"Опасявам се..."

"Опасявам се, че никой никога няма да може да изчисли колко интелигентни животни всъщност  са котките. Убеден съм, че да изпълняват задачи от безсмислени за тях човешки тестове, е далеч под котешкото им достойнство."

                                                                                                      

 из романа "Опера" 

"Душа, която..."

"Душа, която е създадена да твори добро, никога не би могла да бъде щастлива с по-малко."

   Из романа "Опера"

 

"Пианото винаги шепне..."

"Пианото винаги шепне само на този, който свири на него. На никой друг. Никога."

                                                                          из романа "Опера" 

"Хора" Глава Двадесет и шеста

    Винаги досега, когато се налагаше да вземе или доведе  детето, Елена се виждаше за съвсем малко със Стефан. Този път, дали защото, въпреки че понякога постъпваше глупаво, всъщност никак не беше глупава и за времето, което прекара със Станимир, успя да почувства каква е разликата между двамата, дали защото просто беше настроена носталгично, дали защото Стефан отвори и и се зарадва от сърце, тя поостана да се види и да поговори с бившия си съпруг. Бавачката отведе детето да го изкъпе и двамата останаха сами.

Започнаха съвсем нормален разговор на тема кой как е, какво ново, разказваха си как е реагирало детето в различни ситуации.

Тази вечер за пръв път Елена видя нещо ново, нещо чуждо у Стефан - той беше щастлив. Не, не беше си купил нова кола и едва ли щастието му имаше конкретна причина, той просто беше щастлив. В погледа му нямаше и следа от скритата тъга, с която я посрещаше преди, от стаената молба да се върне, от болката, че я няма до него.

Нещо повече, той вече просто не я възприемаше като жена, не я желаеше, гледаше я по същия начин, по който я гледаше Николай - понякога безстрастно, понякога с чисто човешка нежност, но никога със страст.

Ръцете и бяха започнали да треперят повече от преди и тя постоянно се стараеше да ги крие, сякаш да ги покаже, би означавало да признае, че той е бил прав, че страшно е сгрешила като се е гаврила с него и любовта му, а после го е напуснала, а това тя не можеше да направи. Гордостта и беше прекалено голяма.

От съседната стая се чуваше смехът на момченцето, то разказваше на бавачката какво бе правило с мама, закачаше я и на Елена за миг и се прииска да се върне, да си ляга всяка нощ до Стефан и да чува смеха на детето щом се събуди сутринта. За секунда дори реши да поиска да се върне, отвори уста, но се спря... Спомни си смеха на Николай, когато се опита да го прелъсти и не можа да понесе да си представи да бъде отхвърлена и от Стефан, а това, като го гледаше в очите, тя безпогрешно разбираше, беше твърде вероятно да се случи.

Той се опита да разбере какво е искала да каже, но като не успя да изкопчи нищо, се отказа. Елена размени още няколко изречения с него и побърза да си тръгне. Той я изпрати до колата, беше вече тъмно, а Стефан винаги и навсякъде я изпращаше, винаги и навсякъде я пазеше.

-Съжалявам за това, което ти причиних!

Очите на Стефан се разшириха от учудване, Елена никога не се извиняваше.

-За всяка раздяла са виновни и двамата-той се усмихна горчиво - и двамата сгрешихме.

-Да бе. Не мисля, че си прав, но благодаря за старанието!

-Прав съм. Когато човек се влюбва, трябва много да внимава да не загуби себе си в другия, да не се разтвори в него, да не загуби собствената си воля, стойността си като единица. А аз се изгубих изцяло в теб и това ни уби като двойка. Но всичко това вече е минало. Нека оставим нещата така. Важното е, че сега се разбираме и всичко е наред. Всеки греши, това е човешко, нека си простим и да продължим напред. Какво се е случило, Елче? Ти си много различна...

-Знам ли.

Тя се качи в колата, пусна радиото, потегли и наду музиката, сякаш се опитваше да заглуши мислите си, да не мисли. Но силуетът на Стефан, останал далеч назад в тъмното и оставащ все по-назад, не можеше да бъде изгонен, той беше там и неумолимо се отдалечаваше.

Погледът и се премрежи от сълзи, но тя ги избърса и продължи да кара. Загуби го. Завинаги. Сама, нарочно го загуби, на практика дори го  прогони от себе си... В съзнанието и заизникваха картините на тяхното минало заедно, времето, когато той още се червеше, докато говори с нея, смеха му, очите му, дълбоки като океан и светли сякаш във всяко око има по едно слънце, силата му, да я вдига като перце и да я разнася насам натам като малко момиченце, нежността му, влюбената му покорност, плахите му опити да я спре, да я издърпа от нанадолнището по което беше поела, грижата му, ужасът в очите му, когато вдигнеше температура, лицето му, когато видя за пръв път сина си, начинът, по който я гледаше няколкото пъти, когато тя все пак накърми детето. Защо спря да кърми? Имаше ли причина? Навярно просто така беше решила...

Защо никой не и каза, защо никой не спомена, че най-ценното, което  може да и се случи е да обича и да бъде обичана... защо никой не и намекна, че любовта се среща прекалено рядко и трябва да се пази? Защо? Не е честно. Не е! Всичко наоколо е фалшиво, всичко наоколо е лъжа! Кой излъга нея? Кой? Кой я научи, че сексът е толкова важен, кой я караше да изневерява, да го измъчва, да убива любовта му? Кокошките... Същите, които навярно се бяха опитали да го свалят след това. Дали не бяха го сваляли и докато тя беше още при него? Как се вкара в този филм? Как се озова тук? Защо си отива от съпруга, когото обича и детето, което винаги я чака с нетърпение, за да отиде при  другия, при мухльото, който не обича никой друг освен себе си. Кой? Кой? Кой? Кой? Кой? Кой? Кой? Кой? Кой? Как? Как? Как? Как? Как? Как? Как? Как? Как?

Какво значение имаше обществото, когато мъжът и не е до нея? Това ли е обществото, в което мечтаеше да попадне? Това ли е светът, в който искаше да се озове? За какво и бяха сега парите? Изобщо, кому са нужни те? Какво решават? Кого спасяват? Спасяват ли някого изобщо? За какво служат?

Тя стигна и паркира пред къщата. Не бързаше да излезе, имаше нужда да постои още сама със себе си, да помисли. Отпусна глава върху  ръцете си на волана. Внимаваше да не натисне клаксона и Станимир да дотърчи.

Всъщност, за какво се ядосва? Защо тъгува? Нали сама се беше изнесла, нали сама подаде документите за развод? Нали това искаше? Или не? Нима през цялото време се е надявала той вечно да стои, да я чака, да моли за любовта и? Нима не се е съмнявала, че той винаги ще бъда там, готов да и подаде ръка, да се грижи за нея, да я обича? Господи, какъв егоист е била! Какъв егоист! След отказа на Николай, това беше втория, макар и задочен отказ, който получаваше в живота си... Нещо много сериозно не беше наред, нещо много сериозно куцаше и тя трябваше да го промени, ако само знаеше какво. Чувстваше се чудовищно, отчайващо остаряла и погрозняла.

Извади телефона си и набра номер. Гласът на Стефан питащо отговори на позвъняването и.

-Стефане, аз наистина съм различна, ти си прав. Мога ли да поискам съвет от теб за нещо?

Слушалката изписука утвърдително.

-Аз имам страшно много въпроси, за себе си, за живота си, имам нужда от отговори, а не знам как да ги намеря. Ти как намираш отговорите, когато имаш въпроси, как разбра това, което ми каза днес? Психотерапевт?

-Не, не-Елена си престави очуденото му изражение в момента и се усмихна на това видение-ами аз чета книги... те не са живота.... не са негово обективно отражение, но съдържат страшно много отговори... особено старите книги... трябва само да имаш въпроси.

-Дай ми нещо да чета!

-Мини утре през офиса, ще ти оставя една книжка при секретарката сутринта.

-Благодаря!

Тя веднага прекъсна разговора, не искаше  да му даде време да се оборави и да зададе  въпроси. Понякога човек не трябва да пуска мислите си да излизат навън като отговаря на въпроси, най-добре е да ги държи за себе си.

Стефан дълго умува коя книга да и даде. Спря се на “Портретът на Дориан Грей” на Оскар Уайлд и след като я сложи в чантата си, за да не забрави сутринта, се хвърли върху леглото и  се замисли. Нещо ставаше с Елена, но какво? И дали е за добро? Тя дори благодари...

 Глава Двадесет и пета                        Глава Двадесет и седма

"Хора" Глава Двадесет и пета

Този път Стефан отиваше в Пекин, не с някаква конкретна цел, а просто така, да поразгледа, да види как вървят нещата и нещо, което той никога не би си признал на глас, да се наслади на компанията на Николай.

За своя вече  немалък житейски опит, той стигна до извода, че познатите му се делят на  два вида - такива които докосват душата му и с които чувства вътрешна потребност да общува, и обикновени делнични познати, чиято липсва не забелязва дори да не ги вижда с години.

Николай беше един от малкото от първия тип. Той беше организиран, стабилен, принципен, никога не даваше лекомислено мнение  и с него можеше да се разговаря на всевъзможни теми.

Държа се безобразно при първата им среща и това беше една от причините Стефан да изпитва по-особени симпатии към него, беше му писнало от ласкатели, а Николай не правеше компромиси със себе си, ако каже, че нещо е хубаво, значи наистина мисли така, ако каже, че не е, значи просто не струва...  точно като брака с Елена...

Стефан опря чело на люка на самолета и се усмихна. Откакто беше сам, въпреки, че в началото жена му  му липсваше много, той се чувстваше много по-добре, отколкото докато беше женен.

Нишката, която го свързваше с Елена се скъса и сега той се чувстваше по-свободен от всякога. Осъзна, че може да се справя прекрасно и сам. Вече имаше дете. Ако се случи от тук нататък винаги да е сам, няма проблем, самотата не му тежи, а продължението на рода е осигурено. Ако пък се влюби отново... този път трябва много, много да внимава с влюбването... повече не може да си позволи да греши...

Колко са красиви облаците, гледани отгоре - като море, но по-плътни, сякаш можеш да ходиш по тях.

Когато беше малък, веднъж баща му пътува със самолет, и преди да тръгне, Стефан не си поръча друг подарък, а облак - да му хване един от прозореца на самолета и да му го донесе, за да може той да спи в него и да скача в него и изобщо, категорично възнамеряваше да го използва по всички възможни начини... естествено не го получи.

След малко ще влезем над Монголия... там обикновено няма нито едно облаче по небето, вижда се всичко...

Приспа му се много. Бяха още над Русия, имаше време и като спусна назад седалката, той заспа.

Николай не го посрещна сам, с него беше Иван, който вече смело използваше няколко реплики на български. Първото, което направи толкова силно впечатление на Стефан беше, че между него и Джан няма преграда, могат да си говорят съвсем като равни, без каквото и да било разделение по нации. Попита Николай на български, като говореше много бързо, за да не разбере младият мъж, че става въпрос за него. Николай потвърди, това даже е било една от причините да го хареса. Отворен е, космополитен, с него можеш да си говориш просто като човек с човек...

Стефан беше изморен след пътуването и като хапнаха набързо, веднага заспа. Не му се щеше да наема хотел, при Николай имаше свободна стая, а така и на двамата щеше да им е по-удобно.

Разполагаха с две седмици, в които Николай се зае да запознае Стефан с всичко по-важно в Пекин. Отначало двамата все още се опознаваха, после свикнаха един с друг и преди Стефан да отлети, вече бяха верни приятели.

Да обикаляш Пекин в компанията на човек, който не само го познава, но и обича, е много по-различно от обиколката с обикновен преводач. Николай знаеше куп малки хитринки, умееше винаги да намери най-правилното малко и схлупено ресторантче, в което, обаче, яденето беше толкова вкусно, че Стефан се зачуди какво ще яде като се прибере. В китайските ресторанти в България не готвят толкова хубаво. Досега винаги му бяха липсвали българските манджи в Китай, все гледаше да седне в Макдоналдс или Кентъки, а сега, с Николай, откри, че традиционната китайска кухня никак не е за изхвърляне, стига да знаеш какво точно да поръчаш.

 Освен това, Николай притежаваше едно специфично, непознато нему уважение към китайците. Не им се караше, не вдигаше скандали, но винаги ги обслужваха така внимателно, че Стефан остана във възторг. Чувстваше се безкрайно спокоен и можеше да си позволи да се радва на малките неща, на слънцето на вятъра, на водата в Бейхай[1], да се диви на глас на красотата на “Забранения град” или като малко дете да се снима пред пъстрата лодка, която ги разходи по сините води, по които толкова пъти са плавали императори, да наднича от нея, да се взира във водата и да се чуди дали няма животинки, да снима хората, които танцуваха и пееха в парковете, да се изумява от калиграфските способности на мъжете, които изписваха с вода по земята красиви йероглифи...

А когато обикаляйки из околностите на Пекин, попаднаха в огромен магазин за традиционно китайско изкуство, Стефан се почувства съвсем като дете в магазин за играчки, снима всяко мъничко  и изкусно изработено шишенце за енфие, два часа с ръце облакътени на бюрото, наведен напред с нечовешко внимание следи всяко движение на художника, който създаваше чудни пейзажи само с пръсти и мастило, разбира се и накупи много картини...

Не отиваше за пръв път на Китайската стена, но за пръв път наистина я видя, за пръв път очите му свалиха очилата, които преди като че ли носеха, не бързаше  и цял ден тича насам натам и снима... искаше му се да запази цялата красота, да може да си я прибере вкъщи и когато му стане грозно, да вади снимките  и отново да се потапя в нея...

Не вярваше, че музеят на науката и техниката ще му се стори като Дисниленд, както твърдеше Николай, но се забавляваха там цял ден, Стефан искаше да се спазари и за втори, но Николай го убеди, че така няма да могат да видят нещо друго интересно и той се отказа.

Когато се разделяха на летището, благодари на Николай, каза му, че двете седмици в Китай са били по-приятни от почивка на Хаваите. Не си го призна, но не му се тръгваше. Ако не беше детето, което така болезнено му липсваше, навярно би останал поне месец. Чувстваше се по странен начин. Сякаш преграда, която му е закривала хоризонта се е смъкнала и сега той може ясно да вижда всичко. Сетивата му бяха изострени като на малко дете, безкрайно много неща го впечатляваха, вдъхновяваха го и смъкваха от плещите му товара на преживените години и проблеми. Той се прибра прероден, сияещ и щастлив, че светът е така прекрасен и той живее в него.

За Николай двете седмици също бяха изключително приятни. Той през цялото време наблюдаваше Стефан с огромно любопитство и въпреки, че го виждаше, не му се вярваше какъв златен човек е и не разбираше как е могъл да прекара толкова много време с Елена, още повече, да се ожени за нея и да и направи дете, но това си бяха техни неща  и подобни мисли рядко минаваха през съзнанието му . През повечето време той беше просто във възторг и никоя друга дума не можеше да опише състоянието  му.

 Стефан, той беше толкова отворен човек, разбираше се с всички, уважаваше всички, доверяваше се на Николай и не настояваше да се вдигат скандали, когато това не е нужно, слушаше с внимание, интересуваше се, задаваше въпроси, радваше се като малко дете и се забавляваше искрено.

---

[1] Императорски парк в центъра на Пекин, в близост до Забранения град. 


Глава Двадесет и четвърта                   Глава Двадесет и шеста