"Хора" Глава дванадесета

Ирина от самото начало си мислеше, че в нея има нещо сбъркано. Искаше и се да е като всички, да не се различава от тях, но ако се опитваше да сложи прекалено къса пола се чувстваше ужасно неудобно и постоянно я подръпваше. То беше по-силно от  нея. Обличаше се прилично, прекалено прилично, за да се понрави да момчетата наоколо. Това не и тежеше. От опита да си представи, че целува някой от тях, и се гадеше.

Кандидатства единствено и само в педагогическия факултет на СУ, въпреки, че имаше завиден успех и според всичките и преподаватели, нямаше предмет по който не би могла да стане академик, ако пожелае. Завърши начална и предучилищна педагогика и на пук на всички съвети да остане в София, се прибра в родния си малък град и заработи в детския  дом.

В София със заплата на детска учителка не можеше да преживява, а не искаше нито да работи друго, нито да започне в частна детска градина. Имаше нещо жестоко в това да се делят децата на бедни и богати, на такива, които могат да плащат космическите такси и такива, които не могат.

Заживя при родителите си. С годините беше си изградила своеборазна униформа.

Носеше дълга пола, която свободно се разширяваше по краката  и широк пуловер или блузка, максимално семпли и изчистени.

Дългата и коса покорно лягаше на път и се прибираше в опашка, придавайки и смирен, кротък вид.

Ако дрехите и, винаги цветни, изведнъж се заменяха с черни, тя би заприличала на монахиня и никой не би се усъмнил, че това е което и е по сърцето и което цял живот е искала.

Децата я обожаваха.У нея, паралелно с майчинската мекота, живееше стремежът да ги разбере, да ги изслуша, да уважи мнението им.

Тя се отнасяше с тях като с възрастни. Никога не издаваше команди просто ей така, винаги обясняваше защо е нужно непременно да се направи едно или друго. Не се караше, обясняваше защо нещо е погрешно и само понякога, когато белята беше прекалено голяма се сърдеше, но това се случваше толкова рядко, че децата го приемаха като най-страшното наказание и правеха всичко възможно да не се стига до там.

За колежките си беше странна, уважаваха я, отнасяха се с нея като с малко момиченце и я съжаляваха, че не е нормална в същото време. Тя никога не стана част от тях, но това не и пречеше, беше свикнала да е така.

Стефан направи голямо дарение за детската градина, построи ново крило и разбира се, присъства на тържеството по случай откриването.

Незнайно защо Ирина очакваше да види снобар, надут богаташ, с който не може да се говори.

А вратата на скъпия джип се отвори и от нея се измъкна скромен и притеснителен младеж, които постоянно се червеше и извиняваше ако без да иска бутне някоя играчка, докато го развеждаха из детската градина.

Тя го наблюдаваше от далеч, своебразната свита, която се образува зад гърба му включваше много хора, а тя скромно вървеше най-отзад.

Но когато влязоха в залата, която незнайно защо започна да се запълва от дъното напред, изведнъж се оказа съвсем близо, на метър от официалните лица.

“Господи, колко красив мъж!” Тя не искаше да го гледа, докато говореха другите и с мъка и усилие на волята откъсваше поглед от лицето му.

Започна коктейлът. Около Стефан бързо се образува оживено разговаряща групичка. Ирина се дръпна настрани и седна на стол близо до вратата на терасата. Светската суета винаги и бе била чужда. Тя не обичаше празните приказки, не умееше да говори заради самото говорене, а на тези хора нямаше какво да им каже.Тълпата и се стори безинтересна,  тя се обърна настрани на стола, опря лакът в перваза на прозореца, подпря глава в дланта си и се загледа навън.

Зад гърба и профучаха забързани стъпки, откъслечна реплика долетя до слуха и, някой, който говореше по телефон мина наблизо и фигурата на Стефан, придружена от облак хубав мъжки парфюм, който лъхна Ирина секунда след като той беше минал, нервно закрачи напред назад по терасата.

Стана и неудобно и  се обърна. Опита се за пореден път да намери нещо интересно в тълпата, отново обиколи всички с поглед, но не съзря нищо особено. А, да, една колежка сваляше някакъв младеж, който се падаше кой знае какъв на детската градина. В продължение на 10 минути тя с любопитство наблюдаваше жестовете на флирта, които така очевадно изпъкваха и у двамата. Скоро това също и омръзна и тя отново се обърна към терасата, Стефан беше смутил мълчаливото и съзерцание и тя чакаше с нетърпение да се махне от там.

Той седеше до парапета, по-скоро вероятно беше се свлякъл до парапета, защото краката му бяха неестестевно опънати напред, главата беше облегната назад, ръцете отпуснати край тялото, той гледаше някъде нагоре а мобилният телефон, вероятно изпуснат, непотребно се търкаляше наблизо.

Тя скочи и дотича при него:

-Добре ли сте? Господине? Господине? Добре ли сте?

Той продължаваше все така да гледа нагоре и тя се приближи и го бутна по рамото. Той я погледна.

-Добре ли сте?

-Бил съм и по-добре.

-Какво ви е? Да повикам ли линейка?

-Не. Здрав съм. Като бик. Аз се отличавам с изключително добро здраве. - той се засмя. Приличаше на пиян. Но като видя, че тя е искрено уплашена и готова всеки момент наистина да повика линейка, се взе в ръце, седна прилично, макар че едва ли да стоиш в костюм на пода може да е прилично, но все пак, поприбра краката и ръцете си, така че да заприлича на седнал човек, не на човек в несвяст.

-Просто проблеми. Ще се оправя.

Тя хем искаше да се махне, хем се боеше, че не бива, че точно сега е по-добре да не остава сам.

-Мога ли да ви помогна?

Стефан внимателно се вгледа в нея. Видя монахинските и, но цветни дрехи, косата сресана на път и хваната на опашка и големите, пълни с особена светлина загрижени очи. Да, тя определено не го сваляше. Създаваше му някакъв особен уют, не беше уверен дори, че я въприема като жена, тя беше сестра, сигурна като безопасна игла  и компанията и му създаваше особено спокойствие.

-Останете.

Тя седна до него и прегърна коленете си. Елена никога не би могла да седне така, ако не бяха някъде сами. Дългите поли имали много предимства.

-Жена ми ме напусна.

-Неприятно.

Той леко се засмя и кимна:

-Така е - стана му странно как нещо толкова страшно, непоносимо тежко за него,  се превръщаше в нейните думи в нещо съвършено обикновено. Неприятно. И толкоз.

-Вие чували ли сте за дао?

-Чувал съм, но не знам какво е. Има ли значение?-той я погледна с досада. Момичето определено беше или лудо или религиозна фанатичка.

-Тогава ще ви разкажа една приказка, може ли?

Той кимна и я загледа с любопитство:”Какво ли ще измисли сега?”

-Това е една приказка, която ми разказва приятелка докато бях студентка, тя завърши китаистика и приказката е китайска. - след този увод, като сви коленете под тялото си и се обърна към него, Ирина започна да разказва-“Имало едно време в едно село старец. Старецът имал много хубав кон, за който цялото село му завиждало. Един ден конят изчезнал. Много го търсили, но не могли да го намерят. Събрало се цялото село у тях да се вайка. Всички повтаряли:

“Ах, какво нещастие ви се случи!”

А старецът спокойно отговарял:

“Не се знае дали е нещастие.”

След два дни конят се върнал, със себе си водел още един див, също толкова хубав кон.

Събрало се цялото село у стареца да се радва:

“Ах, какво невероятно щастие ви споходи!”

А старецът мъдро отговарял:

“Не се знае дали е щастие.”

След няколко дни, докато яздел новия кон, синът на стареца си счупил крака.

Отново цялото село се завайкало:

“Ай, ай какво нещастие!”

А старецът мъдро отговарял:

“Не се знае дали е нещастие.”

Започнала война, императорът събрал всички младежи във войската и всички загинали на бойното поле.

Само синът на стареца оцелял заради счупения си крак.”

Ирина се усмихна:

-Ето това е дао. Ако ви е разделило с жена ви, то сигурно е намислило да ви прати нещо по-хубаво. Вярвайте на дао. Човек никога не знае какво му е подготвило  то за утрешния ден.

Стефан се усмихна. Спомни си думите на Николай по адрес на Елена:”развратна жена”. Може би наистина дао му беше подготвило нещо по-хубаво. А и, заедно с жена му, си отиваха скандалите, опънатите нерви, глупостите, чантите Прада и Гучи. Изведнъж почувства странна лекота и свобода. Пусна нишката с която с отчаяна привързаност се държеше за Елена, освободи се от влиянието и  и осъзна, че да, няма да е леко, но може би така е по-добре. Елена му беше направила услуга, взимайки решение, което е нужно и за двамата, но на което той не би се решил. Стана, смутено кимна на  слисаното момиче. Затича нанякъде, после, може би от вратата се върна, дотича обратно. Ирина вдигна към него все още разширени от учудване очи.

-Чудех се-Стефан беше смутен-аз много харесвам вашите приказки. Дали ще ви притеснявам, ако от време ви звъня да ми разкажете приказка?

Ирина се разсмя.

-Няма. - и му даде телефона си.

Като учтиво се извини, че му се налага да тръгне толкова рано, Стефан бързо се метна на колата и потегли обратно към столицата. Очакваше го нов живот и той бързаше да го нареди.

Глава Единадесета                               Глава Тринадесета