се оказа бял роял и тялото на изпълнителя. Звукът беше познат, роден и забравен. Вълшебството не беше в конкретното музикално произведение, а в звука на класическа музика на живо. Толкова отдавна не бях чувала някой да свири. Струваше ми се, че са минали векове от последния път, когато ушите и душата ми бяха изпитвали такова щастие. И осъзнах, за пръв път осъзнах колко жестоко е изгладняла душата ми и с какво отчаяно настървение се вкопчва в случайно попадналия и залък. Очите ми се насълзиха. Сега, когато имах работа, бях финансово независима и относително самостоятелна, бях станала по-бедна от всякога. Никога нямах сили след работа да отида на концерт или театър. Живеех само за работата и чрез работата. Можех да изляза в отпуска за не повече от седмица и тя отлиташе като миг докато се видя с близките.

Бях станала роб. Безправен и безперспективен. Израстването в йерархията и евентуалното увеличение на заплатата нямаше да ме направят по-малко роб, напротив. Щяха да ме обвържат още по-здраво в моето робство.

Нима това е животът, за който бях мечтала? В какво съм се превърнала? В сива и скучна мърморана, за пръв път осъзнах. От толкова време най-голямото ми удоволствие беше да се оплаквам. Как съм могла така да се загубя,  да се променя? Ако 16 годишната Катя можеше да ме види сега, би ме заплюла в лицето и би ми обърнала гръб. 16 годишната Катя никога няма да ми прости, че съм станала това, което съм.

        Музиката свърши. Взрях се отчаяно в посока на рояла, но изпълнителят стана. Не можех да си позволя да чакам следващото изпълнение и като станах и си пробивах път през множеството, бавно продължих. Ужасът на току що обзелото ме прозрение още ме стискаше здраво в лапите си и бавно просмуквайки се в кожата  и кръвта ми, малко по малко завладяваше цялото ми същество.  

"Хора" Глава Двадесет и трета

След първия месец на бебето дните за Ивелина се заточиха монотонно. От  едната страна беше детето, което растеше с часове и да го наблюдаваш като че ли беше достатъчно, за да запълни целия ти ден, но от друга изведнъж се оказа, че Ивелина вече съвсем не се интересува от нещата, които интересуват приятелките и, а нещата, които интересуват много живо нея, съвсем слабо вълнуват тях. Андрей понякога оставаше след работно време и въпреки, че знаеше, че ако не се налага, никога не би го направил, някаква струна  у нея, която винаги и във всичко се съмняваше вибрираше болезнено всеки път щом той звънне, че няма да си дойде навреме.

Покрай бебето се появиха много нови неща, които заемаха съзнанието и. Вълнението по някои, Андрей споделяше, но други му бяха съвсем чужди и понеже се прибираше с опънати нерви, започнеше ли Ивелина да говори за нещо такова, я слушаше вяло.

Например въпросът кой прах за пране е най-добър за детската кожа, побъркваше Ивелина, тя изпадаше в шок всеки път като си представи какво може да причини на бебчето погрешно избран препарат.

Това, обаче беше въпрос, от който Андрей никак не можеше да се заинтересува. Той играеше с бебето, разпитваше кога се е усмихнало, как е реагирало като е видяло нещо интересно вкъщи, но толкова важният за Ивелина проблем с праха за пране за детските дрешки му беше безкрайно чужд. Понякога полагаше усилия да слуша, но ефектът беше изражение като на жена, която никога не се интересувала от автомобили, докато слуша възторжени изблици по повод на новата кола на някой младеж... кимаше утвърдително, усмихваше се любезно и до там.

Така двамата неусетно се дразнеха един от друг – Андрей, че тя не го оставя на мира и смята за нужно да го занимава с всички малки детайли, които я вълнуват; Ивелина, че той не е слуша достатъчно внимателно, не я разбира и изобщо, нейните проблеми нямат никакво значение за него.

Двамата се обичаха прекалено много, за да позволят на това дразнене да излезе извън контрол и да причини проблеми, но е факт, че то съществуваше и  смущаваше иначе спокойния им живот.

Парите бяха другия съществен прблем, който, като разхлабено болтче, тракаше по пътя на щастието им. Андрей работеше и взимаше заплата, Ивелина имаше майчинство, но и разходите им, особено покрай бебето, не бяха никак малки и това ги тормозеше.

Всички млади хора си мечтаят, когато създадат семейство и имат пари, да могат да си позволят да живеят без особени притеснения. Но истината е, че не можеше да стане така... парите не стигаха и нещата никога не биха се получили, ако двамата не обсъждаха предварително какава ще е храната през седмицата, как да изхвърлят по-скъпото и да успеят да се нахранят с по-евтино и изобщо, как да не се похарчи нито един лев напразно.

Ивелина кърмеше и трябваше непременно да се храни добре, а това трудно се връзваше с ограничения им бюджет. Ако бяха само двамата, можеха да изкарат и само на пържени яйца и маслини, което излизаше най-евтино и те не веднъж бяха прибягвали до такава диета преди, докато бяха студенти, но сега просто не ставаше...

Бебето се будеше през нощта и Ивелина нямаше много време да си доспива, беше изнервена и на няколко пъти се хвана, че се ядосва за глупости и крещи, Андрей страшно много се изморяваше на работа и не можеше да и помага много през нощта, а този факт опъваше неговите нерви до краен предел и въпреки, че като по-силен той винаги стискаше зъби и не повишаваше тон, непрестанното напрежение и на работа и вкъщи тормозеше и него.

На Ивелина и беше страшно тежко от всичко това. Понякога, докато бебето спеше през деня, тя се сгушваше в старото кресло  в хола и плачеше. За да и стане малко по-леко, за да не се разплаче пред Андрей и защото всичко беше не както трябваше да бъде, не както си беше представяла и мечтала. А най-тъжно от всичко беше, че колкото и да и се искаше да поеме вината върху себе си или да обвини Андрей, просто за да има виновен и нещата да се опростят, не можеше да го направи. Двамата се обичаха, искаха да бъдат заедно, радваха се на детето, но нещо извън тях беше по-силно и се намесваше помежду им с груба, грозна сила. Това нещо нямаше нито лице, нито име и колкото и да и се искаше, Ивелина не знаеше как, не умееше да се защити от него, Андрей очевидно също не можеше да я защити и тя се чувстваше сама, безсилна и беззащитна.

Глава Двадесет и втора                     Глава Двадесет и четвърта