"Хора" Глава Тридесет и трета

Проблемът с детските градини в София никога не ти изглежда толкова сериозен, колкото всъщност е, докато  не се изправиш пред него.

За него телевизиите отделят изключително много време всеки ден, слушаш, ЗНАЕШ, че съществува и, че един ден ще ти се наложи да се натъкнеш на  него, но в същото време не можеш да повярваш, че толкова абсурден проблем е възможно да съществува и по тази причина НЕ ОСЪЗНАВАШ, че съвсем скоро ще ти се наложи да се сблъскаш с него.

Едно малко човече в теб, което без да ти казва се е спотаило дълбоко  и тъкмо, когато си мислиш, че си приел действителността и си се примирил с нея, изскача от някъде и започва да те изтезава... разказва ти как живеят нормалните хора и как е редно да живееш и ти и дебело подчертава как всъщност живееш, което всъщност, според него означава, че нещо не ти е наред, че нещо е сбъркано, защото още преди да се родиш, някой му е обещал, че ще живееш като нормален човек... а не става така... просто... обществото не е такова, нищо наколо не е нормално и както трябва... Сякаш принципът “защо да го правим по лесния начин, когато може по трудния” е завладял всички и се чувстваш като в кошмар,  мозъкът ти отказва да приеме, че това е истина, че такива абсурди съществуват и ти се иска да викаш, воден от силната надежда, че така ще се събудиш и всичко ще си дойде на мястото...

И двамата не искаха да ангажират родителите си, имаше нещо чудовищно нечестно и смазващо гордостта да си на толкова години, да имаш семейство и дете и да искаш помощ от мама и татко... Да пратиш детето на гости за удоволствие - да, да те сменят в грижите за няколко часа - да, но така... Те затова ли са те гледали толкова години? Затова ли са влагали толкова усилия и средства в теб? За да ги молиш след това да гледат и детето ти? Що за безумие? Що за чудовищна несправедливост? Що за цирк?

Ивелина не можеше да остане повече вкъщи, това положение изнервяше и двамата и разклащаше взаимоотношенията им, тя не можеше да издържи, общуването почти само с детето и Андрей малко по малко я убиваше... Плака цяла нощ над своето безсилие, над своята слабост, чувстваше се безкрайно нещастна и неуспешна майка, съпруга, жена... Реалността я унизяваше и тя не можеше да противодейства по никакъв начин... чувстваше се нечовешки безсилна и глупава, не можеше да се грижи за собственото си дете, да му осигури детска градина, как ще се справя от тук нататък? Толкова ли е некадърна?

А как тя ще живее без детето? Майка и не можеше да дойде тук, значи трябва да го пратят там, а тя ще работи тук и... какво ще прави тя без детето си?

Андрей приемаше нещата по-спокойно, типично по мъжки, той пазеше и болката и унижението вътре в себе си, не говореше за това, слушаше жена си, стараеше се да я успокои и да и обещае, че нещата ще се оправят, но същото злобно човече, което хапеше нея с упреци, непрестанно хапеше и него:”Некадърен! Некадърен! Некадърен! Неуспял! Неуспял! Неуспял! Лош родител! Лош родител! Лош родител!...”

Майката на Ивелина дойде, взе детето и светът опустя, а апартаментът, в който живееха, изведнъж стана съвсем тих и пуст, толкова тих и пуст, че двамата се чудеха как са живели преди да се роди, чудеха се как е възможно целият огромен свят да се събира в едно толкова малко същество и когато то не е наблизо всичко изведнъж да добие безцветно сив цвят и прах да покрие всичко, което преди така е радвало окото. Какво значение има малкото цветенце в парка, ако две любопитни очички не се насочат към него с възхита, две крачета не изтичат натам и две ръчички не го докоснат? Никакво... просто безполезно и никому ненужно цвете...

Ивелина започна да търси работа и отначало се отчая - предлагаха и смешни, унизителни заплати и тя се хвана, че се чуди за какво е учила...

Всеки ден ходеше на интервюта и всеки ден се прибираше все по-отчаяна. Сега и хубава работа да не си намери, при това в София, това вече е срамота! Вероятно наистина нещо не и е наред, нещо у нея е дълбоко сбъркано...

Беше петък, днес имаше три интервюта, тя се чувстваше отчаяна и обезверена, двете бяха минали, а резултатът беше нулев. Напоследък не спеше добре и топлият следобед съвсем я размекна, пристигна в последния офис едва ходеща от умора, чудеше се дали няма да заспи когато седне на стола. Не и пукаше нито дали ще я харесат, нито дали тя ще ти ги хареса, вече всичко и беше толкова опротивяло...

Интервюто мина, като всички останали, тя се довлече до вкъщи, умираше от жега, съблече се по бельо и се пльосна на дивана, известно време остана неподвижно, без да мърда, после де добра до кухнята, направи си студен айрян, отново се върна в стаята и пусна телевизора.

Телефонът и звънна и тя го вдигна с досада, покана за още едно интервю, вероятно... Обаждаха се от една от онези големи фирми, които си имат човек отговорен за подбора на персонал и по време на интервютата, изобщо не виждаш мениджъри... бяха я харесали за асистент в отдел продажби в страната, предложиха и заплата, от която тя едва не изпусна телефона и я викаха в понеделник да започне работа...

В съзвучие с широко разпространената напоследък фраза, че ако е прекалено хубаво, за да е истина, просто не е истина, тя дълбоко се усъмни, че всичко е наред с въпросното предложение, но вече така и бе писнало от всичко, че не и пукаше особено, ще отиде, ще види как е, а после ще мисли.

Както почти никога не се случва в реалния живот, оказа се истина. Нещо повече  - фирмата имаше собствена детска градина и с детенцето наблизо и стабилен доход и двамата се почувстваха много по-добре и изведнъж цялото напрежение, което се бе натрупало помужду им заради проблемите се изпари като по чудо.

***

-Добър ден, обажда се Николай от Китай...

-Николай! Защо ми звъниш на работа?

-А! Ивче, ти ли си, слънце? Объркал съм номера, извинявай, по грешка съм набрал теб...

-Добър ден! Обажда се Николай от Китай...

-Пак ли?

-Ивелинка... пак ли сбърках? Уж внимавах! Опитвам пак...

-Добър ден! Николай от Китай съм...

-Хихихи, ама пак на мен звъниш!

-Ивче, грешката трябва да е вярна бе, слънце, аз дори ти нямам служебния телефон, няма как да го набера, моя офис си набирам... Шефът Стефан ли се казва?

-Ахъм.

-Я ме прехвърли, че ми е спешен, довечера ще ви звънна да ви чуя.

-Хубаво.
Глава Тридесет и втора     Глава Тридесет и четвърта

Видяхте ли вече романа "Опера"?

Можете да го купите от тук.

Кауза

"А каузата, за която се боря, ако ви кажа, ще паднете от стола... такова... аз живея, аз работя, за да може един лигльо да купува повече долчета и габани на своята лигла... Колко „велика”, каква „невероятна” кауза, нали? Докато вие създавате историята, аз се занимавам с това..."

                                             из романа "Опера" 

Видяхте ли вече романа "Опера"?

Можете да го купите от тук.

"Хора" Глава Тридесет и втора

“Доброжелателите” са доволно странни същества. Те са най-лесно разпознаваеми в минутите, когато ти е тежко. Обикновено се появявват точно когато си мислиш, че с нечовешки усилия си преодолял лошото, стиснал си зъби и смело вървиш напред. Изникват на пътя ти случайно и започват с нездрав интерес да разпитват и за най-дребните подробности на лошото, което ти се е случило. Ако се опиташ за откажеш да говориш следва дълга тирада за за това, колко те са притеснени и как ти си длъжен да им разкажеш абсолютно всичко, защото си ги притеснил, не те е срам, да ти се случи нещо лошо. Обикновено след такива случаи излизаш изцеден, чувстваш се като в кошмар и въпреки, че умираш от срам, задето изпитваш такива желания спрямо бедния човечец, който толкова те обича и така му пука за теб, ти се налага да се бориш с неистовото желание да го удушиш с голи ръце.

Понякога, когато се налага да се бориш с прекалено лични проблеми, които не искаш да споделиш с никого, доброжелателите винаги надушват по някоя изпусната думичка, висват на вратата ти някой следобед и настояват на всяка цена да знаят какъв е проблемът. Колкото и да обясняваш, че не ти се говори за това, те тропат с крак и държат, че си ги притеснил и си длъжен да им кажеш. Ако успееш да удържиш фронта и постигнеш така дълго мечтаното - затвориш вратата зад гърба им, още поне седмица, освен това, което по принцип те човърка, се самоизмъчваш и от друго - как може да си толкова смотан, че да изпуснеш случайно някоя думичка и така да притесниш горките “доброжелатели”.

И ако в тези случаи наблюдателното око сравнително  лесно би успяло да различи “доброжелателя” и разпознавайки го като такъв да не се поддаде на манипулацията и да разкара, макар и с големи усилия, вредоносния субект, в случаите, когато всичко изглежда наред, и отнякъде изникне “доброжелател”, дори тренираното око го различава доста трудно.

А Таня, която беше толкова безумно влюбена, че постоянно се питаше дали е достойна за Николай, дали е достатъчно хубава и дали ще бъде по силите и да го направи щастлив, да го прави щастлив цял живот,  Таня, която трудно съчетаваше работата с ученето и понеже искаше да прави и двете неща, както трябва беше вечно недоспала и понякога само една дума напреки на казаното от нея я водеше до рев, въпреки, че обикновено надушваше “доброжелателите” отдалеч, този път се оказа лесна плячка в техните ръце.

Те кой знае от къде бяха научили, че Таня има приятел, който е далеч. Тя не криеше, понякога, когато решаваха да я сватосват с някого, който кой знае  защо бяха решили, че е тъкмо за нея, тя отчаяно се дърпаше, и като не можеше по никакъв друг начин да се отърве, по своебразен начин се криеше зад гърба на Николай - казваше, че има приятел, когото много обича и той в момента е в чужбина, но тя ще го чака.

И ето, че те се оказаха в ръцете с информация, с която бе по-добре да не разполагат.

Първо деликатно, изключително “доброжелателно” и водени от “най-чисти” подбуди, започнаха да подмятат на Таня, че изобщо не се облича добре и изобщо, положението е толкова зле, че направо звучи фантастично някой да я обича. Непременно трябва да си смени гардероба.

След облеклото, дойде редът на гърдите. Те отново съвсем “доброжелателно” я посъветваха да се поинтересува от цените на силикона, защото когато приятелят и си дойде, непременно ще и трябва, никой мъж в наши дни не харесва толкова малки гърди.

След гърдите, устните изпъкнаха на преден план. Не и ли е неудобно на Таня да ходи с такива малки устни?! Сега са на мода големите устни и тя непременно, непременно трябва да си сложи силикон, а междувременно, ако не иска да плаши хората по улиците, поне да си ги очертава с молив, като много излиза от очертанията им, така поне ще изглеждат по-големи.

След това, със страшни усилия успяха да измъкнат от Таня, че тя не е спала с Николай и нещо повече, не правят нито телефонен, нито виртуален секс, което отново ги наведе на мисълта, че Таня е отчайващо смотана и непременно трябва да се образова, и се заеха да я поучават как да го прелъсти следващия път като се видят. Тържествено и съобщиха, че е крайно време да се прости със заблудата, че той и е верен, защото мъжете по принцип не могат да живеят без секс и щом не го прави с нея, то съвсем определено го прави с друга.

Освен това, самият факт, че досега не е е поискал да го прави с нея, изглеждал премного подозрителен - това било защото той със сигурност си има някоя там  и й се подиграва на Таня  и изобщо, крайно време е Таня да се опита да изглежда добре и да си хване някой тук.

Таня, въпреки че колкото и да я тормозеха, никога не би се усъмнила в Николай, се поддаде и започна да се съмнява в себе си.

От огледалото я гледаше бледо лице с големи зачервени от недоспиването очи и още по-големи лилави сенки под тях. Устните, отново заради недоспиването, бяха вечно изпръхнали и напукани, телцето, слабичко и преди, сега беше отчайващо кльощаво и да, навярно те бяха прави, навярно преди, като я е видял Николай е изглеждала по добре, а сега, само да я види и ще спре да я обича, или по-лошо, ще продължи да я обича, но само от съжаление и всичко това беше толкова страшно за умореното и мозъче, че тя започна да не спи и в малкото време, което имаше за сън. Ядеше прекалено малко, ходеше като сянка и чуеше ли гласа на Николай, се налагаше здраво да хапе устни, ако не иска да реве.

А най-лошото от всичко беше, че не можеше да говори за това с него, че я беше срам и въпреки многократните му настоявания, мълчеше по въпроса. Това беше първата тайна, която легна помежду им и присъствието и беше отчайващо страшно и за двамата. Таня, както малките деца, когато се ударят и решават, че болката е минала щом някой целуне удареното, споделяше всички свои проблеми с Николай. Щом ги споделеше, като целунатото ударено, те преставаха да и изглеждат толкова страшни. А сега проблемът беше съвсем не малък и тя никога, никога не би могла да говори за това с Николай.

Почувствал от самото начало, че става нещо недобро, той  полагаше големи усилия да разбере какво точно, но опитите му оставаха безуспешни. Когато след няколко дни  започна да чувства как Таня несъзнателно съкращава разговорите с него, защото и се реве, много и се реве, а не иска да реве в слушалката, чашата преля.

Хвана сутрешния полет за Москва и с времето, което печелеше от часовата разлика, вечерта беше в София, не носеше багаж, всичко край него се случваше толкова бързо, и той толкова се страхуваше, че всичко маловажно не го касаеше, взе си хотел, поспа няколкото часа, които оставаха от нощта, стана рано, знаеше,че в този ден Таня има само лекции и час преди началото им седна на  пейка край входа и зачака.

Телефонът му зазвъня. Беше Стефан.

-В България ли си?

-Да.

-Ти луд ли си? Какво правиш тук? Как не те е срам така да зарежеш офиса? Мислих, че си отговорен, вярвах ти.

-Иван е в офиса, така че не се бой за него, ще се справи без мен няколко дни. Правя, каквото трябва да правя. Отговорен съм, да, но ако трябва да избирам между твоя офис и близките си, офисът ти ще духа супата, ако ми искаш оставката като се прибера в Китай ще я получиш и сега не ми е до теб. Ще ти звънна, когато мога да говоря.

Николай затвори телефона и го изключи. Стефан не очакваше подобна реакция, но затвори и леко се подсмихна. Огън момче. Може да работи за теб, но никога не добиваш пълна власт над него, не ти позволява дори да си помислиш за нещо подобно. С Елена затова се дръгнаха толкова. А офисът, щом казваше, значи нямаше да има проблем. Дано само не го е довело тук нещо непоправимо.

Таня вървеше с приятелки от Студентски. Изглеждаше толкова изморена и остаряла, сякаш няколко години бяха минали през лицето и за броени дни. Не беше хубава. Ако първият ден я беше видял такава, той едва ли би я харесал.

Погледът и мина през него, подмина го, после сякаш за секунда е мярнал нещо познато се върна на него и тя спря.

Слънчев лъч погали уморените и черти, запали онова нейно си, танино пламъче в очите и тя просия. Допреди малко некрасивото танино лице стана толкова хубаво, че Николай, както всеки път когато я виждаше, се чудеше дали е забравил колко е хубава или тя се е разхубавила, докато го е нямало. Спомни си първия ден, когато беше наблюдавал с часове върху това лице, отражението на чувствата, които минаваха през съзнанието  и и тяхната бърза смяна. Ето сега как само за миг това лице отново се измени  и стана от некрасиво – красиво, и годините, които се стори на Николай, че са се отпечатъли върху лицето и за броени дни изчезнаха, сякаш никога не ги е имало.

Той се приближи, погали я по бузата. Тя не каза нищо, дори не се разплака, а винаги плачеше от щастие  щом го види, само увисна на шията му и много силно се притисна към него.

Николай също беше изморен, но тя го забеляза чак в хотела, когато той седна на леглото и с наслада се отпусна назад. Таня се настани в креслото срещу него и като си събу обувките прибра поизмръзналите си крачета под тялото си. Много искаше да се гушне в него, но и беше някак неудобно, той да легне на леглото и тя също да отиде Не за пръв път беше насаме с него в хотелска стая.  Обикновено той идваше за толкова кратко, че в стремежа си да не изпуснат и една секунда от времето, което имат заедно, двамата понякога лежаха прегърнати и си говореха по цели нощи. Беше някак естествено да заспиват един до друг. И все пак, Таня не можеше просто така да отиде при него на леглото.

-Студено ти е.

-Не.

Той се засмя.

-Знам, че ти е студено.

Тя се засмя с изражение”хвана ме”, обичаше как никога не успява да скрие нищо от него и как дори когато от неудобство отказва грижите му, той успява да разбере какво чувства тя и да намери начин да и помогне. Прекрасно момче е Николай. Вижда я за няколко дни в годината, а никога нищо не успява да скрие от него.  Тя се премести на леглото, пъхна се под завивката и с удоволствие са сгуши на рамото му, когато той лениво се изтегли нагоре и легна до нея.

Ръката и беше на гърдите му, тя чувстваше как бие сърцето му, усещаше ръката му на рамото си и мислеше, че ето, до преди малко тя се чувстваше толкова нещастна и сама, а сега така неочаквано Николай е тук, тя чувства ръката му, усеща сърцето му и кръвта и сякаш се превръща в блаженство, което плавно с движи във вените и изпълва цялото и същество със спокойствие и щастие.

Лежаха без да си говорят час или може би два. Слабичкото телце на Таня сякаш поемаше топлина от силното тяло на Николай и тя все повече и повече забравяше как се е чувствала последните дни  и ставаше онази, която Николай добре познаваше и която му казваше всичко, абсолютно всичко. Защото на света нямаше по-добър и по-мъдър човек от Николай, и тя знаеше, че каквото и да каже той, все е вярно и каквото и да я посъветва, все е за добро. Освен това, той беше толкова безумно близък, че тя сякаш се разтваряше в него, беше част от него и му вярваше повече отколкото вярваше на себе си.

-Дойде заради мен, нали?

Той се засмя, внимателно я погали по лицето и я загледа нежно и усмихнато  в очите .

-А ти как мислиш. Какво беше това, Таня?

-Не знам, сигурно съм глупачка, това. Ти още ли ме обичаш, Николай?

Той започна да се смее.

-Не, естествено, че вече не те обичам, 20 часовите полети са ми хоби, затова съм тук.

-А като жена ли ме обичаш, Николай?

-Съвсем като в жена съм лудо влюбен в теб-гледаше я внимателно и нежно с лека усмивка на устните-а ти защо така изведнъж започна да се съмняваш?

Тя се обърна по гръб и загледа тавана. Николай я погледна закачливо, сякаш беше малко дете, което всеки момент ще я ощипе и вече предвкусва удоволствието. Загадката беше разгадана.

-Коя кокошка те изтормози така?

Тя му метна един бърз поглед и като се засмя, отново загледа тавана, хубаво е на света да има някой, който да те познава така добре. По-добре отколкото ти се познаваш.

-Тогава защо никога не си поискал...-тя млъкна и се изчерви.

Той се засмя, приближи глава до ухото и тихо каза:

-Защото ти ще припаднеш ако поискам.

Тя се обърна към него:

-Мислиш ли?

-Убеден съм.

-А не се ли сърдиш за това?

-Мммм, да речем, че съзнателно държа страстта далеч от отношенията ни, аз и не съм те целувал особено страстно, ако се замислиш.

Той я погали по косата и лицето му отново просия от лека усмивка.

-Защо?

-Защото те обичам!- той млъкна за малко, после продължи-а засега така е по-добре. И за двама ни. Когато се съберем, когато можем винаги да бъдем заедно, тогава ще бъде друго. А сега, виждаме се за по 2 дни два пъти в годината... Не! Но това в никакъв случай не означава, че не ми харесваш!

-Ами ако някой ден, когато сме заедно, не ти харесам?

Николай започна да се смее:

-Боя се, че няма такава опция, дори и да искаш. Аз обичам всичко твое, Таня, обожавам дори върха на малкото ти пръстче. Ти имаш бенка на рамото и аз се хващам, че изпитвам симпатии към всички жени с бенки на рамото. На теб ноктите ти са късо изрязани и на мен ми е страшно приятно, когато ми се наложи да общувам със жени с късо изрязани нокти. Ако си пуснеш маникюр, вероятно ще започна да харесвам маникюр, разбираш ли?  Аз нямам някаква представа за идеалната жена, в която се опитвам да те напъхам, аз те обичам такава, каквато си, ти си идеалната жена, всичко твое е идеално, съвършено и всичко не твое не ми харесва особено.  - Той я целуна по бузката - разбираш ли?

Таня го прегърна през шията:

-Коле, аз те обичам толкова много, нечовешки много, безумно много! А ти си толкова изморен заради мен. Аз така те изтормозих!

-Не, аз съм щастлив, че съм до теб, иначе трябваше да чакам още много месеци, за да те видя... което не означава, че искам пак за правиш така. Хайде да спим, искаш ли?

Тя се усмихна, кимна и като се намести до рамото му, бързо заспа.

***

Часовника звънна. Таня скочи като пружинка и седна на края на леглото. Предстоеше най-трудното време, точно преди Николай да тръгне. Цялото и телце се напрегна то стремежа да се овладее и да не плаче. Изглеждаше отнесена, стараеше се да не мисли конкретно за факта, че той заминава. Пак. Че ще минат месеци преди да го види отново. Пак.

-Дай ми нещо твое, Коле. Не подарък, просто нещо твое.

Николай също се надигна и седна до нея.

-Какво?

-Не знам, просто нещо твое, нещо, което си носил.

-Разбирам какво имаш предвид, но аз не нося нито синджири, нито пръстени, нито гривни.

-Не, не, просто нещо твое, разбираш ли, нещо което принадлежи на теб?

-Искаш ли часовника ми?

-Не.

-Чакай да помисля какво още имам... колана ми?

-Не-тя се намръщи и Николай се засмя.

-Добре... ключодържателя ми? Имам го от няколко години.

-А ще се справиш ли без него?

Той се усмихна.

-Да, ще се справя, не е проблем.

-Дай ми го тогава.

Ключодържателят беше мъжки, съвсем семпъл. Таня го взе в слабичката си длан и като обви внимателно и плътно пръсти около него, го прибра в джоба и не извади ръката си. После пое дълбоко въздух. Усети как силно си свива сърцето и, но се направи, че нищо не е станало и като едва задържаше нормалното изражение върху лицето си, погледна Николай. Той тръгваше след няколко минути и не биваше да я види разплакана. Той знаеше, но никога не биваше да вижда колко чудовищно тежко и е без него. Можеше да плаче когато се връща. Тогава ще поплаче малко, а после ще се усмихне и Николай няма да запомни толкова ясно сълзите и. А сега. Ако я оставеше разплакана, това щеше да му тежи докато се видят пак. Затова тя трябваше, тя беше длъжна да не плаче. И не заплака.

А от този ден нататък, ключодържателят беше почти през цялото време в ръката и...


Глава Тридесет  и първа     Глава Тридесет и трета

Видяхте ли вече романа "Опера"?

Можете да го купите от тук.