Откакто остана сам, Стефан се чувстваше много
по-добре. Освободен от нуждата да купува “Мазератита”, можеше да си позволи да
сведе работата до посещение в офиса за около час сутринта, след което изцяло се
посвещаваше на сина са. Елена нямаше претенции към детето, щеше само да и се
пречка във взаимоотношенията със Станимир.
Бавачката остана на работа, но вече рядко имаше
нужда от нея. Тя беше по-скоро дежурна, ако спешно повикат в Стефан в офиса,
което се случваше от време на време.
Докато изграждаше бизнеса си той работеше спокойно
и уверено, научи се да различава хората, да разбира бързо на кого може да вярва
и на кого не. Въпреки натякванията на баща си, че не е достатъчно агресивен и,
че ако не спазва закона, ще печели много повече, Стефан играеше по правилата. Осигуряваше
работниците на реална заплата и им плащаше добре. Почти нямаше текучество на
персонала, съществуваше едно особено чувство за общност и и за принадлежнот към
фирмата, която ги храни всички и ги храни добре, интересите на фирмата бяха и
лични интереси, защото Стефан се отплащаше с добри премии за свършената работа.
Той никога не повиши тон, не унижи или глоби някого и служителите му бяха
винаги лоялни.
Когато се реши да се поотдалечи от фирмата, тя
вече беше една добре смазана машина и присъствието му беше нужно, само колкото
да се информира как са нещата, все пак не желаеше да губи контрол.
Синът, кръстен Илиян, защото това име особено
много се харесваше на Стефан, започна да
се чувства много по-добре от преди. Разприказва се, двамата си говореха за
всички неща, които интересуваха малкия мъж, които вече уверено крачеше по
света.
Играеха в Борисовата или Южния парк, разхождаха се
по улиците и разглеждаха света, съвсем нов за единия и до болка познат за
другия, но и на двамата им беше хубаво.
Ако времето се случеше студено или валеше, по цял ден играеха вкъщи,
четяха книжки, разказваха си приказки.
Когато завалеше сняг, двамата излизаха извън
града, често отиваха в подножието на Витоша и цели часове играеха на снега.
Строяха снежен човек, правеха си снежни снимки като се отпускаха и падаха
назад, така че цялото им тяло да се отбележи, замеряха се със снежни топки,
пързаляха се със шейна, зидаха къщички от сняг...
Стефан се опасяваше, че Елена ще му липсва, но
сега за пръв път от много време чувстваше живота си пълен и завършен. Малкото
същество, което вече имаше дори невижданата преди свобода да спи при баща си,
ако пожелае, запълваше всичко с неподправения си възторг от света, с грейналите
си очички и с най-прекрасната усмивка под слънцето. И баща му беше щастлив,
безмерно, безгранично щастлив.
Вечер, след банята, двамата лягаха на леглото,
мълчаха точно 5 минути, Стефан казваше, че трябва първо да се успокоят.
Въпросните 5 минути бяха период на множество
скрити и открити закачливи погледи и
нечовешки усилия да не се засмеят с глас.
След това обсъждаха целия изминал ден и правеха
планове за следващия. Това беше най-любимото им време.
На Илиян, защото той вече участваше във взимането
на решения и се чувстваше голям и с уважавано мнение, на Стефан, защото ден
след ден осъзнаваше все по-ясно, че неговото момченце расте и се учи да мисли.
Следващата част от вечерния ритуал беше книжката.
Не пропускаха нито вечер. Следваше приказка, при което Илиян вече достатъчно
изморен започваше кротко да заспива и когато приказката свършваше, Стефан само
го завиваше, целуваше го и тихо се
измъкваше.
Отиваше в своята стая, набираше номер на мобилния
си и когато чуеше познатия глас в слушалката, обзет от особено спокойствие
казваше:
-Здравей! Удобно ли е да говориш?
Отсреща се чуваше:
-Ахам.
-Как си днес?
-Нормално. А ти?
-И аз - Стефан се усмихваше - А коя приказка ще ми
разкажеш?
-Не знам, мислих много и май избрах. Да започвам
ли?
-Давай!
И Ирина тихо започваше да разказва...
***
Оставяше слушалката, споменът за гласа му още
известно време отекваше в главата и,
извърташе се, повтаряше до припадък случайно попаднали в съзнанието и мисли.
“Трябва да подредя дрехите” и гласът на Стефан
настойчиво зазвучаваше:” трябва, трябва, трябва, трябва, подредя, подредя,
подредя , подредя, дрехите, дрехите, дрехите, дрехите, дрехите дрехите...”
Гласът заглъхваше и сънят ласкаво я вземаше в
обятията си, далеч от света, който виждаше всеки ден, от оплакването на
съседа-строител, че пак ги лъжат, че обектът е на загуба и не им дават премии,
а те здравето си дават на работа, от факта, че го разбираше и погледнеше ли в
очите му виждаше всички проблеми с които човекът трябваше да се бори, от
изтерзаните лица на хората по улиците, от отвращението им от всичко наоколо, от
несправедливостта, която ги заливаше и давеше, от безумието, от най-делничното
и обикновеното оплакване, че “Нищо свястно не дават по телевизията, нищо
поучително, прецъкваш всички канали и все нищо, или убийства или разврат, нищо
хубаво ли не остана в света?”...
Приказният свят, който събуждаше всеки ден, докато
разказваше на децата в детската градина и всяка вечер, когато един особен мъж и
звънеше по телефона и молеше да му разкаже приказка, също беше далеч...
Сънят, той си имаше свой свят, в който я водеше,
свят в който приказките се смесваха с реалността и ето, тя имаше вълшебна пръчица, с която
можеше да реши проблемите на хората и те пак ставаха усмихнати, както бяха едно
време, когато тя беше малка и не се страхуваше от нищо.
А ето сега е голяма и силна, а се страхува от
толкова много неща, но това е само когато е будна. А когато спи, изведнъж
придобива силата да направи света по-добър, хората да са щастливи... Защото
колкото и да си щастлив ти, ако хората около теб са нещастни, се чувстваш някак
дори гузен, че си щастлив, друго е когато всички са весели и се смеят и светът
е някак толкова по-хубав... И един глас, толкова познат и така чакан, тихо
казва:”Ще ми разкажеш ли приказка?”
Да, сънят е добър приятел, той знае как да свали
товара от крехките и плещи.
Събуждаше се свежа и отпочинала, с усещането, че
нещо хубаво се е случило. Не знаеше какво, защото не помнеше какво бе сънувала,
но определено бе станало нещо хубаво и тя излизаше на улицата усмихната.
По пътя за работа често се засичаше с бай Стоян.
Говореха за най-различни неща. Понякога той се оплакваше, че са го задържали на
работа (беше вече пенсионер, но все още работеше, защото парите от пенсията не
стигаха) и не могъл да прекопае доматите вечерта; понякога двамата негодуваха
против времето, в което живеем, против простотията. Елена го обичаше по особен
начин. На нея винаги и беше било по-лесно да общува с връстници на родителите
си, че и с по-възрастни, отколкото със своите връстници.
При по-старите поколения личеше здравата ръка на
социализма във възпитанието, дори най-обикновени работници бяха хора с висока
култура, интересуваха се от много неща, мъжете
умееха деликатно и ненатрапчиво да изкавалерстват когато е нужно. С
такива хора Ирина се чувстваше сигурна и спокойна. Нейните връстници също не
бяха лоши и тя го знаеше, но съществуваше една особена разлика в класите, във
възпитанието, в поведението и тя се чувстваше несигурна и дори понякога се
страхуваше от тях.
Една сутрин, докато вървяха към работа двамата с
бай Стоян се разговориха за тотото. Бай Стоян най-редовно играеше. Разказа и,
че си мечтае да спечели и да направи околосветско пътешествие. Да отиде в
Китай, после да мине през Индия, да прелети до Северна Америка, да посети
Ниагарския водопад, а после да се върне в родната Европа и да разгледа Рим, Париж,
Москва... И като се върне, поне ще знае, че нещо е видял в този живот.
След това, когато се сещаше за този момент, Ирина
си мислеше, че може би най-правилната реакция в случая би била да пожелае да се
сбъдне мечтата.
А тогава усети твърда буца в гърлото си, усмихна
се, за да прикрие насълзените си очи.
От една страна тази мечта, на един обикновен
човек, който цял жинот с честен труд си е изкарвал хляба и никога не е имал
амбиции да променя това, но през всичките тези години е успял да запази
огромна, богата душа, любопитство към света, уважение към чуждата култура,
звучеше толкова величествено... човек е толкова голям колкото големи са мечтите
му... а да искаш да опознаеш света, да го видиш в цялото му многообразие е
наистина голяма мечта.
От друга, чисто финансово, въпреки, че тази мечта
беше непосилна за бай Стоян, за Ирина и за още мнозина обикновени хора, тя не
изискваше толкова много средства по принцип.
От трета, тя едва ли някога щеше да се сбъдне и
това беше толкова чудовищно нечестно. Една обикновена мечта, която никому с
нищо не би навредила, човекът просто иска да види света... как може да е такъв
непосилен лукс да видиш света? Още повече, когато цял живот си работил.
И от четвърта, Ирина знаеше, че има немалко хора,
които могат да си позволят такива пътувания, правят го и остават слепи за
чуждата култура, нищо вътре в тях не трепва, не се обогатяват от тези
пътувания, не ги оценяват, за тях е важно да пътуват само за да могат след това
на поредното парти да се похвалят в колко скъп хотел са нощували. Справедливо
ли е това?
***
В махалата живееше и дрипав младеж на 18-19
години. Беше трудно да се прецени дали е ром или българин. Беше дребен за
годините си, окъсан, със стари дрехи, които очевадно бяха купувани за друг,
защото бяха прекалено големи за хилавото
му тяло, лицето му, може би някога красиво, сега беше разкривено от побои,
получени някога. Жизненият опит на Ирина с подобни същества беше горчив,
подадеш му пръстче, то те отхапе цялата от кръста нагоре, и тя се стараеше да
го избягва, за да не се окаже, че стореното добро се връща с отрицателен знак
към нея.
Когато един ден младежът се заприказва с бай Стоян
и тръгна да върви с тях, тя почти се разсърди на своя стар добър познайник, че
говори с непознатото момче.
Но колкото и да се стараеше да пази дистанция и да стои по-далеч, Ирина неусетно се заслуша
в разговора им.
Момчетото се казваше Божо, работеше на някакъв
строеж, вчера беше взело заплата и веднага след това са последвали 3 големи
харча.
Първо, беше си взело сим карта, а в комплект с нея
вървеше лъскаво червено ножче и той сам обясни как сега на всички се хвалел с
новото ножче, то беше очевадно обект на голяма гордост.
Имаше и мобилен телефон купен или подарен му
някога. Телефонът беше изваден с особена наслада и демонстриран с кратък
разговор, само за “здрасти” с неизвестен на събеседниците познат.
Вторият голям харч бяха няколко картона цигари,
така че да му стигнат за цял месец, защото като няма цигари му е тъжно.
И третият голям харч, който беше анонсиран с “Пък
няма да повярвате вчера къде бях”, се отнасяше за излизане на заведение, където
Божо даже изпил няколко питиета и след това го закарали с кола вкъщи, при което
беше подчертано, че не той е шофирал, защото той не шофира когато е пил, а са
го закарали. Трите удоволствия наброяваха осемдесетина лева, което беше не
малък процент от божовата заплата, но преди тези три основни за него харча,
Божо не би посмял да купи нищо друго.
Стигнаха до неговата отбивка и той с рядко срещана
наоколо искрена любезност, пожела “Приятен ден” и се отдели от групичката.
Ирина осъзна колко много я е поразил Божо, когато
цял ден мислите и надпреварвайки се една друга все я връщаха към него.
Божо беше преживял много и всичко, за което
мечтаеше, което искаше, беше да бъде нормален човек, да се чувства човек.
И той, като Ирина, щом се видеше с пари, бързаше
първо да нахрани душата, а за тялото, ако остане.
И ножчето, и телефона, и цигарите, и излизането на
заведение, бяха все геройски искрени опити да се почувства нормален човек. Поне
за малко, поне когато вземе смешно малката заплата.
Божо беше безкрайно различен от вулгарните
младежи, които Ирина познаваше. Той търпеше редовно подигравките им, понякога
дори отнасяше някой и друг юмрук, но не беше станал като тях, не беше се
озлобил, напротив, с това кротко и съвсем обикновено сякаш “Приятен ден!”,
което обаче се видя на Ирина крайно необикновено за създадените условия, той се
издигна в очите и много по-високо отколкото стояха връстниците му.
Божо е човек на духа, храни първо него, после
тялото и е толкова тъжно, че точно Божо е толкова окъсан и толкова обиждан и
бит. Колко ли усилия коства да останеш нормален човек при тези условия? Лесно
ли е да кажеш “Приятен ден!” да бъдеш любезен, добре възпитан, когато хората са
били толкова чудовищно лоши с теб, когато в дива ярост са обезобразили лицето
ти, мислейки, че така те смазват завинаги, но душата ти, упорита в старанието
си да остане човешка душа, те е изправила на крака и не е позволила на болката
да я изкриви, да я изроди?
За втори път след разказа на бай Стоян за мечтата
му, Ирина чувстваше нужда да разкаже на Стефан истинска приказка. И за втори
път не посмя. Стефан беше особен приятел, по-скоро познат. Той никога не я
разпитваше как е и какво прави, никога не се поинтересува как живее тя, за него
момичето беше и си остана разказвач на приказки и нищо повече.
Сега, чувствайки нужда да му разкаже истинска
приказка, тя по някакъв начин щеше да го допусне в живота си, да напълни
въображаемия свят, който живееше помежду им с истински, живи образи, да му открехне
вратата към себе си, как живее тя, с какви хора общува, какво я вълнува и
впечатлява.
А това, освен прекалено стесняване на дистанцията
и навлизане в личния и свят, би могло да предизвика и друг проблем.
Хората, които са свикнали да имат пари, никога не
осъзнават, че понякога ако нямаш и се оплачеш, го правиш просто за да се
оплачеш, не за да поискаш нещо и ако Стефан беше си предложил услугите, би
станало толкова грозно и унизително, че тя би спряла да му вдига телефона. Не,
твърдо не можеше да си позволи да говори със Стефан за това.
Няма коментари:
Публикуване на коментар