"Хора" Глава десета

         Николай вече не се сещаше толкова често за Пекин, по скоро за трите месеца, които прекара там. Някак успяваше да го избута на заден план в съзнанието си. Но когато започнаха Олимпийските игри, тогава стана страшно.

Докато беше там, той все се канеше, но така и не намери време да отиде да резгледа стадионите, които тогава още се строяха, беше ги мярнал само от автобуса, и сега, когато ги видя по телевизията, така неистово му се прииска да бъде там. Сякаш Пекин беше станал по някакъв странен начин  и негов град и сега мозъкът му отказваше да проумее как така не може да се върне в един свой град.

Когато веднъж случайно попадна на репортаж на БНТ за Перления пазар, същият този Перлен пазар, където толкова пъти беше ходил, където толкова пъти се беше забавлявал с колегата-страшилище за продавачките (който може да се пазари, просто си го може) и където не можеше да отиде сега, му се прииска да си поблъска главата в стената. Силно заби нокътя на  палеца в показалеца, искаше да си причини физическа болка, за да се дойде на себе си, но това не помагаше, продължаваше да гледа в телевизора като хипнотизиран, осъзнаваше, че вероятно прилича на гладно дете, вперило поглед във вкусна трапеза, но не му пукаше, беше сам в стаята и се чувстваше смазващо нещастен, че не може да бъде в Пекин.

С края на игрите болезненото усещане отмина.

Предстоеше септемврийската командировка, но колкото повече наближаваше, толкова по-силно се стягаше нещо в гърдите на Николай. Той нямаше желание да замине (за Китай!!!), всичко се превърна просто в още едно досадно задължение.

Вече съвсем ясно чувстваше, че работата малко по малко го убива.

Забеляза, че затъпява, над съзнанието му сякаш беше паднала пелена и колкото и да ровеше, той не можеше да изрови нормалните си мисли от нея.

Четенето стана абсолютно невъзможно, той не успяваше да се съсредоточи дори и за 5 минути, дори и в събота и неделя, когато беше по-отпочинал.

Единствено успокоение намираше точно в монотонността, в повторяемостта, в графика за деня, който си бе изградил и ако се наложеше да се види с някой вечерта и да промени обичайното ежедневие, го изживяваше съвсем откровено с досада. Сякаш единствено обичайният ход на нещата имаше смисъл и всичко извън него, го отегчаваше до смърт.

Той се затвори напълно в себе си, ходеше на работа, ядеше и спеше, от време на време висваше пред компютъра, чрез който поддържаше връзка с приятелите си, но рядко наистина говореше, а и се хвана, че трудно може да говори за друго, освен да се оплаква от глупостите на Елена. Не се виждаше с никого, освен с колегите, много рядко си позволяваше да отдели време специално за нещо различно. Имаше хиляди неща, които му се искаше да направи, но нямаше сили за нищо.

Усети как като че ли всичко човешко в него бавно отмира. Превръщаше се в робот, способен само да работи  и да спи. Това ли беше искал от живота си? За това ли бе мечтал?

Имаше толкова нововъдения, които можеше да използва в работата си, но не му позволяваха, това щеше да намали процентът печалба и въпреки, че подобреният имидж на компанията вероятно щеше да доведе нови клиенти, той нямаше избор.

Това също го потискаше, колкото и да се стараеше, колкото и да мислеше как да подобри нещата, той беше безсилен да направи нещо на практика и постоянно се чувстваше недоволен от себе си, сякаш нещо все не е наред и за това е отговорен той.

Никой не го обвиняваше, но той се чувстваше постоянно неудовлетворен.

От друга страна, Елена  глобяваше на воля за щяло и не щяло, никога не беше глобявала него и това вероятно трябваше да го радва, но никога и не дойде и не му каза, че е доволна от работата му. А Николай имаше нужда усилията, които влага, и които оставаха абсолютно безотоносителни на заплатата, да получат все пак някакво признание...

Колегите обясняваха как му завиждат, как биха дали много да са на негово място, а на него никак не му се пътуваше.

Той се ужасяваше от мисълта да прекара с Елена този път  цели две седмици.

Но замина. В началото всичко изглеждаше нормално. Почти. Ако изключим себизмът на Елена, разбира се, който не можеше да бъде изключен, той беше винаги на на макс, но това не беше нещо ново и Николай дори не го забелязваше.

Проблемите започнаха, когато започна и работата. Същото безкрайно препускане от павилион в павилион, същото неядене по цял ден, същите лигленски номера, същото лягане след полунощ. Николай беше кавалер, той би направил много за една жена, но не понасяше лиглите, още повече самовлюбените лигли като Елена.

Дразнеше се, че се държеше с него като със слуга. Когато тя за пореден път се изгуби, явно не искаше да събира каталози, а само да погледа и не се върна за него, той и звъня няколко пъти, почака близо час, излезе, взе си такси и се прибра в хотела.

Пердето отдавна беше паднало пред очите му. Взе  храна, седна на леглото, пусна телевизора и зачака фойерверките. Не се страхуваше, беше му ясно, че напускането му е само въпрос на време, и сега с неподправено любопитство очакваше забавлението.

Елена се раззвъня, беше решила да се прибира и го потърси. Той не вдигна. Само се засмя и с наслада изсипа в устата си малко начупен чипс. Знаеше, че и със знаци ще се оправи, освен това имаше адреса на хотела на брошура, така че щеше да се прибере благополучно.

Засмя се на глас, когато чу дивото блъскане по вратата си. Отвори с театрален жест:

-Милейди...

-Ах, ти говедо смотано! За какъв се мислиш? Ти знаеш ли колко струва пътуването ти до тук, знаеш ли колко хора искат да са на твое място? Как не те е срам? Поне малко да ти е неудобно! Не се смей, не се смей, знаеш ли какво ми костваше да се разбера с този мангал в таксито, знаеш ли? Не ставаш за такава работа, не съм доволна, поне малко старание да бях видяла, още от предния път не съм доволна...

-Ами вземи си друг, аз не държа да пътувам с теб! Но ако си мислиш, че ще се променя, за да ти угодя, сбъркала си адреса!

Долната устна на Елена висна и затрепера. Тя не очакваше такъв отговор. Кой, и още повече, кой мъж би отказал да прекара 2 седмици с нея? Каталогът, който носеше полека се изплъзна от пръстите и и с плясък се удари в теракота на пода. Тя беше търсила и друг човек с китайски, но не намери, никой не искаше да се хване и знаеше, че не бива да го губи.

-Ще си помисля...-измърмори го почти под носа си...

Вечерта, Николай тъкмо се беше приготвил да спи и вече мечтаеше за възглавницата след безкрайно дългия и уморителен ден, телефонът му звънна, Елена го викаше.

Набързо нахлузи огромния хавлиен халат и отиде при нея. Тя се разхождаше по нощничка. Стана му неудобно и като закри очите си с ръка, погледна в друга посока:

-Облечи нещо де!

-Защо, не ти ли харесвам така? Схваната съм, искам да ме разтриеш. - и като се излегна сластно на леглото и го загледа закачливо, зачака.

Николай стоеше както преди малко и я гледаше въпросително, само очите му бяха по-широко отворени от изумление, сякаш отказваха да повярват това, което виждат и на бузите му бе избила лека червенина.

-Хайде де, няма цяла нощ да те чакам!

Николай се засмя, той имаше странния навик, когато попадне в абсурдна ситуация да се забавлява именно от абсурдизма.

- Милейди, вярвам, че ако извадите от портфейла си визитките с полуголите каки, които днес премятахте насам натам, непременно ще намерите кой да ви разтрие. Но верният ви паж е наистина много, ама много зле в ръцете и предпочита да се оттегли и да се отдаде на заслужена почивка.- и като направи театрален поклон, тръгна към вратата.

-Много мразя, като ми говориш така, ама много! Върни се, Николай, Николай, върни се веднага, аз съм ти шеф, Николай!

Той се обърна на вратата, махна дружески за довиждане и като излезе, затвори зад себе си.

Тази случка никога след това не беше споменавана в разговорите им, сякаш никога не се беше случила и двамата се държаха, като че не я помнят.

От този ден Елена се промени. Започна да се държи много по-човешки- Даже похвали Николай и се учуди, когато той и каза, че нейното отношение се е променило, не неговото.

Веднъж, когато пътуваше сам в такси, той се хвана, че дори не помоли, а директно каза на шофьора да спре климатика. Това той ли е? Той не беше такъв! Боже, нима беше започнал да прихваща от нея? Ужас!

В самолета на връщане, когато тя вече беше много по-спокойна, удивително започваше да прилича на нормален човек и само треперещите и ръце напомняха  за опънатите нерви и честите истерии, когато с нея можеше да се разговаря сравнително нормално и господарските и маниери се усещаха съвсем смътно, Николай се хвана, че изпитва особена нежност към нея, тя беше като малко дете, объркано, уплашено до ужас, което блъскаше и хапеше всичко и всички наоколо. Беше му мъчно за нея. За треперещите и ръце, за опънатите и нерви, за това, че щеше да се върне, отново да се завърти във водовъртежа на офиса и с всеки ден, малко по малко да умира в него. Била ли е някога нормална? Била ли е човек, с когото да ти е приятно да поговориш? Имала ли е избор каква да стане?

На следващия ден след двуседмичния маратон, хилядите пропътувани километри и съвсем малкото часове прекарани в сън, Николай трябваше да бъде на работа и отново да поеме нещата.

Беше недоспал, все още уморен до смърт, безкрайно изнервен и отново изпускаше предмети и се блъскаше тук и там.

Същия ден подаде предизвестие...


Глава Девета                                                    Глава Единадесета

"Хора" Глава девета

Годишното фирмено парти беше в елитен столичен клуб. Николай нямаше навика да ходи по заведения и интериорът беше нов за него.Заведението беше на два етажа, първият действаше като ресторант, а вторият беше фактическия клуб, където имаше и дансинг.

С колегите взеха храна от долния етаж и заеха цяло сепаре на горния. Постепенно заведението се напълни, да не предполага човек колко хора работеха във фирмата.

На Николай му беше хубаво и му се танцуваше. Не беше танцувал от партитата в Китай, които си организираха в колежа. Разбира се, би се чувствал по-добре без цигарения дим, но нищо не е идеално.

Стана му малко тъжно. Би дал 100 000 такива партита за едно “китайско” без дори да се замисли.

Спомни си как веднъж сънува сън - може да се пътува по света през скайп и със самолети се пътува само от глезотия, за да се гледа през прозореца. И целият огромен свят е отворен за него и той може днес да отиде на гости на приятел в Япония, утре на приятел някъде в Западна Европа, а вдругиден да посрещне утрото край египетските пирамиди...

Сънищата са най различни, някои те изнервят, някои ти запалват любопитството, а някои просто те карат да се отпуснеш и да забравиш за всички проблеми, които са ти на главата. Този беше от последните.

Елена се появи най-накрая, придружена от висок синеок красавец, който с любезна усмивка се ръкуваше с всички, на които го представяха.

Нов любовник? Така пред всички!

-Това е съпругът ми, Стефан.

Боже, що за жена трябва да си, за да изневеряваш на такъв мъж? Що за жена?

Николай смутено подаде ръка:

-Драго ми е!

Не можеше да се реши да погледне в очите мъжа пред себе си, страшната тайна, която знаеше, го караше да се чувства гузен, сякаш едва ли не той бе предателят, той бе виновният.

Постара се да се отдалечи, за да не се налага така старателно да бяга от погледа на съпруга, и отиде при част от колегите, които бяха заели друго сепаре, от където двамата съпрузи вече бяха минали.

Стефан, обаче вече беше уловил смущението на младежа и като имаше предвид, че той придружи Елена в последната командировка, я погледна с любопитство. С кой ли беше изневерила този път? Загубила ли е дискретността си? Съвсем през просото ли го е ударила?

Той издебна Николай в момент, когато беше останал сам в сепарето и, придавайки си небрежен вид, с усмивка се отпусна до него в мекия диван. Беше още рано, музиката не беше прекалено силна и двамата можеха да се чуват без да се налага да се навеждат един към друг.

-Значи Елена пак здраво се е  позабавлявала в Китай, а?

Николай само наведе глава и не смееше да вдигне поглед.

-Ти беше Николай, нали? Знам си стоката, не бой се! Нито и е за първи път, нито и е за последен. Исках само да знаеш, че аз знам, да не се притесняваш и да не си мислиш, че съм кретен, който вярва в мнимата съпружеска вярност на жена си.

-Тогава защо си с нея?

Николай се беше окопитил, сякаш от плещите му се беше смъкнал товар, още някои знаеше и той зададе въпроса с такава детска искреност и наивност, че този път Стефан се смути. Наблюдаваше очите на Николай, пълни с едва прикрит гняв, че се е оказал замесен и с толкова детско недоумение. Сякаш зе него всичко беше черно и бяло и Елена и поведението и  категорично бяха черни и той не разбираше, не можеше да разбере как е възможно да има някой, за когото да не са.

-Не смятам да обсъждам това с теб.

-Ти си знаеш, просто ми  стана любопитно, какво би търсил един мъж с една развратна жена. Но може би е по-добре да не знам, прав си, вече научих прекалено много.

Николай изгледа презрително събеседника си, стана  и отиде да танцува. Не му се танцуваше, но трябваше да се махне.

Стефан не очакваше точно подобен ход на разговора и се замисли, за пръв път се беше докоснал до тази гледна точка.... развратна жена, развратна жена, развратна жена.... Не са ли всички такива? Има ли други жени? Би ли го обичала някоя различна от Елена? Не, той е толкова смотан, непохватен, тромав, като слон в стъкларски магазин, никоя жена освен Лора и Елена не беше посмяла да се приближи до него, да го поухажва или дори просто да му стане приятел. Нямаше шанс, трябваше да се държи за Елена докато може, защото иначе го чака самота, всепоглъщаща и всеобхватна самота... Влюбеният е  склонен да си затваря очите за много неща.

Когато се прибраха, му се искаше да поговори с Елена. Седна на спалнята  и я наблюдаваше как си сваля грима.

-Искаш да кажеш нещо? - Елена му беше свикнала и го познаваше добре.

-Пак си ми изневерила в Китай...

-Това беше само секс, мило, просто секс! Толкова пъти сме говорили за това. Аз обичам теб, само теб,  само теб, чуваш ли?

Тя се обърна и го погледна в очите с най-миловидното изражение на което беше способна, с цялата си женска прелест, почти неприкривана от ефирната нощничка. И той се хвана. Повярва и, защото тя самата си вярваше. И всеки, който би я погледнал в този момент, би и повярвал. 

Глава Осма                                                              Глава Десета

"Хора" Глава осма

       Когато разбра, че е бременна, Ивелина много се уплаши. Не и се вярваше. Самата тя  беше свикнала да се възприема като детето на мама и тати, а изведнъж НЕЙНО дете беше на път и тя за броени месеци трябваше да се примири с мисълта, че вече е възрастна и ще си има СВОЕ дете.

Освен това трябваше да каже на Андрей тази така неочаквана новина, като се имат предвид редовно взиманите противозачатъчни, а си нямаше идея как.

Опитваше се да си представи живота след раждането и не можеше, опитваше се да си представи раждането и я обземаха дива паника и ужас. Опитваше се да сметне как ще вързват бюджета с допълнителни разходи покрай бебето и без цялата и заплата и и ставаше зле. А в същото време, за свое изумление, чувстваше такова невероятно блаженство... Нейното детенце растеше в нея! В нея! Детенце! А това е прекрасно, нали? Това не може да не е прекрасно!

Когато разбра беше още сутрин, Андрей тръгваше по-рано за работа и тъкмо излезе. Дали да му позвъни? Не... по-добре да  изчака до вечерта.

Обади се на работа, че е болна, и без това трябваше да мине през лекар, за да се увери, а точно днес не беше в състояние да мисли нормално, камо ли да работи. Излезе, известно време се разхожда около блока, после хвана автобуса до кабинета на личната лекарка...

Дълго обикаля из центъра. Бременна! Хората вървяха, всеки по свой път, някои бързаха, други не. Няколко ромчета пробваха да се закачат за нея да си изпросят нещо, но тя само се усмихна и отмина. Как можеше животът да продължава както винаги? А всички тези хора, те дори не подозираха какво велико чудо и се беше случило. Андрей и звъни, тя  каза, че е заета и не може да говори, като се видят довечера, тогава. Не можеше да му каже просто така, а щеше да се издаде. Тя не беше вече жената, която сънливо се протегна и се измъкна от леглото сутринта. Тя беше друга, по-различна, по-истинска и по-зряла.

Изведнъж и се сториха безсмислени множеството малки неща, заради които хабим толкова нерви и на които се радваме всеки ден. С нея ставаше нещо голямо, велико и тя беше готова да се затвори за света, да го забрави с всичките му дребнави суети и да се посвети само на грандиозното чудо, което се извършваше сега в нея, в тялото и.

На няколко пъти слага ръка на корема си, чудеше се дали няма да усети ритане, нищо че е рано, знае ли човек. Искаше и се да напусне работа и по цял ден само да се разхожда из парковете на София, да си говори с детенцето и да му чете приказки. Нищо, че още не се е родило, майките от рано трябва да изграждат връзката с децата си. Естествено нямаше да го направи наистина, но няма лошо човек да си помечтае.

Тя,  винаги еманципираната, се хвана, че се отдава на фантазията Андрей да си намери по-добра работа, а тя по цял ден да стои у дома и да си гледа детенцето... Знаеше, че вероятно няма и майчинството да си позволи да изкара изцяло, знаеше, че не е жена, която ще стои вкъщи, тя имаше нужда от дейност, от работа, но не можеше да не си пофантазира.

Хвана автобуса към квартирата. Това беше един извънредно хубав автобус. Тя не знаеше кое му е извънредно хубавото, но не се съмняваше, че това наистина е невероятно хубав автобус.

И дръвчетата навън са хубави и София е хубава и всички хора са хубави и изобщо, всичко е хубаво. Как може да не го е забелязвала преди?

Слезе, отби се в супермаркета, напазарува и изведнъж, докато вървеше с торбичката към къщи страшно се изплаши, нали бременните не бива да носят тежко! Хляб, олио, малко месо и мляко за тежко ли се броят? Или не? Защо ли днес не попита лекарката? Изобщо, това да си бременна е пълно с толкова много отговорности, а тя съвсем нищо не знае, нещо така дребно, като пазарската торбичка така я смути, а какво остава за нещо по-сериозно. Така от незнание може да си убие детенцето! Ама че безотговорност! Срамота! Трябва да прочете, непременно трябва да прочете!

Прибра се, седна в едно кресло и половин час не мръдна,  да си отдъхне детенцето, ако го е притеснила с торбичката.

После стана, сготви и се зарови в Интернет за всякакви неща, свързани с бременността.

Андрей се върна, тя чу тракването на ключалката  и вратата, после той влезе и отиде да я целуне:

-Здрасти, мило!

Тя го гледаше странно. Искаше и се да изглежда тържествено строга, но в същото време и беше много хубаво и не можеше да скрие сиянието от погледа си, а и се чувстваше особено горда, че ТЯ ВЕЧЕ ЗНАЕ и ТЯ ВЕЧЕ Е ДРУГА, а АНДРЕЙ ОЩЕ НЕ ЗНАЕ и той е  АБСОЛЮТНО СЪЩИЯТ, какъвто беше сутринта.

Той забеляза това особено изражение изписано на лицето и, загледа я въпросително, а тя мълчеше и събираше сили да му каже. После, с почти театрална сериозност започна:

-Андрей...-очите му се разшириха от изумление при този особен, смешен за всеки страничен наблюдател тон - ти ще ставаш баща, Андрей!

Очите на Андрей се разшириха още повече: “Ти сериозно ли...такова?”. Тя  продължаваше да се старае да изглежда сериозна, но хем и беше весело, хем и беше хубаво, хем Андрей беше толкова забавен, че изражението  и доби вида на служителка от гражданското, която току що е обявила младоженците за съпрузи. Андрей проължаваше да я гледа въпросително, не можеше да разбере, тя шегува ли се с този тон или сериозно, после осъзна, че въпреки комичното си изражение, тя е съвършено сериозна, прошепна: “ Леле, вярно било!” и седна на стола.

Известно време погледът му трескаво се плъзгаше от единия край на пода до другия, после я погледна, тя забеляза сега и в неговите очи онази особена светлинка, която видя  днес в своите в огледалото  и едва прикриван страх, че може да го оборят.

-Мило, ами ние сме бременни ли бе?

-Ахъм.

-И аз ще ставам татко?

-Ахъм.

Едва тогава той осъзна напълно смисъла на това, което ставаше, стана от стола, грабна я и започна да я прегръща и целува и през целувките, с особена гордост повтаряше:

-Ама какъв мъж съм, а? И противозачатъчните не ме спряха!

-Ахъм.


Глава Седма                                                          Глава Девета 

 

"Хора" Глава седма

         За Китай Николай замина пълен с очаквания. От една страна, разбира се, професионални, от друга, съвсем скромни, дребни, лични стремежи.

Искаше му се да засече по телевизията “家有儿女”[1] това забавно сериалче, за което се смееха, че е китайският вариант на “Стъпка по стъпка”, но Николай го намираше за по-добро, обожаваше го и докато беше в Пекин, най-редовно, като включеше телевизора, все по някой канал успяваше да го засече. Искрено се надяваше, че сега пак ще успее да го улучи.

Другото, за което копнееше, бяха “бингдзичка[2]”, нарязана на лентички и сготвена като спагети със зеле, яйца и месо и ... сунхуадан -  китайските “черни” яйца, които на пук на всички неписани закони, според които чужденците не ги харесват и китайците даже се стесняват да ги поръчват, когато са на маса с чужденец, много се нравеха на Николай. За бингдзичката не беше сигурен, но за яйцата не се съмняваше, че без проблеми могат да бъдат намерени във всеки средно статистически китайски ресторант.

За пръв път щеше да пътува с Елена и се радваше, че най-после ще усети пълнокръвно що за човек е. От една страна категорично не я харесваше, но от друга наистина му се искаше Елена да излезе добър човек, жалко за толкова красота, ако не стане така. Можеше ли това толкова малко и фино тяло, без токчета тя спокойно би могла да мине за малко момиченце, с тези прелестни сини очи и поглед, пълен с весели искрички да принадлежат на ограничен, празен човек? Възможно ли е? На една красива жена е много по-лесно да простиш малките прегрешения, да повярваш, че просто така са се стекли нещата, че не е зависело от нея, нямала е избор...

Не му дадоха командировъчни, Елена предпочиташе той да държи всички пари и да плаща, за да не се занимава тя с глупости, а той след това да се отчете. Така нямаше да може да използва командировката,  за да спестява, все пак тя му плащаше всичко, остава и за спестяване да му даде пари. А на него му беше страшно неудобно да плаща с чужди пари и изкара цялата командировка максимално икономично.

В началото нещата като че тръгнаха нормално, Елена се държеше добре. Проблемите започнаха от момента в който се качиха в таксито:

-Кажи му да кара вдругата лента, Ники, там става по-бързо. Ох, защо се влачим толкова. Кажи му де!

Николай примирително и като се извинява на човека, превежда. До края на вечерта Елена се разбесня на два пъти за съвсем не важни неща и на два пъти Николай беше принуден колкото се може повече смекчавайки тона и да предаде естеството на оплакването. Служителите на хотела се притесняваха, стараеха се и трескаво тичаха насам натам.

Сутринта му вдигна скандал, че не откраднал от хората, които чакаха от преди тях първото такси, което дойде. На панаира започна диво препускане, в което Николай почти тичаше зад гърба и с куфара на колела и няколко каталози в ръка, успяваше да ги прибере, само ако тя се заприказва и се спре за миг, тогава, разбира се, се очакваше той да превежда ту от и на китайски, ту от и на английски. Целият престой мина в подобно трескаво препускане, Николай не беше преводач, нито мениджър на отдел, той беше най-обикновен асистент, от който се очакваше да има сто ръце, винаги да е готов да подаде лист, химикал, визитка, безотказен робот, въпреки, че не обядваха, защото Елена не беше гладна и си лягаха в два, три, защото Елена държеше да отиде на масаж след вечерята, която винаги беше в Кентъки или Макдоналдс, така  че и за китайски яйца нямаше шанс.

Той не беше учил 4 години китайски, за да бъде слуга. А и, ако би бил склонен да върши някаква подобна работа за човек, комуто се възхищава, който би могъл да го научи на много неща, то за Елена, към която отношението му беше по-скоро снизходително, не би могъл да преглътне гордостта си.

Вече бе работил повече от 4 месеца във фирмата, но стартовата му заплата не се увеличи, както беше договорката. Реши да използва, че сега прекарва повече време с нея  и да поговори по въпроса.

700 лева. Това беше крайно нечестно. Казвайки очакванията си за стартова заплата, очакваше удвояване след първоначалните 3 месеца, не увеличение със сто лева. Общите работници от склада взимаха повече от него. Не се примири и започна да спори. В крайна сметка успя да договори 800 и 1000, когато навърши една година във фирмата. Това е. Изравни се с общите.Вероятно трябваше да е горд.

Всяка вечер ходеха на масаж на краката и Николай за пръв път в живота си ходеше на масаж, но с удоволствие установяваше, че не се чувства толкова уморен и мускулите му спират да го болят.

Естествено болката в  раменете, които бяха протрити от тежката чанта, носена всеки ден освен куфара с каталозите, не минаваше. Кожата им се зачерви и заприлича на изгоряла на слънцето. Навярно след време щеше  да се и обели.

Докато обикаляха панаира и имаше избор дали да седнат някъде където има две места или някъде, където е само едно, Елена винаги избираше варианта с едното и с гордост гледаше Николай, принуден да стърчи прав до нея и да превежда.

На няколко пъти, когато му поръчваше да вземе каталози и тръгваше напред, очаквайки той да я догони, а в павилиона го забавеха малко, само излизаше на пътеката, оглеждаше се, виждаше, че тя е духнала в кой знае какво посока, сядаше на най-близката пейка и чакаше, в момента, в който тя си вземеше каталог от някъде и се изправеше пред необходимостта да го носи, бързо оглеждайки се, се връщаше назад и го намираше, мърморейки, че е като муха без глава.

Когато каталозите станеха прекалено много, препълнеха куфара, висяха по дръжката и се обръщаха при всеки постамент, през който трябваше да се мине, за да се влезе в павилион, Николай просто спираше до входа на павилиона и я чакаше. Понякога тайно се забавляваше наблюдавайки опитите и да се разбере с агентите на  развален английски, но нехайно се обръщаше на една страна и си придаваше вид на крайно отегчение и  очакване всеки път, когато тя потърсеше с поглед помощта му.

На няколко пъти тя искаше да каже на някого, че е грозен, или че е тъп, но той категорично отказваше и навеждаше глава.

Всичко това нямаше да го потресе толкова, колкото го потресе единствената вечер, в която  Елена го остави сам, защото излезе с любовника си.

Николай не познаваше мъжа и, но знаеше, че е омъжена и има дете и все се надяваше, че това означава нещо. Дали и съпругът и беше същия? Почувства се погнусен и омерзен, защото знае. Сякаш без съгласието му го бяха вкарали в заговор, в който не искаше да участва, но  не можеше да се откаже.

Защо съществува негласно правило, че ако знаеш за нечия изневяра не е редно да казваш на измамения? Кой го е измислил? Не че би се намесил, не че би казал, това са си техни неща, въпросът е по-скоро в това, че той нямаше право да говори за нещо, което дори не желаеше да знае...

През цялото време, докато търпеше и се изнервяше до краен предел, му се искаше да я намрази, да я заличи по някакъв начин в съзнанието си, но не можеше. Той я презираше и в същото време осъзнаваше, че не лоша и по някакъв свой си начин не го прави нарочно, просто е такава.

В свободната си вечер се разхожда сам из центъра и му беше толкова хубаво и спокойно. Това беше единствената вечер, по-скоро нощ, в която разполагаше с времето си. Можеше да го използва да потърси някъде яйца и бингдзичка, но точно тогава не му се ядеше. А и телевизорът в хотела хващаше почти само чужди програми,  Николай ги прецъка веднъж докато я чакаше, така че любимият сериал също бе отпаднал.

Вечерта таксито доста се лута докато намери хотела, а той се усмихваше на мислите си и се радваше, че Елена не е тук. Тя би вдигнала грандиозен скандал.

Когато се качиха в самолета на връщане беше толкова уморен, че езикът му се оплиташе, мозъкът беше блокирал и се оказа неспособен да конструира дори едно изречение на английски, когато Елена реши, че иска да попита нещо стюардесата.

Тя с удоволствие го наблюдаваше през цялото време. Хем беше недоволна, че понякога просто отказва да превежда, млъква и навежда глава, лишавайки я от удоволствието да се позабавлява, хем се радваше, че е винаги точен, когато има нужда от него, разбира се без случаите, когато не влизаше в павилионите с нея.

Когато се прибра, близо седмица Николай беше неспособен да дойде на себе си, изпущаше предмети, блъскаше се във врати и стени.

Половин месец не можеше да я гледа, не я понасяше, извръщаше си главата, щом тя влезе в стаята. После му поотмина и нещата тръгнаха по старому.

И въпреки, че там беше с нея, въпреки, че се прибра изморен и изнервен, пак се хвана, че го гони, този път по-слаба, но все пак, нова следкитайна депресия.

Мисленето на Николай страшно много се промени след тази командировка. Той се затвори. Работата му като че ли се обезмисли.

Влагаше толкова много труд, ужасно много усилия, за да може една развратна жена,  да си купува повече Долчета и Габани и да се хвали на приятелките си. А в Африка гладуваха деца... Имаше приятели, които работеха за правителствата си, творяха историята на страните си, а той... беше просто слуга. И му беше безкрайно тъжно.

Някога беше мечтал да се занимава с политика, да прави добро. Две години преди да завърши гимназия, започна да се интересува активно от събитията на местно ниво. Не пропускаше сесия на общинския съвет. Създаде контакти и започна да влиза и на заседания на комисии. Пускаха го, защото се надяваха да изградят “нов кадър”, а той бавно, но сигурно се отвращаваше от компромисите, които се правеха, за да се защитят частните интереси за сметка на обществените, от безотговорноста, от липсата на всякаква далновидност и мисъл за бъдещето, от неистовия стремеж да се изцеди всичко тук  и сега и категоричния отказ да се мисли и за утрешния ден, от заобикалянето на законите, защото “така е по-добре”и това, което следва от закона не им се нрави.

Изумяваше го убедеността им, че постъпват правилно, че това е единственото възможно поведение и отказът да наричат нещата с истинските им имена, потрисаше го фактът, че те дори не крият целите си, защото ги приемат за правилни и естествени.

Присъства на срещи с народни представители, когато идваха, успяваше да ги хване след срещата и да ги заприказва. Малцина бяха тези, у които виждаше нормална, човешка мисъл, у повечето откриваше единствено кариеризъм, интересчийство и плиткоумие.

Спря да се занимава. Не можеше да понесе повече. Отвръщението му стигна до степен да сменя канала, щом види новини.

Не беше в състояние да разсъждава, дори да се ядосва когато виждаше какви безумия се вършат. Ако ги възприемаше като хора, би се ядосвал, но за него те бяха невменяеми, малоумни и много рядко, когато бяха минати всички граници, а той неволно се беше заслушал, не издържаше и кипваше.

За щастие още в гимназията осъзна, че днес в политиката влизат интересчии и кариеристи, а мислещите хора, нормалните хора, които имат някаква ценностна система бягат надалеч. И не направи грешката да поеме по нейния път в университета. Нарочно записа китаистика, за да е максимално далеч и не съжаляваше.

През цялото си следване беше мечтал да работи и да ходи в командировки до Китай,  и сега се почувства измамен.

Искаше да напусне работа, но колегите го вразумяваха, че всички български работодатели са така и той се отказа.

Продължи да работи макар и с крайно нежелание. Може би беше прав колегата от курса в Китай, който като чу какви са бъдещите му планове, след като го помоли да не се сърди, му каза, че има прекалено добро сърце и търговията не е за него.

---

[1] От кит. букв “Къща с деца”, название на китайска телевизионна поредица

[2] китайска храна, направена по подобие на спагетите, но с нарязана на ленти китайска палачинка вместо спагети.


Глава Шеста                                                              Глава Осма