"Хора" Глава четвърта

           Андрей живееше като че ли толкова отдавна с Ивелина,че не можеше да си представи как изобщо е живеел без нея.

Решението да се оженят също бе взето толкова отдавна, че той не си спомняше кога точно.

Бяха решили колко деца ще имат и как ще ги кръстят, къде ще живеят, какво ще работи всеки от тях.

Но никога не бяха говорили КОГА ще се оженят и докато се прибираше от работа, Андрей се чудеше дали е дошъл моментът. Трябваше и да събере пари за пръстен. Самата светба щяха да платят родителите им.

Той беше МЪЖЪТ и нему се падаше честта да предложи, по правило, по традиция. Вярно, че има много изключения вече, но да попадне сред тях, за него би означавало, че НЕ Е МЪЖ на място, нерешителен е и чака жена му да го подканя.

Двамата бяха завършили бакалавърската си степен по стопанско управление, учеха различни магистратури и работеха. Живееха в Студентски град, малко нелегално, защото Ивелина беше официално настанена с друго момиче, а той с друго момче, но другите двама също бяха двойка, така че от самото начало се размениха и си живееха “семейно”.

Беше успял да седне в 280, забил чело в стъклото и се чудеше как да намери отговора, на въпроса, който го вълнуваше.

Първата им среща беше толкова отдавна, в края на първи курс. Той събира смелост с месеци да я покани  и едва не припадна, когато тя прие.

Довлече се на срещата ни жив, ни умрял от вълнение, дланите му бяха изпотени, ръцете трепереха, стомахът му се свиваше, беше блед като платно и приличаше на идиот в отчаяния си стремеж “да не му личи” и “да не се издава”, че толкова се вълнува.

А се оказа, че и тя от първия учебен ден “е тайно влюбена в него” и колегите им се смееха, че на третата среща вече са изглеждали все едно са заедно от три години.

Стана му смешно като се сети за вълнението си тогава. Помисли си, че някой ден днешните му терзания вероятно също страшно много ще го забавляват.

Автобусът спря на Зимния дворец и той без да бърза тръгна нагоре по улицата към блока.

Днес се прибираше първи и затова мина през супермаркета да напазарува. Времето, докато дойде асансьорът, му се стори цяла вечност, а самото пътуване в малката кабинка-странно хубаво.

Струпа покупките на масата, включи компютъра и телевизора да му правят компания и полегна на леглото да си почине.

Провери си пощата  и докато бъбреше с колега по скайп, Ивелина си дойде.

Целува я по-дълго от обичайното за добре дошла, после като малко дете вървеше след нея, гледаше дистанцията помежду им да не става повече от метър.

-Андрей!

-Аз! Ммммм, то е по-силно от мен, бе мило, честно, не го правя нарочно, не искам да те дразня!- и пак дълго я целува.

Седнаха да хапнат. Андрей беше разсеян и почти не я слушаше, не можеше да пропъди въпросите, които така властно заемаха цялото му съзнание.

Ивелина се нацупи. Тя не умееше да му се цупи всъщност. Винаги , когато го гледаше, очите и светеха с топло, ласкаво сияние и дори когато беше много сърдита и изобщо не искаше да го гледа така, пак го правеше. Контрастът между топлия и поглед и сърдитото и изражение беше толкова комичен, че Андрей започна да се смее и тя още повече се ядоса.

Наблюдавайки  отчайващо безнадеждния и опит да не бъде добра, той осъзнаваше все по-ясно, че няма смисъл да чака, че тя час по-скоро трябва да стане негова жена.

Грабна парче тел, останало след последния ремонт в един стар кашон и се затвори в банята.

Тя не разбираше какво става и защо му е тел в банята. Викаше го, чукаше по вратата, опитваше се да разбере ситуацията.

Той излезе, Ивелина сърдито се беше мушнала зад пердето и гледаше навън. Андрей  я издърпа обратно в стаята, ръцете му трепереха.

Падна на колене, извини се, че това не е най-романтичното предложение на света, но все пак той държи да и предложи точно сега и я попита дали ще се омъжи за него.

Тя се разплака, каза “Да!” и заревавайки още по-силно го прегърна и дълго не го пусна, когато той, обещавайки, че щом събре пари, веднага ще го замени с истински,  сложи на пръста  и теления пръстен.

Решиха да се оженят веднага след дипломирането.

Глава Трета                                                                 Глава Пета 
 

"Хора" Глава трета

Част втора

Човешкото общество е като човешкото тяло. Образувано е от множество клетки-семейството, училището, детската градина, фирмите,  институциите, а всяка една от тях е съставена от различни атоми-хората.

В обществото, точно както в тялото, всяка клетка и всеки атом имат своя конкретна функция, която не бива да се изменя, за да може “цялото” да продължи да съществува.

Обществото, както и тялото е различна реалност от съставните си клетки и въпреки, че е съставено от тях, то има свое собствено поведение и развитие.

На обществото, както на тялото, в определени периоди трябва да се дават витамини и много плодове и зеленчуци, за да бъде то жизнено и здраво.

Обществото, също както и тялото, понякога боледува и има нужда от лекарства.

Обществото също може да обърка шишенцата и вместо необходимото лекарство да изпие отрова.

Понякога отровата може да не  е достатъчно силна,  то да не забележи, че е сбъркало и да продължи дълго време да се трови.

Понякога, също както хората, обществото забелязва кървящите рани, които избиват по кожата му и се хвърля да ги лекува без да се замисля защо се появяват, от къде идват, без да се сети, че вместо да ги превързва, може да потърси причината и да спре появата им за в бъдеще...

Някога, много отдавна, когато хората още не умеели да четат и  пишат, те пеели и разказвали. Така предавали знанието, което било нужно да се предаде на следващите поколения, новите атомчета, които се появявали на бял свят, за да заменят старите и уморени атоми в техните функции, клетките да работят така, както трябва и общественото тяло да живее радостно и щастливо.

То, от своя страна бавно, но сигурно растяло, тичало по поляните, смеело се и играело. И когато станало толкова голямо, че неговите атомчета трудно можели да възприемат цялото необходимо знание устно, се появила писмеността, всяка малка обществена клетка написала своето ДНК, защото така необходимото знание се предавало по-сигурно и нямало риск нещо важно да бъде забравено.

А общественото тяло растяло и се развивало все повече. Родили се масмедиите и интернет и така всяка клетка имала връзка с всички други, което било много добре, защото всички клетки станали още по-съпричастни към общото благо и започнали още по-съвестно да изпълняват задълженията си.

Но тогава нещо се объркало, обществото уж пиело много витамини, а по кожата му се появили кървави язви, които ставали все повече и повече –  децата и младите хора станали агресивни, все по-често се случвало някой да пострада, пребивали се до смърт или се мушкали с ножове...

И обществото се уплашило, започнало бързо да превързва раните-младите хора организирали шествия и протести, искали да свалят правителства, учените се чудели как да осигурат на децата достъп до повече психолози, организирали обществени кампании, но язвите не спирали да се появяват и никой не се сещал, че вместо да лекуват следствието, могат да отстранят причината...

Обществото не разбирало какво става с тялото му, не осъзнавало, че   по пътищата, предназначени единствено за разпространение на знанието, е плъзнала отрова, която обърква клетките и те вършеат не каквото трябва или просто стоят безучастни. По пътищата за разпространение на знанието бавно, но сигурно пълзяло безплодното забавление...

Възрастните хора по влакове и гари, пред училищата, докато чакали внучетата, на спирките на градския транспорт, повтаряли все едно: “Овълчиха се хората, децата започнаха да се убиват едно друго, нищо поучително не виждат” Но техният глас оставал скрит и нечут. Има една стара приказка, в която царят заповядва да се убият всички стари хора, но един дядо оцелява и спасява царството, а приказките, за разлика от филмите, носят поука, стига да има кой да я запомни...

Глава Трета

 

Елена доволно потрака с изкуствените си нокти по луксозното дамско бюро. Нямаше много нови и-мейли, а и младежът с китайски щеше да дойде всеки момент. Премести лаптопа встрани, за да не и пречи, дръпна щорите, искаше да е по-светло, за да може да го разгледа добре. Колите в едната лента препускаха както винаги, другата беше задръстена.

Новата секретарка  позвъни, че е дошъл и след няколко секунди, след почукване на вратата, Николай влезе и подаде ръка. Секретарката донесе кафе за нея и чай за него.

Беше висок, силен, но не напомпан, с онези типични прави рамене, които създават приятно  усещане за сигурност.

Не беше красив, но хубав. Нямаше гел, личеше, че косата му е просто сресана. Детски чистите шоколадови очи, гледаха спокойно и уравновесено. Устните се движеха с особена мекота, разкривайки две редици прави бели зъби в слънчева усмивка.

В него имаше нещо много топло и предразполагащо, неагресивно, дружеско. Беше облечен в дънки и пуловер, с палто, а не с яке, което и направи много добро впечатление.

Изслушваше я и отговаряше на въпросите и без да бърза, понякога дори  се замисляше, но не създаваше впечатление за мудност, напротив, мозъкът му сякаш работеше много бързо. Не беше притеснен, което дори малко я учуди. Всички кандидати за работа са малко притеснени.

Допадна и мисълта да има такъв мъж до себе си по време на пътуванията. Той я гледаше абсолютно безстрастно, тя го виждаше в погледа му, беше любезен, но  не я желаеше и не я събличаше с очи. Това я изненада. Веднага го назначи.

Проследи го с поглед през стъклото, докато се скрие сред хората на спирката. Интересен младеж. Само времето щеше да покаже какво ще излезе от него.

Позвъни на секретарката си и поиска още кафе. Трябваше да го намали и го знаеше, но точно в момента не и се щеше да се занимава с това.

Нямаше работа, прегледа отново и-мейлите, привика всички служители да ги попита дали имат нещо за нея и си тръгна от офиса.

Оранжевото  “Мазерати” чакаше пред входа на кооперацията. Добре, че пътят и не беше в задръстената посока.

Подкара колата и с удоволствие, наблюдавайки реакцията на всички, чийто поглед попадаше върху нея, се спусна към центъра.

Оправи си маникюра и педикюра, косата, поглези се с масаж и кола маска, въпреки, че още нямаше нужда.

Със Стефан се видяха направо в ресторанта където вечеряха. Беше изморен, работата му бе прекалено много и цял ден не беше мърдал от офиса.

Сервитьорката и се видя мудна и тя и вдигна скандал. Той само погледна извинително момичето и на излизане скришом от Елена му остави тлъст бакшиш.

Когато се прибраха, детето вече спеше и Стефан не можа да скрие, че това не му допада. Той все настояваше да вечерят вкъщи, но не успяваше да я убеди. Тя не се впечатли особено, побърза да се приготви за лягане и го посрещна сластно изтегната на леглото.

Елена беше особена жена. Някога тя наистина беше обичала Стефан. След това, използвайки непоколебимата власт, която имаше над него, най-тържествено го информира, че си има любовник и това е нормално, защото всичките и приятелки също имат.

Беше на 20, когато го  срещна за пръв път.Той  вече имаше свой бизнес и печелеше много добре, а тя нямаше  как да не забележи божествено красивият младеж, който слезе от скъпата кола.

Беше толкова  стеснителен и затворен, че свалката не стана така лесно, колкото тя се надяваше.  Все пак настойчивостта  и искреността и, тогава тя наистина беше влюбена в него,  надделяха, и той се влюби като глупак.

Тя стана негова жена, забременя и зачака с нетърпение бъдещият наследник да се появи на бял свят. Тогава неизвестно как се запозна с новите си приятелки, съпруги на други богати мъже, които с удоволствие се заеха да я въвеждат в своя свят. Някъде по пътя нататък Елена охладня и към съпруга и към детето си.

Стефан беше свикнал да бъде сам. В малкия град, където се роди, отрасна и прекара не малко години, децата не обичаха “богаташчетата”. Отношението към него беше що годе нормално, докато не започна Прехода и баща му за кратко време натрупа доста пари. Децата започнаха да му се подиграват, да го бият, никой не искаше да играе или говори с него и той винаги стоеше сам на последния чин в училище, а вкъщи четеше книги от старата библиотека на баба си или се занимаваше на компютъра, който баща му му купи.

Не обичаше да излиза и да среща хора. В началото му беше тежко, но постепенно свикна със самотата и я прие.

Майка му се беше вживяла в ролята на “съпруга на бизнесмен” и считаше под достойнството си да се занимава с него и неговите проблеми. За нея беше от много по-голямо значение как ще нареди къщата и какво ще облече като излиза, как съседките и приятелките и ще се отнесат към новите и придобивки. Тя си беше такава и при социализма, сега просто имаше повече средства, за да задоволява прищевките си.

Баща му предпочиташе да спи при любовниците си и в рядкото време, което прекарваше със сина си, му разказваше за тях с подробности и се опитваше да го направи мъжкар.

Момчето, обаче, се червеше и сякаш напук на баща си, ставаше все по-свито.

                  

Беше на 16 години, когато бизнесът на баща му се разрастна толкова, че семейството се премести в София.

Стефан отново седна на последния чин сам, но децата вече не го отбягваха, никой не го познаваше и никой не обръщаше внимание на смотания, кльощав тинейджър с дълги ръце и крака  и тъжни сини очи.

Докато един ден Лора не забеляза с колко скъпа кола го докараха и в голямото междучасие и грациозно провирайки се между другите деца и чиновете се добра до него, седна на чина отпред, стъпи с изваяните си крака на седалката и го заговори.

Той целият пламна, гледаше и не можеше да види това невероятно красиво момиче, което седеше пред него, усещаше и не можеше да почувства скъпия парфюм, който долиташе до него, слушаше и не можеше да чуе какво му говори.  Не виждаше и не чуваше  и нищо наоколо не съществуваше, вероятно сънуваше. Долната му устна се отпусна надолу и той стоеше и гледаше момичето, красиво като видение неспособен нито да разбере какво му говорят, нито да реагира, гледаше я като идиот, като невменяем и се надяваше скоро да се събуди, ако сънува.

През часа го изпитаха и му писаха двойка, той продължаваше да е неспособен да се оборави.

Момичето започна да идва при него по-често и по-често.

Усещането за съновидение постепенно изчезваше и той се влюбваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Влюбваше се както може да се влюби само един младеж, който никога не е обичал и не е бил обичан, когато се окаже обект на вниманието на такова съвършенство в женски образ.

Тя му обръщаше толкова много внимание, тя го слушаше, разговаряше с него, понякога се надвесваше толкова близо до лицето му с голямото си деколте, че той почти виждаше гърдите и и така се смущаваше, че погледът му бързаше да избяга нанядъде, където и да е, само да не е там.

Тя му идваше на гости, облечена, или по-скоро съблечена, водена от единствената цел да го съблазни, но той се смущаваше и не предприемаше нищо, а тя се ядосваше, че е толкова отчайващо нескопосан и смотан.

На една екскурзия го напи и започна да го целува, а той не я отблъсна.

Събуди се до нея с невероятна тежест в главата и странно,  необянимо усещане за празнота, дупка в гърдите.

Беше станало нещо лошо. Отначало не разбра какво, но чувството беше натрапчиво, тежко, нещо недобро се бе случило. Той се огледа и разбра. Най-красивото момиче в училището лежеше до него безсрамно голо, а на него му беше толкова тъжно, че любовта е  ето това, пиянска нощ и едно голо момиче до теб. Двамата официално станаха гаджета. Любовта трябва да е прекрасна, длъжна е да бъде прекрасна, а той не можеше да се отърве от натрапчивото усещане, че е нещо долно, низко, неприлично.

Тя го въведе в компанията си, представи го. Ето, че за пръв път от толкова време той имаше “приятели” и излизаше с тях и за да ги има беше готов да говори неща, които не мисли, да прави компромис след компромис, за да не бъде вече сам и да си има и приятелка и приятели.

След първоначалното съноподобно увлечение, в което живееше, осъзна, че разговорите с Лора, са също толкова безсъдържателни, колкото и разговорите с майка му. Но не можеше да спре да я обича, все се надяваше, че като по-мъдър ще успее да я развие, да и отвори очите, да я направи човек.

Избягваше да спи с нея, имаше странното усещане, че прави нещо нередно, дразнеше се сам на себе си и никога не би го признал, но му беше неприятно. Чувстваше се смазан и използван.

Завърши училище и му се искаше да учи, но родителите не позволиха, учението беше загуба на време, той трябваше да работи.

Баща  му му даде пари, за да започне и на 18 години, той вече имаше собствен бизнес.

Пак татко му подари и апартамент в центъра и той заживя с Лора, тя настояваше много. В началото изкарваше точно колкото да живеят в лукс и да задоволява капризите и. Постапенно печалбата ставаше все по-голяма и по-голяма. Беше на 20 години, когато веднъж се прибра по-рано от работа и я завари да обяснява по телефона на приятелка, че не го понася, отвратителен и е и го търпи само заради парите му. Изгони я и не пожела да я види повече. Общите им “приятели” се застъпиха за нея и той отпрати и тях. Изведнъж се почувства съвсем, съвсем сам.

Известно време стоя затворен у дома, чете, особено му помогна “Жан Кристоф”, почувства я като прсихотерапия, като изповед пред добър приятел, какъвто никога не бе имал. Когато остави книгата, от една страна изведнъж му стана безкрайно самотно, сякаш някой много близък си е заминал и всичко наоколо е опустяло. Но беше и пречистен, прероден, сякаш дълго е плакал на нечие рамо  и като е изплакал всичко, което му тежи, му е станало по-леко. Захвана се с работата и се занимаваше колкото се може повече, за да няма време да остава сам и да мисли. Купи гарсониера точно до офиса си и често оставаше да нощува там. Скоро даде апартамента под наем и се премести изцяло.

Елена го върна окончателно към живота, накара го да се чувства обичан и необходим, а той така се нуждаеше да бъде нужен някому. До ужас се боеше, че тя ще го остави някой ден, знаеше, че любовта не е вечна.

Обожаваше сина си. Понякога бягаше от офиса и с часове се занимаваше с него. С удоволствие би зарязал всичко и би се посветил само на детето, но така не би могъл да купува “Мазератита” на Елена и тя щеше да се цупи, затова през повечето време работеше здраво.

Глава Втора                                                       Глава Четвърта

Като стая, подредена точно по мой вкус...

"Очите и са някак прекалено открити, беззащитни. Не скриват нищо. Никога досега не съм виждал такива очи. Струва ми се, че през тях гледам направо в душата и. А там е някак топло, уютно, родно. Като че ли влизам в стая, в която никога преди не съм бил, но всичко в нея е подредено точно по мой вкус, сякаш съм го подреждал сам.

Няма как да не харесам стаята. Няма как да не се чувствам особено хубаво, комфортно в нея. Няма как да не търся този поглед всеки път, когато имам възможност.

Чувствам я някак близка. Не, сякаш цял живот съм я познавал, а сякаш няма нужда да съм я познавал. Просто я поглеждам в очите и знам всичко, което ми е нужно да знам."
Из романа "Опера" .

Трейлър 2: Николай се завръща

Бутам куфарите и вървя към изхода.

София е толкова... ниска и кална... чувствам се все едно съм отишъл на село.  Валяло е сняг. Киша.

Дълго си представях как ще дойда и ще им разкажа всичко, с най-големи подробности, а сега стоя, говоря  най-общи неща и не казвам почти нищо от планираното.

Китай, Пекин, изпращането, приятелите, московското летище вече са като сън. Хубав сън, но сън, нереален. Реплика която дочух на последното парти там от някого, се промъква в съзнанието ми и бавно започва да го завладява. Finished. Time to go back to reality. Finished. Time to go back to reality. Finished. Time to go back to reality[1]...

Централна гара. Купувам си билет. Не съм махнал летищните лепенки от куфара, съвсем по детски ми се иска всички да видят, че съм пътувал, че съм летял, че до вчера сутринта съм бил в една съвсем различна реалност, бил съм в Пекин и съм оставил там толкова много.

Всяка нощ заспивам и мозъкът ми ме връща там, събуждам се и не мога да осъзная къде съм. Навън е кошмарно студено, -17, -20, има сняг. Вървя по улицата и си мисля колко им е топло сега на моите хора от Африка и колко интересно би им било да дойдат тук за ден два, да се нагледат на сняг  и студ... Ако само можеха да дойдат!

Изпитвам невероятно, неописуемо удоволствие, ако срещна азиатец или африканец на улицата.

 Готов съм да споря винаги, ако някой осъди привичките им.

Извинявам се на китайски, ако бутна някого на улицата.

Хващам се, че ми липсва усещане за жена, не за натрапчива сексуалност, а за жена. Жена, която ме кара да се чувствам мъж, да искам да бъда мъж, да ми харесва да бъда мъж...

След седмица съм вече спокоен. Не чувствам болка. Безжизнен съм, крия се  зад стъклото и продължавам да наблюдавам как живеят другите... А аз, жив съм само пред компютъра... Той е връзката ми с всички. Но въпреки, че наглед съм същия, както преди пътуването, нещо много важно се е променило в мен –  вярвам, че доброто е напред и аз вървя с всички сили към него.

---

[1] Свърши. Време е да се върнем към реалността.