Нова корица :)

"Хора" Глава Тридесет и седма

Откакто заживя със Стефан, Ирина много се промени в отношението към себе си. Облеклото и вече не представяше само нея, но и нейния съпруг,  никога не се разхождаше сама, и  риск да и се лепне някой нахалник  просто нямаше. Тя с удоволствие се зае да се направи красива.

Всичките и дрехи винаги бяха подбрани с толкова вкус, че Стефан я гледаше и не можеше да повярва, че тази жена пред него, е същата.

-Не ми се вярва как си се обличала преди!

-Преди беше страшно да съм хубава. Все ще ти се лепне няой нахалник, ще досажда, а аз  не мога така, на умея... Не ми харесва да ме гледат като секс играчка, аз съм човек! А лепкавите погледи по тялото ми... чувствах се съвсем беззащитна, а сега имам теб. Ако ти не си до мен, дали шофьорът, дали детето, все някой има и вече не е страшно...

Когато го придружаваше на партита, които, колкото и да не му се искаше, бяха част от работата му, Ирина винаги изглеждаше като кралица. Роклите и бяха най-обикновени, но осанката... Тя обираше погледите на всички в залата. За пръв път Стефан ги виждаше да гледат някого така.

В очите на мъжете се четеше неприкрито възхищение. Те никога не бяха виждали такава красавица, горда и недостъпна...

Дори привържениците на твърдението, че всички жени са еднакви, неусетно започваха да го видоизменят - всички жени са еднакви, без една - Ирина.

Стефан често и правеше скъпи подаръци и, като изключим случаите, когато обективно имаше нужда от нещо, тя винаги отказваше да ги приеме. Той не се сърдеше, но му тежеше.  Тя, въпреки, че не желаеше да го разочарова, не успяваше да се пречупи.

Една вечер Стефан седна до нея на дивана и се опита да поговори искрено по въпроса:

-Купих ти нещо...

-Не!

-Ама аз имам пари, Иринка, това е едно от малкото хубави неща, които мога да правя с тях, не ми отнемай това удоволствие!

-Не ми трябват тези неща, не мога да имам такива!

-Защо?

-Защото знаеш ли какви хора ходят по земята и какви нормални, човешки мечти имат, мечти които струват само колкото един от твоите подаръци, а цял живот не успяват да ги осъществят. Коя съм аз? С какво толкова съм заслужила всички тези неща? Ако не би се обидил да ги продам и да дам парите на някой дом, става, но така... Не мога да имам такива неща! Когато се налага да те представям и да нося скъпи бижута, да, но това е безумно разточителство... Безумно... а толкова хора нямат пари за елементарни неща. Не, не мога.

Тя за пръв път обясняваше защо се държи така и за пръв път Стефан получаваше шанс да я обори.

-Но аз давам много пари за благотворителност, Иринка, наистина.

-Въпросът  не е в това да правиш благотворителност, това всеки с пари го може! Въпросът е в това да направиш така, че хората да нямат нужда от благотворителност. Както казват, не да им даваш уловена риба, да ги научиш сами да ловят риба!

-Не мога да спася света, Иринка!

-А аз не мога да нося огърлици за хиляди, когато по земята има гладни деца...  Ти можеш ли да бъдеш щастлив, когато край теб хората са нещастни? Аз не мога!

Тя отиде в кухнята и разговорът приключи, но у Стефан се загнезди едно мъничко съмнение, което бавно но сигурно започна да го човърка.

Той винаги си беше мислил, че е добър човек, винаги беше помагал, ако му поискаха помощ, допълваше бюджета на домове за сираци и възрастни хора, за да могат те да живеят достойно, но никога не беше поглеждал на нещата по начина, по който гледаше на тях Ирина и тази нова, непозната гледна точка не му даваше мира.

Една сутрин, докато пиеше портокалов сок в кухнята и се наслаждаваше на поруменялото от слънцето лице на жена си, той отново отвори темата:

-Може ли пак да поговорим...

-За какво?

-За благотворителността...

Ирина се засмя, откакто бяха мъж и жена, никога не беше го виждала толкова плах и в някаква степен объркан.

-Аз винаги съм помагал, когато съм можел... но как да науча хората сами да печелят пари, аз не мога да поема издръжката на света, нямам толкова... Ако имах, да, но нямам...

Ирина въздъхна.

-Искаш ли да ти разкажа за бай Стоян и за Божо, за техния живот и техните мечти.

-Давай.

Ирина му разказа историята и той дълго не можеше да откъсне очи от нея... Навярно ако беше чул същата история  от някой друг, не би му направило никакво впечатление, но така, както го разказа Ирина, със смисъла, който тя влагаше в думите, му докривя.

-Защо не ми каза по-рано, Иринка, аз можех да помогна, веднага им се обади, ще дам пари.

-Виждаш ли, пак решаваш проблемите като богаташ, не бива да мислиш така, това не е хубаво. Всеки си има достойнство и ти трябва да уважаваш това. За да помагаш на хората, трябва да мислиш като държавник.

-Аз не съм държавник.

-Да, но можеш за се опиташ да помислиш като такъв. Какво би направил?

-Не знам, объркан съм, не ме измъчвай!

-И бай Стоян  и Божо, въпреки че ти ги смяташ за по-различни от теб, всъщност не са чак толкова различни и не биха приели парите ти, от гордост, защото не желаят подаяния, предпочитат да живеят така, както могат,  с това, което имат. Освен това, ако помогнеш на тях, ще останат още много, на които не си помогнал и на практика не решаваш проблема.

-А ти, ако разполагаше с моите средства, и мислеше като държавник, как би решила проблема?

-С консервна фабрика.

-Моля?

-С консервна фабрика.

Стефан се засмя:

-И как ще решиш проблема с консервна фабрика?

-Ще я построя в моя град, там няма много поминък за хората, ще наема колкото се може повече работници и ще им давам колкото се може по-достойни заплати... Може би това ще намали процента на печалбата, но аз си имам и други доходи, и дори и само да се самоиздържа фабриката, пак бих била доволна, а аз съм сигурна, че ще има и немалка печалба.

-До тук добре. И къде ще продаваш консервите? Или  ще ги пуснеш много евтино, за да могат всички в България да си купуват консерви?

-Не, ще ги изнасям.

-Това не е никак лесно, Иринка, аз от толкова време изнасям вина, не е лесно да се утвърдиш на пазара, да накараш системата да работи...

-Русия вече е утвърден пазар за български кисели краставички, още от времето на социализма. Един познат руснак, докато живеех в Студентски, все ме закачаше, че много му липсват нашите краставички, ако  качеството е същото като при социализма, краставичките ще вървят в Русия като топъл хляб... Проблемът е решен, не съм унижила никого, дала съм на много хора възможността да живеят достойно и да нямат нужда от помощ, за да осъществяват скромните си мечти, да могат да си го позволят сами...

-Ти си сериозна.

-Не съм била по-сериозна.

Стефан се беше отпуснал, почти полегнал на ръката си върху барплота и правеше невероятни движения с очи, изразяващи крайно объркване.

-Боже, не очаквах това! Дай ми малко време да попитам моите икономисти как стоят нещата и осъществим ли е замисълът ти и пак ще поговорим, става ли? Сега ще отида да видя как са нещата в офиса.

Тя се засмя доволно:

-Става!

Стефан се прибра късно вечерта, детето вече спеше. За пръв път отсъстваше толкова много и въпреки, че беше предупредил Ирина, тя се чувстваше особено докато той не си дойде.

Седна до нея на дивана.

-Детето заспа ли?

-Спи.

-Липсвах ли му?

-Да, но ние днес ти звъннахме… колко… около 30 пъти… така че не е било толкова страшно.

Стефан се засмя.

-Цял ден се занимавах с икономистите.

-Предположих. И?

-Абсолютно права си! Това, за което говориш, е напълно осъществимо… Ще поръчаме няколко маркетингови изследвания в Русия, но мисля, че нещата ще се получат.

-Хубаво.

- А хората от другите градове? А хората с увреждания, които не могат да работят?

-Има хора, които не могат да работят и на тях трябва просто да се даде, но всички останали ще се чувстват много по-добре, ако намериш начин да им предложиш добре платена работа, отколкото да им даваш милостиня. Можем да помислим… отначало за по-бедните райони, какви са условията на всяко конкретно място, какво може да се произвежда, така че и хората да се доволни  и щастливи и ти да си развиваш бизнеса…

-Ще направим първо фабриката. Ще видим как ще тръгне и после ще мислим някакъв такъв вариант. Става ли?

-Става! Това е най-хубавият подарък на света, да знаеш!

Той са засмя.

-Значи най-накрая улучих. Само че, този подарък не е само за теб, той е и за мен.

-Обичам те!

-И аз те обичам! Толкова много, че не можеш дори да си представиш!
Глава Тридесет и шест                 Глава Тридесет и осем

Видяхте ли вече романа "Опера"?

Можете да го купите от тук.

"Хора" Глава Тридесет и шеста

Стефан искаше да направи голяма сватба, не толкова за себе си, колкото за Ирина, нали всяка жена си мечтае да се види в бяла рокля.

Тя обаче категорично отказа, нещо повече, отказа дори малко тържество, искаше само да подпишат.

Той много пъти се опитва да говори с нея, да я разубеди, но тя беше твърдо решила -  не иска тържество. Тя не се жени, защото иска да е булка, жени се, защото иска да живее с мъжа си и ритуалността я плаши, отблъсква я, не и е нужна.

Ирина се беше сблъсквала с толкова несправедливости и толкова злоба, че някъде дълбоко в себе си се  боеше да не предизвикат хорската злоба и завист, тя не им беше нужна, плашеше я до ужас, а   така, тихо и скромно можеха да си подпишат и да си живеят спокойно и щастливо.

На подписването отидоха само с детето и родителите си, после се почерпиха само с тях и така започнаха новия си живот. Съпругата на богат мъж, се омъжи в елегатна и красива, но скромна рокличка до коляното, която дори не беше бяла.

Може би мнозина от познатите и тайно решиха, че определено нещо не е наред с нея, че луда, но никой не подозираше, че в този ден  няма по-щастлива от нея.

***

“Здравей, Николай!

Благодаря ти за поздравленията! Аз съм много щастлив, да, никога досега не ми се е случвало. Като се замисля съм и по-спокоен от  всякога и единственото за което треперя, е да не се случи нещо лошо - пазя близките си като орле, много ми се иска да успеем да задържим това щастие.

През какво нещо преминахме, за да стигнем до тук... не искам да си спомням. В такова общество живеем, Николай, такова общество...  болно... сега, когато имам до себе си тази жена и се стараем да запазим нашия малък свят далеч от хорските очи, за пръв път, откакто се помня, се чувствам нормален човек... Иначе животът е някакво безумие, сякаш пила постоянно е пилила психиката ми, изкривявала я е ,  травмирала я е... И ако бях само аз -всички са изкривени, травмирани... Когато видя девойка със силикон, вече я гледам както бих погледнал жена, дълго бита от мъжа си... съжалявам я, мъчно ми е за нея... тя е жертва на това нечовешко, ненормално общество, както много други... и Елена е жертва, всички са жертви и в ужаса си, за да се защитят, за да оцелеят нараняват други... няма разум... няма глас, който да ги спре... няма никой, който да може да им даде съвет... всичко е едно безумие... празно, безпътно, страшно.

Знаеш ли кое ме плаши толкова много... човек свиква да вярва, че ако някой някога го обича, то ще е само и единствено  заради  секса... толкова ще харесва секса с него, че ще иска винаги да бъдат заедно... а това е глупост, безумие...

Не, че няма свестни хора, просто им е трудно...  В подобна среда е  усилие да бъдеш човек, да останеш верен на себе си...

Съжалявам, че те занимавам с тези, неща, но го правя, защото не се съмнявам, че ще ме разбереш и, че и ти мислиш така. Сега те оставям, че секретарката ми чака на вратата с цял куп съобщения :) Пази се много!

Стефан”


Глава Тридесет и пета            Глава Тридесет и седма 

 

Видяхте ли вече романа "Опера"?

Можете да го купите от тук.

"Хора" Глава Тридесет и пета

           Въпреки, че отначало срещата с Елена и се виждаше много по-страшна, когато отметна този ангажимент и се озова най-после пред среща с детето, Ирина осъзна, че е по-притеснена от всякога.

През ръцете и бяха минали толкова много деца, които на практика и бяха чужди и може би затова никога досега не беше се притеснявала от срещата с дете.

А Синът на Стефан, това е нещо съвсем различно. Тя ще живее с баща му, ще му бъде мащеха, а това само по себе си е доста страшно.

Ами ако след всички деца, които я обожаваха, точто това не я харесаше? Какво щеше да прави тогава? Как щеше да живее с баща му? Дали нямаше да е по-добре да се откаже още в началото?

Децата се много непосредствени, те не умеят да крият, не умеят да казват различни неща от това, което мислят. А ако момченцето решеше, че тя не струва? Тогава какво? Как щеше да погледне баща му след това? Как щеше да продължи, когато го е имала и го е загубила?

Понякога, докато си сам, си мислиш, че би било хубаво, ако не си. Понякога  виждаш всички щастливи двойки наоколо и ти докривява, но тази тъга е много по-различна от тъгата, когато си имал някого до себе си и си го загубил. Присъствието на Стефан в живога и я бе разглезило, бе я отдалечило от предишното възприятие, че просто оцелява... бе я накарало да се почувства истински жива, щастлива и несамотна, а сега само за един миг, само заради един миг всичко можеше да се срине и да я остави сама и опустошена, отново оцеляваща вместо живееща.

Месеците откакто бяха заедно със Стефан и крадяха по някой час от света и от неговото време, за да се видят, изглеждаха толкова нереално прекрасни, че тя ги въприемаше почти като сън. Ако зависеше само то нея, може би би ги продължила още, не бързаше, наслаждаваше се на всеки миг с него, на всяка мисъл за него, на всяка сутрин, в която се буди с мисълта, че ще го види.

Но за него нещата стояха по различен начин. Той имаше минало, минало, което ден след ден  бе разбивало вярата му в евентулно бъдещо щастие. И сега, когато това щастие му се струваше възможно, той бързаше час по-скоро да го вземе цялото, да му се наслади, да се увери, че е  реално.

Първата и мисъл, когато получи предложението за брак, беше за детето. Какво би станало с него? Тя беше слушала достатъчно много за Елена и знаеше на какво е способна. А едно дете, разкъсано между вечно спорещи майка и мащеха, едва ли би могло да бъде щастливо. Тя разреши този въпрос, с Елена се разбраха, сега оставаше само детето да я хареса, а това, че непременно, на всяка цена трябваше да му се хареса, я плашеше.

Ирина на умееше да прави нещата на всяка цена. Тя правеше всичко така, както мисли, че трябва и ако достигнеше желаната цел, беше доволна, ако ли не, продължаваше напред.

Решиха да се срещнат в парка. Стефан щеше да доведе детето, а за нея прати кола.

Шофьорът беше много любезен и внимателен и навярно биха се разговорили, но Ирина облегна чело на стъклото и като слушаше тракането на костта си в стъклото, продължаваше да мисли, да мисли, да мисли...

Видя ги отдалеч. Големият и малкият, които водеха съвсем сериозен разговор, седнали на пейката.

Искаше и се да ги погледа отдалеч, просто да постои и да ги наблюдава, но Стефан усети присъствието и, вдигна глава и радостно се усмихна. Момченцето не я гледаше, още обясняваше нещо оживено, после я погледна, също се усмихна и като се се изхлузи от пейката, се затича към нея с викове:

-Ирина! Ирина!

Когато наближи, се спря, огледа я внимателно, усмихна се, явно доволно от резултатите на наблюдението, хвана я за ръката и я поведе към баща си.

Глава Тридесет и четири         Глава Тридесет и шест 

 

Видяхте ли вече романа "Опера"?

Можете да го купите от тук.