Трейлър 5: Неприятно

Тя скочи и дотича при него:

-Добре ли сте? Господине? Господине? Добре ли сте?

Той продължаваше все така да гледа нагоре и тя се приближи и го бутна по рамото. Той я погледна.

-Добре ли сте?

-Бил съм и по-добре.

-Какво ви е? Да повикам ли линейка?

-Не. Здрав съм. Като бик. Аз се отличавам с изключително добро здраве. - той се засмя. Приличаше на пиян. Но като видя, че тя е искрено уплашена и готова всеки момент наистина да повика линейка, се взе в ръце, седна прилично, поприбра краката и ръцете си, така че да заприлича на седнал човек, не на човек в несвяст.

-Просто проблеми. Ще се оправя.

Тя хем искаше да се махне, хем се боеше, че не бива, че точно сега е по-добре да не остава сам.

-Мога ли да ви помогна?

-Останете.

Тя седна до него и прегърна коленете си.

-Жена ми ме напусна.

-Неприятно.

Той леко се засмя и кимна:

-Така е - стана му странно как нещо толкова страшно, непоносимо тежко за него,  се превръщаше в нейните думи в нещо съвършено обикновено. Неприятно. И толкоз.

Трейлър 4: Излъгана

Погледът и се премрежи от сълзи, но тя ги избърса и продължи да кара. Загуби го. Завинаги. Сама, нарочно го загуби, на практика дори го  прогони от себе си... В съзнанието и заизникваха картините на тяхното минало заедно, времето, когато той още се червеше, докато говори с нея, смеха му, очите му, дълбоки като океан и светли сякаш във всяко око има по едно слънце, силата му, да я вдига като перце и да я разнася насам натам като малко момиченце, нежността му, влюбената му покорност, плахите му опити да я спре, да я издърпа от нанадолнището по което беше поела, грижата му, ужасът в очите му, когато вдигнеше температура, лицето му, когато видя за пръв път сина си, начинът, по който я гледаше няколкото пъти, когато тя все пак накърми детето. Защо спря да кърми? Имаше ли причина? Навярно просто така беше решила...

Защо никой не и каза, защо никой не спомена, че най-ценното, което  може да и се случи е да обича и да бъде обичана... защо никой не и намекна, че любовта се среща прекалено рядко и трябва да се пази? Защо? Не е честно. Не е! Всичко наоколо е фалшиво, всичко наоколо е лъжа! Кой излъга нея? Кой? Как се вкара в този филм? Как се озова тук? Защо си отива от съпруга, когото обича и детето, което винаги я чака с нетърпение, за да отиде при  другия, при мухльото, който не обича никой друг освен себе си. Кой? Кой? Кой? Как? Как? Как?

"Хора" Глава десета

         Николай вече не се сещаше толкова често за Пекин, по скоро за трите месеца, които прекара там. Някак успяваше да го избута на заден план в съзнанието си. Но когато започнаха Олимпийските игри, тогава стана страшно.

Докато беше там, той все се канеше, но така и не намери време да отиде да резгледа стадионите, които тогава още се строяха, беше ги мярнал само от автобуса, и сега, когато ги видя по телевизията, така неистово му се прииска да бъде там. Сякаш Пекин беше станал по някакъв странен начин  и негов град и сега мозъкът му отказваше да проумее как така не може да се върне в един свой град.

Когато веднъж случайно попадна на репортаж на БНТ за Перления пазар, същият този Перлен пазар, където толкова пъти беше ходил, където толкова пъти се беше забавлявал с колегата-страшилище за продавачките (който може да се пазари, просто си го може) и където не можеше да отиде сега, му се прииска да си поблъска главата в стената. Силно заби нокътя на  палеца в показалеца, искаше да си причини физическа болка, за да се дойде на себе си, но това не помагаше, продължаваше да гледа в телевизора като хипнотизиран, осъзнаваше, че вероятно прилича на гладно дете, вперило поглед във вкусна трапеза, но не му пукаше, беше сам в стаята и се чувстваше смазващо нещастен, че не може да бъде в Пекин.

С края на игрите болезненото усещане отмина.

Предстоеше септемврийската командировка, но колкото повече наближаваше, толкова по-силно се стягаше нещо в гърдите на Николай. Той нямаше желание да замине (за Китай!!!), всичко се превърна просто в още едно досадно задължение.

Вече съвсем ясно чувстваше, че работата малко по малко го убива.

Забеляза, че затъпява, над съзнанието му сякаш беше паднала пелена и колкото и да ровеше, той не можеше да изрови нормалните си мисли от нея.

Четенето стана абсолютно невъзможно, той не успяваше да се съсредоточи дори и за 5 минути, дори и в събота и неделя, когато беше по-отпочинал.

Единствено успокоение намираше точно в монотонността, в повторяемостта, в графика за деня, който си бе изградил и ако се наложеше да се види с някой вечерта и да промени обичайното ежедневие, го изживяваше съвсем откровено с досада. Сякаш единствено обичайният ход на нещата имаше смисъл и всичко извън него, го отегчаваше до смърт.

Той се затвори напълно в себе си, ходеше на работа, ядеше и спеше, от време на време висваше пред компютъра, чрез който поддържаше връзка с приятелите си, но рядко наистина говореше, а и се хвана, че трудно може да говори за друго, освен да се оплаква от глупостите на Елена. Не се виждаше с никого, освен с колегите, много рядко си позволяваше да отдели време специално за нещо различно. Имаше хиляди неща, които му се искаше да направи, но нямаше сили за нищо.

Усети как като че ли всичко човешко в него бавно отмира. Превръщаше се в робот, способен само да работи  и да спи. Това ли беше искал от живота си? За това ли бе мечтал?

Имаше толкова нововъдения, които можеше да използва в работата си, но не му позволяваха, това щеше да намали процентът печалба и въпреки, че подобреният имидж на компанията вероятно щеше да доведе нови клиенти, той нямаше избор.

Това също го потискаше, колкото и да се стараеше, колкото и да мислеше как да подобри нещата, той беше безсилен да направи нещо на практика и постоянно се чувстваше недоволен от себе си, сякаш нещо все не е наред и за това е отговорен той.

Никой не го обвиняваше, но той се чувстваше постоянно неудовлетворен.

От друга страна, Елена  глобяваше на воля за щяло и не щяло, никога не беше глобявала него и това вероятно трябваше да го радва, но никога и не дойде и не му каза, че е доволна от работата му. А Николай имаше нужда усилията, които влага, и които оставаха абсолютно безотоносителни на заплатата, да получат все пак някакво признание...

Колегите обясняваха как му завиждат, как биха дали много да са на негово място, а на него никак не му се пътуваше.

Той се ужасяваше от мисълта да прекара с Елена този път  цели две седмици.

Но замина. В началото всичко изглеждаше нормално. Почти. Ако изключим себизмът на Елена, разбира се, който не можеше да бъде изключен, той беше винаги на на макс, но това не беше нещо ново и Николай дори не го забелязваше.

Проблемите започнаха, когато започна и работата. Същото безкрайно препускане от павилион в павилион, същото неядене по цял ден, същите лигленски номера, същото лягане след полунощ. Николай беше кавалер, той би направил много за една жена, но не понасяше лиглите, още повече самовлюбените лигли като Елена.

Дразнеше се, че се държеше с него като със слуга. Когато тя за пореден път се изгуби, явно не искаше да събира каталози, а само да погледа и не се върна за него, той и звъня няколко пъти, почака близо час, излезе, взе си такси и се прибра в хотела.

Пердето отдавна беше паднало пред очите му. Взе  храна, седна на леглото, пусна телевизора и зачака фойерверките. Не се страхуваше, беше му ясно, че напускането му е само въпрос на време, и сега с неподправено любопитство очакваше забавлението.

Елена се раззвъня, беше решила да се прибира и го потърси. Той не вдигна. Само се засмя и с наслада изсипа в устата си малко начупен чипс. Знаеше, че и със знаци ще се оправи, освен това имаше адреса на хотела на брошура, така че щеше да се прибере благополучно.

Засмя се на глас, когато чу дивото блъскане по вратата си. Отвори с театрален жест:

-Милейди...

-Ах, ти говедо смотано! За какъв се мислиш? Ти знаеш ли колко струва пътуването ти до тук, знаеш ли колко хора искат да са на твое място? Как не те е срам? Поне малко да ти е неудобно! Не се смей, не се смей, знаеш ли какво ми костваше да се разбера с този мангал в таксито, знаеш ли? Не ставаш за такава работа, не съм доволна, поне малко старание да бях видяла, още от предния път не съм доволна...

-Ами вземи си друг, аз не държа да пътувам с теб! Но ако си мислиш, че ще се променя, за да ти угодя, сбъркала си адреса!

Долната устна на Елена висна и затрепера. Тя не очакваше такъв отговор. Кой, и още повече, кой мъж би отказал да прекара 2 седмици с нея? Каталогът, който носеше полека се изплъзна от пръстите и и с плясък се удари в теракота на пода. Тя беше търсила и друг човек с китайски, но не намери, никой не искаше да се хване и знаеше, че не бива да го губи.

-Ще си помисля...-измърмори го почти под носа си...

Вечерта, Николай тъкмо се беше приготвил да спи и вече мечтаеше за възглавницата след безкрайно дългия и уморителен ден, телефонът му звънна, Елена го викаше.

Набързо нахлузи огромния хавлиен халат и отиде при нея. Тя се разхождаше по нощничка. Стана му неудобно и като закри очите си с ръка, погледна в друга посока:

-Облечи нещо де!

-Защо, не ти ли харесвам така? Схваната съм, искам да ме разтриеш. - и като се излегна сластно на леглото и го загледа закачливо, зачака.

Николай стоеше както преди малко и я гледаше въпросително, само очите му бяха по-широко отворени от изумление, сякаш отказваха да повярват това, което виждат и на бузите му бе избила лека червенина.

-Хайде де, няма цяла нощ да те чакам!

Николай се засмя, той имаше странния навик, когато попадне в абсурдна ситуация да се забавлява именно от абсурдизма.

- Милейди, вярвам, че ако извадите от портфейла си визитките с полуголите каки, които днес премятахте насам натам, непременно ще намерите кой да ви разтрие. Но верният ви паж е наистина много, ама много зле в ръцете и предпочита да се оттегли и да се отдаде на заслужена почивка.- и като направи театрален поклон, тръгна към вратата.

-Много мразя, като ми говориш така, ама много! Върни се, Николай, Николай, върни се веднага, аз съм ти шеф, Николай!

Той се обърна на вратата, махна дружески за довиждане и като излезе, затвори зад себе си.

Тази случка никога след това не беше споменавана в разговорите им, сякаш никога не се беше случила и двамата се държаха, като че не я помнят.

От този ден Елена се промени. Започна да се държи много по-човешки- Даже похвали Николай и се учуди, когато той и каза, че нейното отношение се е променило, не неговото.

Веднъж, когато пътуваше сам в такси, той се хвана, че дори не помоли, а директно каза на шофьора да спре климатика. Това той ли е? Той не беше такъв! Боже, нима беше започнал да прихваща от нея? Ужас!

В самолета на връщане, когато тя вече беше много по-спокойна, удивително започваше да прилича на нормален човек и само треперещите и ръце напомняха  за опънатите нерви и честите истерии, когато с нея можеше да се разговаря сравнително нормално и господарските и маниери се усещаха съвсем смътно, Николай се хвана, че изпитва особена нежност към нея, тя беше като малко дете, объркано, уплашено до ужас, което блъскаше и хапеше всичко и всички наоколо. Беше му мъчно за нея. За треперещите и ръце, за опънатите и нерви, за това, че щеше да се върне, отново да се завърти във водовъртежа на офиса и с всеки ден, малко по малко да умира в него. Била ли е някога нормална? Била ли е човек, с когото да ти е приятно да поговориш? Имала ли е избор каква да стане?

На следващия ден след двуседмичния маратон, хилядите пропътувани километри и съвсем малкото часове прекарани в сън, Николай трябваше да бъде на работа и отново да поеме нещата.

Беше недоспал, все още уморен до смърт, безкрайно изнервен и отново изпускаше предмети и се блъскаше тук и там.

Същия ден подаде предизвестие...


Глава Девета                                                    Глава Единадесета

"Хора" Глава девета

Годишното фирмено парти беше в елитен столичен клуб. Николай нямаше навика да ходи по заведения и интериорът беше нов за него.Заведението беше на два етажа, първият действаше като ресторант, а вторият беше фактическия клуб, където имаше и дансинг.

С колегите взеха храна от долния етаж и заеха цяло сепаре на горния. Постепенно заведението се напълни, да не предполага човек колко хора работеха във фирмата.

На Николай му беше хубаво и му се танцуваше. Не беше танцувал от партитата в Китай, които си организираха в колежа. Разбира се, би се чувствал по-добре без цигарения дим, но нищо не е идеално.

Стана му малко тъжно. Би дал 100 000 такива партита за едно “китайско” без дори да се замисли.

Спомни си как веднъж сънува сън - може да се пътува по света през скайп и със самолети се пътува само от глезотия, за да се гледа през прозореца. И целият огромен свят е отворен за него и той може днес да отиде на гости на приятел в Япония, утре на приятел някъде в Западна Европа, а вдругиден да посрещне утрото край египетските пирамиди...

Сънищата са най различни, някои те изнервят, някои ти запалват любопитството, а някои просто те карат да се отпуснеш и да забравиш за всички проблеми, които са ти на главата. Този беше от последните.

Елена се появи най-накрая, придружена от висок синеок красавец, който с любезна усмивка се ръкуваше с всички, на които го представяха.

Нов любовник? Така пред всички!

-Това е съпругът ми, Стефан.

Боже, що за жена трябва да си, за да изневеряваш на такъв мъж? Що за жена?

Николай смутено подаде ръка:

-Драго ми е!

Не можеше да се реши да погледне в очите мъжа пред себе си, страшната тайна, която знаеше, го караше да се чувства гузен, сякаш едва ли не той бе предателят, той бе виновният.

Постара се да се отдалечи, за да не се налага така старателно да бяга от погледа на съпруга, и отиде при част от колегите, които бяха заели друго сепаре, от където двамата съпрузи вече бяха минали.

Стефан, обаче вече беше уловил смущението на младежа и като имаше предвид, че той придружи Елена в последната командировка, я погледна с любопитство. С кой ли беше изневерила този път? Загубила ли е дискретността си? Съвсем през просото ли го е ударила?

Той издебна Николай в момент, когато беше останал сам в сепарето и, придавайки си небрежен вид, с усмивка се отпусна до него в мекия диван. Беше още рано, музиката не беше прекалено силна и двамата можеха да се чуват без да се налага да се навеждат един към друг.

-Значи Елена пак здраво се е  позабавлявала в Китай, а?

Николай само наведе глава и не смееше да вдигне поглед.

-Ти беше Николай, нали? Знам си стоката, не бой се! Нито и е за първи път, нито и е за последен. Исках само да знаеш, че аз знам, да не се притесняваш и да не си мислиш, че съм кретен, който вярва в мнимата съпружеска вярност на жена си.

-Тогава защо си с нея?

Николай се беше окопитил, сякаш от плещите му се беше смъкнал товар, още някои знаеше и той зададе въпроса с такава детска искреност и наивност, че този път Стефан се смути. Наблюдаваше очите на Николай, пълни с едва прикрит гняв, че се е оказал замесен и с толкова детско недоумение. Сякаш зе него всичко беше черно и бяло и Елена и поведението и  категорично бяха черни и той не разбираше, не можеше да разбере как е възможно да има някой, за когото да не са.

-Не смятам да обсъждам това с теб.

-Ти си знаеш, просто ми  стана любопитно, какво би търсил един мъж с една развратна жена. Но може би е по-добре да не знам, прав си, вече научих прекалено много.

Николай изгледа презрително събеседника си, стана  и отиде да танцува. Не му се танцуваше, но трябваше да се махне.

Стефан не очакваше точно подобен ход на разговора и се замисли, за пръв път се беше докоснал до тази гледна точка.... развратна жена, развратна жена, развратна жена.... Не са ли всички такива? Има ли други жени? Би ли го обичала някоя различна от Елена? Не, той е толкова смотан, непохватен, тромав, като слон в стъкларски магазин, никоя жена освен Лора и Елена не беше посмяла да се приближи до него, да го поухажва или дори просто да му стане приятел. Нямаше шанс, трябваше да се държи за Елена докато може, защото иначе го чака самота, всепоглъщаща и всеобхватна самота... Влюбеният е  склонен да си затваря очите за много неща.

Когато се прибраха, му се искаше да поговори с Елена. Седна на спалнята  и я наблюдаваше как си сваля грима.

-Искаш да кажеш нещо? - Елена му беше свикнала и го познаваше добре.

-Пак си ми изневерила в Китай...

-Това беше само секс, мило, просто секс! Толкова пъти сме говорили за това. Аз обичам теб, само теб,  само теб, чуваш ли?

Тя се обърна и го погледна в очите с най-миловидното изражение на което беше способна, с цялата си женска прелест, почти неприкривана от ефирната нощничка. И той се хвана. Повярва и, защото тя самата си вярваше. И всеки, който би я погледнал в този момент, би и повярвал. 

Глава Осма                                                              Глава Десета