"Четиримата мускетари на кака" Приключение Второ

Приключение Второ:

Първият ден

Събуждам се и нещо не е наред. Прекалено силно и ясно осезаемо, е различно.

Опъвам си крачетата, за да се опъна доколкото мога в яйцето и тогава... тогава... о, ужас! Яйцето го няма! Черупката я няма! Аз се излюпих! Господи, аз се излюпих и да пръв път се събуждам навън, не в черупката. Ужас!

Навън поне вече е  топло. Не ми е студено като вчера. Само ако не беше това дразнещо светло нещо в очите ми. Надигам леко главичка и я подпирам на човчицата си. Главичката ми е много тежка, а и още ми се спи. Ужасно много ми се спи!

До себе си чувам нечие дишане. Мама? Не, мама не диша така, аз добре познавам дишането на мама. Въпреки съня, който още не си иска да си отиде, успявам да отворя едно оченце. Чурулик! До мен е Чурулик!  Колко е хубаво да видиш някой познат, някой свой, когато за пръв път се събудиш на ново, съвсем различно място.

-Чурулик! Чурулик! Събуждай се, Чурулик! Веднага се събуждай, чуваш ли!

Чурулик стреснато се надига:

-Какво? Къде? Защо? Кой?

Няколко секунди се оглежда невярващо наоколо. Навярно мисли, че сънува. И после изведнъж:

-Майчице! Мамичко! Къде ми е яйцето? Искам си яйцето! То си е мое! Само мое! Мамооооо! Мамоооо! Къде си, мамо? Искам си яйцето, чуваш ли, мамо?

-Чурулик! Чурулик!-яз съм се събудил първи, чувствам се по-голям и по-зрял и те опитвам да го успокоя-стига си писукал, Чурулик! Стига си писукал! Чуваш ли? Ние се излюпихме! Приеми го! Примири се! Вече няма как да се върнем в яйцата!

Чурулик навежда главичка и я подпира на човчицата си като мен. Диша тежко и се оглежда уплашено.

Като го гледам такъв, неговият страх се предава и на мен. И аз започвам да дишам тежко и да гледам уплашено.

Дишаме тежко и гледаме уплашено. Дишаме тежко и гледаме уплашено. Дишаме тежко и гледаме уплашено.

Става ни скучно да дишаме тежко и гледаме уплашено, въздъхваме и се поглеждаме.

-Пийп, ами като така и така сме се излюпили, какво трябва да правим? Имам предвид, ти питал ли си мама пилетата какво правят като се излюпят?

-Не знам, Чурулик. Но мама ни оставяше понякога сами, за да кълве. Казваше, че ако не кълве, не може да живее.

-Ооооо! Ами тогава да кълвем, Пийп!

-Какво да кълвем?

-Не знам. Вероятно просто трябва да кълвем. Странно е как досега не сме кълвали нищо, а още сме живи.

-Да,Чурулик, странно е, съгласен съм.

-Пийп?

-Да, Чурулик?

-Пийп, а ти знаеш ли всъщност как се кълве?

-Не, Чурулик, идея нямам. На мама и тракаше човката като кълвеше.

-Ами тогава и ние да тракаме, пък ще видим, а Пийп?

-Добре, Чурулик, да тракаме.

Мъчим се да тракаме. Мъчим се да тракаме. Мъчим се да тракаме.

-Ей, Пийп?

-Да, Чурулик?

-Моята човка трака най-добре като я удрям в земята.

-Тогава да ги удряме в земята, Чурулик!

Удряме ги в земята. Удряме ги в земята. Удряме ги в земята.

-Чурулик?

-Да, Пийп?

-А докога ще... Имам нещо в човката! Имам нещо в човката, какво да правя?

-Не знам, Пийп.

-Сякаш е... вкусно.

-Какво е „вкусно” , Пийп?

-Не знам. Но искам да го глътна. Много искам да го глътна. Да го глътна ли Чурулик?

-Не знам, Пийп, пробвай. Може пък да ти хареса.

-Ихаааа! Страхотно е да се гълтат тези неща. Нали знаеш онова усещане за празно в гушката, Чурулик?

-Да, Пийп.

-Тези неща го запълват.

-Тогава да кълвем и да гълтаме, Пийп!

Кълвем и гълтаме. Кълвем и гълтаме. Кълвем и гълтаме.

-Ей, Пийп?

-Да, Чурулик?

-Моята гушка май се напълни. Трябва ли още да кълва и да гълтам?

-Не знам, Чурулик, но аз не мога повече. Спирам.

-И аз спирам, Пийп!

Седим и гледаме тъпо наоколо. Седим и гледаме тъпо наоколо. Седим и гледаме тъпо наоколо.

-Ей, Пийп?

-Да, Чурулик?

-Ти имаш ли онова странно усещане в краченцата? Сякаш искат да се изправят под теб.

-Мисля, че да, Пийп.

-Трябва ли да се изправим, Чурулик?

-Не знам, Пийп.

-Можем за опитаме, а?

-Да опитаме, Пийп!

-Ей, Чурулик, аз ходя! Виж ме! Виж ме! Аз ходя!

-И аз, Пийп! И аз ходя! Виж ме! Виж ме!

Ходим. Ходим. Ходим.

-Какво е това, Чурулик?

-Не знам, Пийп. Огромно е. По-голямо от  мама. Мислих, че нищо не е по-голямо от мама.

-И аз така, Чурулик.

-Май то ни взе от мама, като се излюпихме, Пийп.

-Май да, Чурулик. Ей! Ей! Какво ме? Как смееш? Не ми натискай главичката, чуваш ли? Не искам пък да си вкарвам човката там. Гъл гъл гъл. Чурулик, то е хубаво, Чурулик! Не се дърпай! Онази сухота в гърленцето... изчезва.

-Мисля, че пием вода, Пийп, мама беше споменала нещо.

-Май да, Чурулик.

Разхождаме се, кълвем, надничаме навън, пием вода. Разхождаме се, кълвем, надничаме навън, пием вода. Разхождаме се, кълвем, надничаме навън, пием вода.

Вик   привлича вниманието ни.

-Помооощ! Помооощ! Помооощ! Пусни ме, голямо нещо! Веднага ме пускай, ти казвам! Помооощ! Къде съм? Студено ми е! Много ми е студено!

-Чурулинке!

-Пийп, и аз се излюпих. Много е страшно навън, Пийп!

-Не бой се, Чурулинке, няма страшно! Сега ще те завият и ще се стоплиш.

Двамата с Чурулик се суетим около нея.

-Аааааа! Ааааааа! Ааааааа! Къде ме носите, бе? Помооощ!

-Пипинке! Не се бой! Няма страшно! Сега ще се стоплиш! Ей сега!

Двете заспаха. С Чурулик обикаляме край тях и ги пазим. Нали сме големи братя.

Приключение Първо                                                     Приключение Трето

 

"Опера" Глава Първа

Катя и мама вървят през центъра на града. Държат се за ръка, те винаги така правят. Голямата и малката, хем много си приличат, хем са и различни.

Катя се опитва незабелязано от мама да се повдига на пръсти докато върви. Иска да изглежда по-висока. Тя е особено горда от себе си сега, на последния си рожден ден, преди 2 седмици, с удоволствие отбеляза, че е пораснала, вече стига чак до кръста на мама.

Мама се спира да говори с познат и Катя нетърпеливо търка с краче плочките на тротоара. После изведнъж се заглежда в непознатия леко пълен чичко. Той хем изглежда съвсем обикновен, хем пък има нещо особено в него.

Гласът му е някак неестествено висок и гладък, чист, Катя досега не е чувала такъв глас. Присъствието му е  особено обаятелно, завладяващо. Катя внимателно го оглежда от главата до петите. Не, обикновен чичко,нищо интересно няма в него защо ли и харесва толкова много?

Чичкото си тръгва и двете с мама продължават.

“Оперен певец” казва мама. Катя се обръща и иска пак да го огледа, но двете трябва да вървят и тя току поглежда назад през ръката на мама. Оперен певец! Катя никога досега не е виждала такъв. Катя е още малка и има много неща, които не е виждала, например жив чужденец (на картинки е гледала достатъчно) и жив космонавт. Но от днес вече е виждала жив оперен певец и това непременно трябва да се сподели с всички другарчета. На Катя и се струва, че тази знаменателна среща с обаятелния чичко е нещо много важно, почти колкото рождения и ден и тя никога няма да я забрави...

Част Първа

разказана от Катя

Глава Първа

В главата ми още отекваха гласовете на Александра и Иван. Бяхме се разделили преди броени минути. И след цялата хамалогия с носенето на багажа, ето че най-накрая съм сама в новата си стая.

Леглото е уютно сгушено  в ъгъла, мебелите не са нови, но за разлика от всички други квартири, които разгледах, не се разпадат в ръцете ти. Подът е покрит с нов балатум. На прозореца висят дантелени и червени пердета. Особено харесвам червените. Създават едновременно усещане за уют и  тържественост. Моята нова стая!

Още ми е прекалено хубаво, за да спра да се усмихвам. На средата на пода се струпани кашони и чанти. Трябва да стана и да ги разопаковам, но не съм събрала сили за това. Харесва ми за малко просто да се наслаждавам на новата придобивка.

Вече официално съм съвсем самостоятелна. Имам работа, с която мога да се издържам сама, завърших магистратурата си, а ето, че се сдобих и с квартира. По всички стандарти мога да мина за зрял и независим човек.

Взаимоотношенията ми с Иван се  развиха по-добре отколкото предполагах. Станахме близки приятели за броени дни. Предположението ми, че му е трудно да не обича някого, когото Александра обича, се оказа напълно правилно. Освен това, той ме познаваше  и като своя студентка и още някога много  отдавна, в началото вече беше решил, че съм свой човек.

През първите седмици от официалното ни лично познанство,  често се случваше да останем до късно,  на някоя пейка в парка или на дивана в хола му и да си говорим с часове. Александра познаваше прекалено добре и мен и него, за да и бъде интересно и обикновено заспиваше на рамото му. Същата Александра, която така и не се научи да спи във влака за толкова години живот в София, можеше да заспи и най-оживеното място, стига да е достатъчно уморена и Иван да е там. Имах тайни подозрения, че особено обича да слуша гласа  му в просъница, но никога не я попитах дали са верни, нямаше значение.

Среднощните ни разговори приличаха повече на преоткриване на стар и любим приятел, отколкото на опознаване на нов човек. Постоянно се съгласявахме един с друг, допълвахме мислите и довършвахме изреченията си. Навярно, ако не бяха два много важни фактора, щеше да ми е трудно да не се влюбя в него. Но те неотменно съществуваха и да помисля за друго би било нечовешко кощунство. За мен Иван почти от самото начало на познанството ни като преподавател и студент, беше Иван на Александра. Дори сега, докато гледах усмихнатото му и оживено лице, подпряла своето на облегалката на дивана, аз не го възприемах като отделен човек, не можех. За мен той винаги е бил александриния Иван и така ще бъде.  От друга, интелектуалното му превъзходство беше потискащо смазващо. Категорично съм съгласна, че в една двойка мъжът трябва да е по-умният. Но такъв огромен луфт вече може да предизвика проблеми. Докато Александра, тя е по-малка, но скача почти колкото него, провокира го, познава всяко малко ъгълче на мисълта му...

И все пак, аз обичам Иван ужасно много. Той също ме обича. Просто това е друг тип обич, чисто човешка. Обич, която навярно повечето ми връстници не биха могли да разберат, но ние тримата можем, а това е важното в случая.

Иван въпреки неочаквано малкото си години е уравновесен и зрял. Понякога не  мога да мисля за него по друг начин, освен като за мъдрец. Когато му поискам съвет, обикновено първо са замисля, не бърза веднага да отговори нещо. И докато мисли обикновено оставя погледа си да се рее свободно по пода. Обичам да го гледам такъв. Сериозен и отговорен. После вдига глава, поглежда ме ласкаво и прави задълбочен анализ на всички опции, които имам. След това обяснява коя той намира за най-добър вариант  и защо.

От близо месец те вече са мъж и жена. Сватбата беше малка, поканиха само най-близките. Всъщност Александра изобщо не искаше сватба, но Иван настоя. Вероятно за  да доставят удоволствие на родителите си.

Никога няма да забравя как изглеждаха двамата един до друг,  докато слушаха думите на длъжностното лице. Александра, мъничка и фина, с дълга бяла рокля и воал, красива като кукла. Не, всъщност по-красива, много, много по-красива. Никоя кукла не би могла да има този прекрасен,  пълен със слънце и щастие поглед.

Иван беше облечен естествено в костюм. Не знам как се случи, че никога преди това не бях го виждала официален в хубав костюм и сега изведнъж няколко мига  просто не можех а откъсна очи от него. Беше красив! С малко по-зачервено лице от обикновено, с  особено внимание, насочено към точката на лакътя му, където александрината ръка в бяла ръкавица се подпираше на неговата. Сякаш в тази точка на допир беше всичко важно, всичко значимо. Нямаха значение и хората наоколо и суетата, присъща на всяко подобно събитие. Само тази малка ръка на лакътя му.

Винаги след това, когато съм се замисляла дали всъщност има любов, се сещам за тази картина. Те двамата, един до друг. Красиви и влюбени. Завинаги. И изведнъж всичко започва да ми изглежда по-леко, чудесата възможни  и  циниците нямат никакъв шанс да ме убедят в противното.

Аз бях кръстница. От тогава Иван най-редовно, полу-шеговито, полу-сериозно ми говори на „кръстнице”. Той е особено щастлив, че вече сме роднини и има съвсем законно право да се грижи и за мен.