"Опера" Глава Първа

Катя и мама вървят през центъра на града. Държат се за ръка, те винаги така правят. Голямата и малката, хем много си приличат, хем са и различни.

Катя се опитва незабелязано от мама да се повдига на пръсти докато върви. Иска да изглежда по-висока. Тя е особено горда от себе си сега, на последния си рожден ден, преди 2 седмици, с удоволствие отбеляза, че е пораснала, вече стига чак до кръста на мама.

Мама се спира да говори с познат и Катя нетърпеливо търка с краче плочките на тротоара. После изведнъж се заглежда в непознатия леко пълен чичко. Той хем изглежда съвсем обикновен, хем пък има нещо особено в него.

Гласът му е някак неестествено висок и гладък, чист, Катя досега не е чувала такъв глас. Присъствието му е  особено обаятелно, завладяващо. Катя внимателно го оглежда от главата до петите. Не, обикновен чичко,нищо интересно няма в него защо ли и харесва толкова много?

Чичкото си тръгва и двете с мама продължават.

“Оперен певец” казва мама. Катя се обръща и иска пак да го огледа, но двете трябва да вървят и тя току поглежда назад през ръката на мама. Оперен певец! Катя никога досега не е виждала такъв. Катя е още малка и има много неща, които не е виждала, например жив чужденец (на картинки е гледала достатъчно) и жив космонавт. Но от днес вече е виждала жив оперен певец и това непременно трябва да се сподели с всички другарчета. На Катя и се струва, че тази знаменателна среща с обаятелния чичко е нещо много важно, почти колкото рождения и ден и тя никога няма да я забрави...

Част Първа

разказана от Катя

Глава Първа

В главата ми още отекваха гласовете на Александра и Иван. Бяхме се разделили преди броени минути. И след цялата хамалогия с носенето на багажа, ето че най-накрая съм сама в новата си стая.

Леглото е уютно сгушено  в ъгъла, мебелите не са нови, но за разлика от всички други квартири, които разгледах, не се разпадат в ръцете ти. Подът е покрит с нов балатум. На прозореца висят дантелени и червени пердета. Особено харесвам червените. Създават едновременно усещане за уют и  тържественост. Моята нова стая!

Още ми е прекалено хубаво, за да спра да се усмихвам. На средата на пода се струпани кашони и чанти. Трябва да стана и да ги разопаковам, но не съм събрала сили за това. Харесва ми за малко просто да се наслаждавам на новата придобивка.

Вече официално съм съвсем самостоятелна. Имам работа, с която мога да се издържам сама, завърших магистратурата си, а ето, че се сдобих и с квартира. По всички стандарти мога да мина за зрял и независим човек.

Взаимоотношенията ми с Иван се  развиха по-добре отколкото предполагах. Станахме близки приятели за броени дни. Предположението ми, че му е трудно да не обича някого, когото Александра обича, се оказа напълно правилно. Освен това, той ме познаваше  и като своя студентка и още някога много  отдавна, в началото вече беше решил, че съм свой човек.

През първите седмици от официалното ни лично познанство,  често се случваше да останем до късно,  на някоя пейка в парка или на дивана в хола му и да си говорим с часове. Александра познаваше прекалено добре и мен и него, за да и бъде интересно и обикновено заспиваше на рамото му. Същата Александра, която така и не се научи да спи във влака за толкова години живот в София, можеше да заспи и най-оживеното място, стига да е достатъчно уморена и Иван да е там. Имах тайни подозрения, че особено обича да слуша гласа  му в просъница, но никога не я попитах дали са верни, нямаше значение.

Среднощните ни разговори приличаха повече на преоткриване на стар и любим приятел, отколкото на опознаване на нов човек. Постоянно се съгласявахме един с друг, допълвахме мислите и довършвахме изреченията си. Навярно, ако не бяха два много важни фактора, щеше да ми е трудно да не се влюбя в него. Но те неотменно съществуваха и да помисля за друго би било нечовешко кощунство. За мен Иван почти от самото начало на познанството ни като преподавател и студент, беше Иван на Александра. Дори сега, докато гледах усмихнатото му и оживено лице, подпряла своето на облегалката на дивана, аз не го възприемах като отделен човек, не можех. За мен той винаги е бил александриния Иван и така ще бъде.  От друга, интелектуалното му превъзходство беше потискащо смазващо. Категорично съм съгласна, че в една двойка мъжът трябва да е по-умният. Но такъв огромен луфт вече може да предизвика проблеми. Докато Александра, тя е по-малка, но скача почти колкото него, провокира го, познава всяко малко ъгълче на мисълта му...

И все пак, аз обичам Иван ужасно много. Той също ме обича. Просто това е друг тип обич, чисто човешка. Обич, която навярно повечето ми връстници не биха могли да разберат, но ние тримата можем, а това е важното в случая.

Иван въпреки неочаквано малкото си години е уравновесен и зрял. Понякога не  мога да мисля за него по друг начин, освен като за мъдрец. Когато му поискам съвет, обикновено първо са замисля, не бърза веднага да отговори нещо. И докато мисли обикновено оставя погледа си да се рее свободно по пода. Обичам да го гледам такъв. Сериозен и отговорен. После вдига глава, поглежда ме ласкаво и прави задълбочен анализ на всички опции, които имам. След това обяснява коя той намира за най-добър вариант  и защо.

От близо месец те вече са мъж и жена. Сватбата беше малка, поканиха само най-близките. Всъщност Александра изобщо не искаше сватба, но Иван настоя. Вероятно за  да доставят удоволствие на родителите си.

Никога няма да забравя как изглеждаха двамата един до друг,  докато слушаха думите на длъжностното лице. Александра, мъничка и фина, с дълга бяла рокля и воал, красива като кукла. Не, всъщност по-красива, много, много по-красива. Никоя кукла не би могла да има този прекрасен,  пълен със слънце и щастие поглед.

Иван беше облечен естествено в костюм. Не знам как се случи, че никога преди това не бях го виждала официален в хубав костюм и сега изведнъж няколко мига  просто не можех а откъсна очи от него. Беше красив! С малко по-зачервено лице от обикновено, с  особено внимание, насочено към точката на лакътя му, където александрината ръка в бяла ръкавица се подпираше на неговата. Сякаш в тази точка на допир беше всичко важно, всичко значимо. Нямаха значение и хората наоколо и суетата, присъща на всяко подобно събитие. Само тази малка ръка на лакътя му.

Винаги след това, когато съм се замисляла дали всъщност има любов, се сещам за тази картина. Те двамата, един до друг. Красиви и влюбени. Завинаги. И изведнъж всичко започва да ми изглежда по-леко, чудесата възможни  и  циниците нямат никакъв шанс да ме убедят в противното.

Аз бях кръстница. От тогава Иван най-редовно, полу-шеговито, полу-сериозно ми говори на „кръстнице”. Той е особено щастлив, че вече сме роднини и има съвсем законно право да се грижи и за мен.

 

"Опера" и "Четиримата мускетари на кака" достъпни за безплатно четене

Във връзка с Десетдневката на българската е-книга, обявена от фондация Буквите, библиотеката им е достъпна за безплатно четене от днес, 14.04 до 23.04. На този адрес можете да прочетете безплатно "Опера": http://e-knigi.eu/ebook.php?pid=194

А тук е и "Четиримата мускетари на кака": http://e-knigi.eu/ebook.php?pid=201

Разбира се, може да използвате възможността да прегледате и другите им книги :)

Поздрави! 

"Опера" Глава Шестнадесета

  1

Роден съм в последното десетилетие на социализма. В онези прекрасни години, когато хората все още бяха социално осигурени, спокойни и щастливи, а думата „изкуство” не звучеше като празен идеализъм. Казват, че от съвсем малък съм бил будно дете.  Спомням си, че постоянно измислях нови игри и винаги бях в центъра на компанията.

Сега, когато се обръщам назад, ми се струва, че имам съвсем зрели спомени още от 2-3 годишен. Спомням си как се събуждах сутрин, измъквах се бос от леглото, взимах си бисквити от шкафа и закусвах докато баба дойде да ме облече. После излизах навън. Обикновено бях най-ранобуден от всички деца, затова винаги първо отивах при бабите на дернека, където водихме съвсем зрели и сериозни разговори. След това другите деца едно по едно излизаха и започваше веселото ни препускане от единия до другия ъгъл на улицата. Територията отвъд ъглите беше забранена за нас.

Научих се да чета на 4 години. Сам. Спомням си колко учудени бяха всички и колко ме изненада тяхното изумление. Все пак четенето не беше никак сложна работа за един зрял мъж като какъвто се възприемах. Технологията на самото научаване също не беше нещо сложно. Просто взимаш книжка, която знаеш наизуст и се опитваш да свържеш думите от главата си с буквите.

Съвсем елементарно. Бях неприятно изненадан и безкрайно разочарован, че другите деца не могат. Все се опитвах да ги науча и все не успявах. Докато един ден родителите ми не проведоха с мен сериозен разговор на тема „ти не си точно като другите деца”. Дълго след този разговор мислих по въпроса. Това беше първият въпрос, който изобщо си спомням да съм обмислял. Реших, че щом мога да правя някои неща по-лесно, то аз съм длъжен да се грижа за тях и да ги пазя. Изведнъж започнах да се държа толкова отговорно, че учителките ми в детската градина ме гледаха със странни, пълни с любопитство погледи.

Тогава за пръв път започнах да се чувствам и малко сам. Когато човек не е просто един от другите, когато е с нещо различен, той винаги е в някаква степен сам.

Също на 4 години започнах да се занимавам с пиано и солфеж. Не мога да кажа, че съм бил наясно какво точно правя, просто слушах учителката, но си спомням, че понякога тя ме гледаше с нескрито възхищение, а аз се червях и навеждах глава. Странно е възрастен да те гледа с възхищение, когато си на 4 години. Още повече, когато дори не разбираш какво точно си направил.

Естествено, ще излъжа ако кажа, че веднага съм се влюбил в музиката. По това време просто я намирах за нещо забавно и интересно. Освен това, понякога ми беше малко трудно, което придаваше допълнително очарование на цялото мероприятие. Дотогава се бях занимавал само с неща, които ми бяха прекалено лесни, а бях чувал, че хората по принцип правят и трудни неща и все ми се искаше и аз да опитам.

Много ясно си спомням първия концерт по пиано. Трябваше да изсвиря едно упражнение сам, едно с по-голямо момиче, да изпея сам песничка и да участвам в хорово изпълнение, заедно с всички деца от групата.

Първо по ред беше самостоятелното ми упражнение. Седнах пред пианото, погледнах хората в залата, почувствах се много голям и изведнъж ми стана ужасно смешно, за пръв път ме гледаха толкова много хора.

Първо се усмихнах  широко.  Много лица от публиката ми отговориха със същото.  Искаше ми се да си закрия устата с ръце и да се закикотя. Но чувството ми за отговорност надделя. Започнах едновременно да се смея с глас и да свиря. През публиката мина шушукане. Няколко души се засмяха в отговор на моя смях. Изсвирих всичко без грешка. Поклоних се с лице, разтегнато в усмивка до ушите. Всички много ми пляскаха и викаха :”Браво!”. Това ужасно много ми хареса.

После ме питаха защо ми е било смешно, а аз не можех да обясня.

За второто си изпълнение, се опитах да бъда сериозен. Захапах устна и се опитвах да свиря съвсем като голям. Но погледнах към публиката само за момент и отново ми стана нечовешки смешно. Не издържах и прихнах, продължавайки да свиря без грешка. Момичето, което свиреше с мен, ме погледна много сериозно, но в следващия миг тя също се смееше, а заедно с нея и цялата публика. Тогава най-неочаквано за себе си, осъзнах, че именно аз съм накарал всички да се смеят и това особено много ми хареса.

С усилие на волята песничките изпях широко усмихнат, но без да се смея с глас. Все пак, винаги съм бил дисциплиниран.

Когато след концерта, учителката ни събра, каза, че трябва да се поработи в посока децата да се притесняват по-малко, а Борис да се смее по-малко. И всички отново се разсмяха.

На училище тръгнах с огромен ентусиазъм. На първия учебен ден какичка единадесетокласничка ме въведе за ръка в класната стая. Училището ми се видя много интересно и различно. Целият следобед танцувах по улицата, подскачах, тичах, смях се, пях и нямах търпение да дойде следващия ден.

Тогава, обаче, се разочаровах. По това време вече бях чел сам „Пипи дългото чорапче”, от две години пишех редовно ноти, а за да ми е по-удобно, тъй като другите деца, които свиреха на пиано можеха да пишат букви, с помощта на баба се бях научил и да пиша.

И изведнъж от мен се иска да пиша точки  и чертички и лулички. Аз да не съм бебе?

В знак на протест съм оставил молива и съм се загледал през прозореца. Явно съм изглеждал странно, защото учителката дойде при мен.

-Защо не пишеш, Борко?

-Трябва ли? –попитах изумен.

-Нали затова децата идват на училище в първи клас, за да се научат да четата и пишат.

-Ама аз вече мога –не се предавах, бях сигурен, че родителите ми са и казали.

-Ти можеш, но малките деца пишат грозно, а тук се учим да пишем красиво.

-Ама аз пиша хубаво –почти  се обидих и като се наведох към тетрадката, бързо написах:

„Отказвам да пиша точки, след като мога да пиша букви!”

Очите и се разшириха. Тя вдигна тетрадката и я приближи до очите си да я разгледа.

На следващия ден извика родителите ми и тримата дълго се съветваха.

Решиха, че в крайна сметка е по-добре да не ме местят директно във втори клас, но мога да си нося книжка и като ми е скучно това, което прави класа да си чета.

Първата, която занесох беше „Емил от Льонеберя” и в междучасията разказвах на другите деца какво съм прочел през часа. 

Запознахте ли се вече с четиримата мускетари на кака?

Повече за тях тук.

Можете да купите книжката тук.

Видяхте ли  романа "Опера"?

Можете да го купите от тук.