"Опера" Глава Първа

Катя и мама вървят през центъра на града. Държат се за ръка, те винаги така правят. Голямата и малката, хем много си приличат, хем са и различни.

Катя се опитва незабелязано от мама да се повдига на пръсти докато върви. Иска да изглежда по-висока. Тя е особено горда от себе си сега, на последния си рожден ден, преди 2 седмици, с удоволствие отбеляза, че е пораснала, вече стига чак до кръста на мама.

Мама се спира да говори с познат и Катя нетърпеливо търка с краче плочките на тротоара. После изведнъж се заглежда в непознатия леко пълен чичко. Той хем изглежда съвсем обикновен, хем пък има нещо особено в него.

Гласът му е някак неестествено висок и гладък, чист, Катя досега не е чувала такъв глас. Присъствието му е  особено обаятелно, завладяващо. Катя внимателно го оглежда от главата до петите. Не, обикновен чичко,нищо интересно няма в него защо ли и харесва толкова много?

Чичкото си тръгва и двете с мама продължават.

“Оперен певец” казва мама. Катя се обръща и иска пак да го огледа, но двете трябва да вървят и тя току поглежда назад през ръката на мама. Оперен певец! Катя никога досега не е виждала такъв. Катя е още малка и има много неща, които не е виждала, например жив чужденец (на картинки е гледала достатъчно) и жив космонавт. Но от днес вече е виждала жив оперен певец и това непременно трябва да се сподели с всички другарчета. На Катя и се струва, че тази знаменателна среща с обаятелния чичко е нещо много важно, почти колкото рождения и ден и тя никога няма да я забрави...

Част Първа

разказана от Катя

Глава Първа

В главата ми още отекваха гласовете на Александра и Иван. Бяхме се разделили преди броени минути. И след цялата хамалогия с носенето на багажа, ето че най-накрая съм сама в новата си стая.

Леглото е уютно сгушено  в ъгъла, мебелите не са нови, но за разлика от всички други квартири, които разгледах, не се разпадат в ръцете ти. Подът е покрит с нов балатум. На прозореца висят дантелени и червени пердета. Особено харесвам червените. Създават едновременно усещане за уют и  тържественост. Моята нова стая!

Още ми е прекалено хубаво, за да спра да се усмихвам. На средата на пода се струпани кашони и чанти. Трябва да стана и да ги разопаковам, но не съм събрала сили за това. Харесва ми за малко просто да се наслаждавам на новата придобивка.

Вече официално съм съвсем самостоятелна. Имам работа, с която мога да се издържам сама, завърших магистратурата си, а ето, че се сдобих и с квартира. По всички стандарти мога да мина за зрял и независим човек.

Взаимоотношенията ми с Иван се  развиха по-добре отколкото предполагах. Станахме близки приятели за броени дни. Предположението ми, че му е трудно да не обича някого, когото Александра обича, се оказа напълно правилно. Освен това, той ме познаваше  и като своя студентка и още някога много  отдавна, в началото вече беше решил, че съм свой човек.

През първите седмици от официалното ни лично познанство,  често се случваше да останем до късно,  на някоя пейка в парка или на дивана в хола му и да си говорим с часове. Александра познаваше прекалено добре и мен и него, за да и бъде интересно и обикновено заспиваше на рамото му. Същата Александра, която така и не се научи да спи във влака за толкова години живот в София, можеше да заспи и най-оживеното място, стига да е достатъчно уморена и Иван да е там. Имах тайни подозрения, че особено обича да слуша гласа  му в просъница, но никога не я попитах дали са верни, нямаше значение.

Среднощните ни разговори приличаха повече на преоткриване на стар и любим приятел, отколкото на опознаване на нов човек. Постоянно се съгласявахме един с друг, допълвахме мислите и довършвахме изреченията си. Навярно, ако не бяха два много важни фактора, щеше да ми е трудно да не се влюбя в него. Но те неотменно съществуваха и да помисля за друго би било нечовешко кощунство. За мен Иван почти от самото начало на познанството ни като преподавател и студент, беше Иван на Александра. Дори сега, докато гледах усмихнатото му и оживено лице, подпряла своето на облегалката на дивана, аз не го възприемах като отделен човек, не можех. За мен той винаги е бил александриния Иван и така ще бъде.  От друга, интелектуалното му превъзходство беше потискащо смазващо. Категорично съм съгласна, че в една двойка мъжът трябва да е по-умният. Но такъв огромен луфт вече може да предизвика проблеми. Докато Александра, тя е по-малка, но скача почти колкото него, провокира го, познава всяко малко ъгълче на мисълта му...

И все пак, аз обичам Иван ужасно много. Той също ме обича. Просто това е друг тип обич, чисто човешка. Обич, която навярно повечето ми връстници не биха могли да разберат, но ние тримата можем, а това е важното в случая.

Иван въпреки неочаквано малкото си години е уравновесен и зрял. Понякога не  мога да мисля за него по друг начин, освен като за мъдрец. Когато му поискам съвет, обикновено първо са замисля, не бърза веднага да отговори нещо. И докато мисли обикновено оставя погледа си да се рее свободно по пода. Обичам да го гледам такъв. Сериозен и отговорен. После вдига глава, поглежда ме ласкаво и прави задълбочен анализ на всички опции, които имам. След това обяснява коя той намира за най-добър вариант  и защо.

От близо месец те вече са мъж и жена. Сватбата беше малка, поканиха само най-близките. Всъщност Александра изобщо не искаше сватба, но Иван настоя. Вероятно за  да доставят удоволствие на родителите си.

Никога няма да забравя как изглеждаха двамата един до друг,  докато слушаха думите на длъжностното лице. Александра, мъничка и фина, с дълга бяла рокля и воал, красива като кукла. Не, всъщност по-красива, много, много по-красива. Никоя кукла не би могла да има този прекрасен,  пълен със слънце и щастие поглед.

Иван беше облечен естествено в костюм. Не знам как се случи, че никога преди това не бях го виждала официален в хубав костюм и сега изведнъж няколко мига  просто не можех а откъсна очи от него. Беше красив! С малко по-зачервено лице от обикновено, с  особено внимание, насочено към точката на лакътя му, където александрината ръка в бяла ръкавица се подпираше на неговата. Сякаш в тази точка на допир беше всичко важно, всичко значимо. Нямаха значение и хората наоколо и суетата, присъща на всяко подобно събитие. Само тази малка ръка на лакътя му.

Винаги след това, когато съм се замисляла дали всъщност има любов, се сещам за тази картина. Те двамата, един до друг. Красиви и влюбени. Завинаги. И изведнъж всичко започва да ми изглежда по-леко, чудесата възможни  и  циниците нямат никакъв шанс да ме убедят в противното.

Аз бях кръстница. От тогава Иван най-редовно, полу-шеговито, полу-сериозно ми говори на „кръстнице”. Той е особено щастлив, че вече сме роднини и има съвсем законно право да се грижи и за мен.