Част трета
Глава Деветнадесета
Сякаш преди да се роди, Таня си беше заплюла да се роди по-късно, когато
човечеството е много е по-развито, беше и като че ли вродена нагласата, че
всичко е под контрол, големите са зрели и умни, ако падне на улицата, някой
винаги ще я вдигне и войни и принцеси има само в приказките.
Първото разочарование дойде една обикновена есенна вечер, докато
тържествено бракосъчетаваше бебешко
гумено зайче, което, обаче, според нея беше зайка, и пластмасово коте, от онези, които по времето
на социализма продаваха пълни с бонбони, и ставаше жертва на постоянно шушкане,
от страна на възрастните, да мълчи, че дават новините.
Точно в този така тържествен за
зайката и котето момент, се случи нещо невероятно страшно, което накара Таня да
ги захвърли настрана и да забрави за тях. В новините говориха за някаква
принцеса, която живее днес, и, което беше още по-страшно, когато Таня вдигна
малката си главица и погледна черно-белия телевизор, тъй като по онова време
цветните бяха извънреден лукс, се оказа, че не просто и днес има принцеси, ами
и те се разхождат с най-обикновени рокли до коляното и няма абсолютно нищо
принцеско в тях...
Постепенно, израствайки, тя се сблъска
с още много разочарования. Оказа, че в света все още има и войни, а това беше
толкова безумно страшно за Таня, че тя една нощ не спа и плака за всички деца,
при които още има войни. Тези големите, значи, може ли да са по-лоши от малки
деца? Децата понякога се бият, но никога не се убиват, а възрастните... Да
дадат на децата да управляват света, като те не могат да се справят! И ще видят
какъв хубав свят ще направят децата, защото децата са добри. Има и някои, които
не слушат понякога, но всички са добри. А възрастните щом правят войни, са
лоши. И какво ще се убиват още? Срамота! Нека поне се упояват, да забранят
всички оръжия и като се наложи, да се упояват със стрелички. Ужас! Ужас! Тези възрастни!
Особено болезнено изживя вече достатъчно голямата по това време Таня, войната в Сърбия. За нея всичко това беше толкова
очевадно безумие и така очеизвадно тези, които правят войната или са уникално
глупави или правят всичко за пари, че тя беше възмутена до дъното на душата си
от света, в който живеем. Написа отворено писмо до управляващите по повод
войната и го прати до един от най-четените всекидневници. Не го публикуваха и
Таня още повече се разсърди. Тогава реши, че непременно ще стане поне президент
и ще направи всичко по силите си да спре всички световни войни, защото хората
по принцип нямат проблем да живеят заедно в света. Проблемите идват от
страшната алчност на отделни индивиди. А заради това да умират хора е чудовищно
несправедливо и страшно.
Доста дълго време тя четеше комикси и отказваше всякакви сериозни книги.
После изведнъж, когато в малката и главица се появиха прекалено много въпроси, чийто
отговор не можеше да намери, започна
наистина да чете книги и то така да чете, че един ден осъзна, че вчера е
започнала книгата от 500 страници, а днес вече я свършва. Татяна на Пушкин и
Наташа на Толстой и бяха любимите приятелки, докато беше в гимназията.
Не, че не живееше нормално и, че странеше от връстниците си. Не, тя
понякога трудно намираше теми за разовор с тях, но имаше приятели и не се
чувстваше изолирана. Светът, който виждаше всеки ден и в който живееше я
убиваше със сивотата и с болката си. Таня съществуваше в него, но живееше в
книгите. Най-близките и приятели, тези, които я разбираха и на които приличаше,
бяха в книгите, тя търсеше от тях отговорите, които и бяха нужни, те я учеха
как да живее. Обожаваше Павка Корчагин и
Серьожка Тюленин, стискаше палци на Антон Шелестов да си върне честта и
на Борис да се събере с неговата Таня, трепереше над съдбата на разузнавачите и
мечтаеше някога и тя да може да направи нещо за хората, нещо хубаво, което да
остане след нея...
Дали заради книгите и продължителното четене или защото наоколо ставаха
много неща, които Таня предпочиташе да не вижда, зрението и започна да се
влошава. Тя беше прекалено впечатлителна, прекалено емоционална и дори един
бездомен пес без краче на улицата беше в състояние да я докара до вцепение от
ужас, ако не може да му помогне. И когато зрението и започна да се влошава, тя
като че ли доби способността да вижда избирателно, ако видеше нещо много страшно,
например, ако в новините покажеха, че някъде пак има война, просто се правеше, че не е видяла и се
самоубеждаваше, че не е възможно да съществува нещо толкова лошо, сякаш всичко
беше просто филм. Така животът и стана малко по-лек. Дори отрязаната глава,
която показаха веднъж в новините, докато вечеряше, и докара само една безсънна
нощ, а при обикновени обстоятелства би и отнело месеци да се възстанови.
За доста дълъг период от живота и, въпреки, че не виждаше добре и това в
един момент започна съвсем осезаемо да и пречи, дори учебната дъска се оказа
непреодолимо далеч, все не оставаха пари за очила, особено след като започна да
учи в София. С диоптри се сдоби чак във втори курс и никога не успя да свикне
напълно с тях, ако гледаше нещо наблизо или четеше, ги повдигаше на главата си
като диадема и после, когато отново и потрябваха, пак ги сваляше.
В гимназията се увлече по психологията. Фройд се оказа доста приятен за
четене автор и въпреки, че след първия си сблъсък с него, беше потресена и и
отне няколко дни да дойде на себе си, въпреки, че не приемаше всичко за чиста
монета и се съмняваше в някои от изводите му, той и допадна и сложи началото на
цяла поредица книги по психология, които Таня четеше като романи.
От съвсем малка обичаше да наблюдава хората. Все и се искаше да стане
невидима и да си наблюдава когото пожелае. Хората и бяха страшно интересни и тя
несъзнателно ги класифицираше по типове, понякога само наблюдавайки ги се
опитваше да разбере какво чувстват и какво мислят и когато получаваше възможност
да провери верността на извода си и се окажеше права, скачаше и се радваше като
малко дете.
Изобщо, тя никак не бързаше да пораства. На снимките на класа си рязко се
отличаваше на фона на всички момичета, които се надпреварваха да изглеждат коя
от коя по-големи. Таня беше детенце и
това никак не я притесняваше.
Инатът и беше пословичен. Когато повечето и връстници пропушиха, тя каза,
че не иска да пуши. Започнаха да и се смеят, че всички така казвали, но до
година пропушвали. Таня, обаче, никога не пропуши.
По отношение на любовта, също имаше свое мнение, което приятелките и никога
не успяваха да оборят. Ако не и стане първо най-добър приятел, никой не можеше
да се надява на повече. Обратната последователност Таня изключваше като
невъзможна. За нея беше много странно как
хората могат уж да са заедно, а после да се разделят и да не се
поздравяват на улицата. Толкова е страшно дори да си представиш, че това може
да ти се случи с някого, когото си обичал. Нали любовта е доверие, как така
някой, който си допуснал толкова близо, изведнъж може да се окаже чужд?
Понеже съвсем не се държеше като момиче и не са закачаше, момчетата често
не я забелязваха и говореха пред нея все едно я няма. И тя чуваше толкова
грозни неща за приятелките им, че категорично, ама съвсем категорично
предпочиташе да си остане детенце и да не се занимава с момчета.
Въпреки, че си живееше в своя свят и се стараеше много да не са занимава с
външния и неговите проблеми, понякога се случваха много болезнени сблъсъци с
него и в такива случаи Таня дълго не искаше да излиза.
Още докато бяха съвсем малки, в първи или втори клас, едно момиченце и
вдигна поличката и почна да се смее, тя
носеше къси панталони под нея, но и стана толкова обидно, че хвана момиченцето
за гърлото, с неочаквана за високото и, но кльощаво телце сила го
притисна до стената и през сълзи изкрещя: “Ще видиш ти!” и се прибра. Момиченцето дълго
я моли за прошка, но тя не излиза цяла седмица. Когато се отсърди и се появи,
всички я гледаха с огромно уважение и никой повече никога не посмя да и вдига
поличката.
По-късно, когато в главите на другите момиченца момчетата започнаха да
заемат все по-осезаемо място, те
изведнъж много се притесниха, че Таня не се облича секси и не се гримира. Таня
спореше и обясняваше, че така и харесва, но те си държаха на своето и
настояваха, защото според тях Таня беше
изостанала и слушаше майка си. А Таня беше по-зряла и отговорна от тях и и стана толкова обидно, че започна да ги
отбягва и връзките помежду им постепенно се разкъсаха.
В един период от живота си, като всяко момиченце, което не умее да пее,
Таня мечтаеше да стане актриса. Обаче, като се опита да си представи, че е
актриса и трябва да се целува с толкова различни хора, и стана гадно и с това
мечтата за актьорска кариера приключи.
Завърши гимназия, кандидатства психология в СУ, приеха я и заживя в
Студентски град. Свикна да и кавалерстват, намери приятели с които лесно
намираше тема заразговор и се почувства по съвсем различен начин.
Започна да дели
хората на такива от нейната планета и такива от друга планета. С първите
намираше тема за разговор в някаква степен споделяше едни и същи ценности, с
вторите можеше да общува колкото е необходимо, но се стараеше да говори
максимално малко, за да не се набива на очи, че е различна, а обикновено темите
които те дискутираха бяха такива, че на нея дори не и се искаше да се намесва в
разговора.
Таня винаги си беше мечтала като стане студентка да се влюби и някой да се
влюби в нея. Но въпреки, че имаше толкова прекрасни момчета наоколо, съвсем от
нейната планета, Таня не се влюбваше и това дори започваше малко да я
притеснява и да я кара, да се чувства виновна, че е много претенциозна. Но
насила не се получаваше, не можеше да се застави да се влюби, човек или се
влюбва или не и щом трябва, ще бъде сама
докато това се случи.
През втория семестър на първи курс и се наложи да започне работа и да мине
на самоиздръжка. Стана касиерка в супермаркет, смените я устройваха и можеше да
ходи на лекции.
Оказа се, обаче, че съчетаването на лекции с работа е доста изтощително
мероприятие, ако държиш да се справяш добре и с двете. Понякога болезнено се
свиваше сърцето и, когато се наложеше да предаде недобре написана, заради
липсата на време, домашна или курсова работа. Тогава цялото и същество сякаш
скачаше на бунт срещу света и когато и казваха как трябва да стане, и се
плачеше и тя хапеше устни да не реве пред преподавателя. Как да обясниш, че
всички неща, които той ти казва, всички препоръки, които дава, ти вече ги знаеш, може ли той да разбере, че знаеш как да
го направиш, просто си нямал сили и време... Таня не си доспиваше и само
седмица след като започна работа беше така отслабнала, че като си погледна
крака, и стана страшно, ще падне някой ден на улицата и няма да стане. В
течение на близо месец, всяка сутрин се будеше с твърдото решение, че ето, сега
отива на работа и напуска, защото няма да издържи, просто ще припадне от умора
някъде, но никога не го направи наистина, защото и ставаше още по-страшно,
когато се опитваше да си представи какво ще стане, ако няма пари да учи, наложи
се да напусне университета и да се върне в малкия град, където сивотата щеше да
я погълне, да я разложи, да я превърне в прах. Особено мъчително и беше, когато
ставаше сутрин рано за първа смяна. Студентски град беше почти тих. Само
кучетата обикаляха насам натам и тя умираше от страх да не направят нещо лошо, а пиянските
компании с които се разминаваше понякога и подвикваха, че не е нормален такъв
ентусиазъм, толкова рано на лекции, но тя се стараеше да не им обръща внимание.
В тези сутрини, когато понякога едва стъпваше срещу вятъра и отслабналите и
краченца сякаш ставаха още по-тънички от студа,
като клечки и и се струваше, че може да падне, така и се искаше да има някой до нея, да я
хване през кръстчето, за да и стане по-лесно да върви срещу вятъра, да стопли
измръзналите и пръстчета в дланите си, да я погали по косата и да и обещае, че всичко ще бъде наред.
А когато е толкова изморена, че едва гледа и сълзите са готови да рукнат,
дори ако някой я попита как е, но не си ляга, защото трябва да учи и от
притеснение не може да спи, а в същото време
нищо не запомня, защото е изморена и мозъчето и отказва да работи, да я
прегърне, да я целуне по челото и да я
остави да заспи на рамото му. Защото ако някой по-силен от нея, който я обича,
я прегърне, тя непременно ще спи спокойно. “Някой” все не идваше и Таня хем се срамуваше от себе си, че поглежда
всеки клиент с надежда-“дали това не е
той” , хем и беше толкова тягостно, че за да има рамо до нея, трябва да има и
целувки и секс, хем и беше страшно, че тя като че ли е най-мъдрата,
най-отговорната и най-зрялата от повечето хора, които познава. Така и се искаше
да има някой по-мъдър, по-зрял, някой на когото да може да се опре като на
приятел, само за съвет, когато и беше най-тежко. И тя продължаваше да върви
напред, да се бори с вятъра, понякога сякаш падаше, цялото и същество се
сгърчваше от болката, но отново продължаваше, дори пълзейки, нямаше право да
спира, спре ли, щеше да стане страшно, сякаш цял океан щеше да се излее върху и
и да я задави, да я погуби, да я слее с масата. И тя продължаваше.
Както при почти всяко момиче, което работи с хора, около нея също се
появиха ухажори, но не от тези, които ти е приятно да видиш и чието присъствие
ти доставя удоволствие, а от тези, които те карат да се разтрепериш и да искаш
да избягаш.
Тя носеше престилка на работа, под нея винаги беше с дълъг ръкав и дълги
панталони, как трябваше да се облича, за да не я задяват? Започна да ходи
намачкана, нарочно. Съчетаваше по безумен начин дрехите под престилката, само и
само да изглежда смотаничка, незабележима. Нямаше да я уволнят, беше една от
най-съзнателните служителки, най-рядко грешеше и ако станеше проблем винаги
търсеха нея за да мисли как да го разрешават.
Само едното момче и изглеждаше по някакъв начин мило и понеже и ставаше
много тъжно когато му отказва поканите, а той изглеждаше наистина съсипан, сякаш ей сега ще заплаче, реши да се прежали
за една среща, така де, не е толкова страшно да изпиеш едно кафе с някого.
Малко преди да излезе изпадна в паника-за какво ще си говорят? Няма нищо
общо помежду им? Той дори не я познава, защо си мисли, че я обича? За какво ще
си говорят? За какво?
Той закъсня. И ако Таня без да се замисли би простила подобно прегрешение
на някой приятел, за Него това беше смъртен грях. Всъщност, тя не знаеше какво
я подразни повече, това че Той закъсня или, че когато дойде я огледа със
задоволство: “ Видя ли, че много ме харесваш? Щом си ме чакала, си безумно
влюбена в мен!”.
Говориха си общи неща. И в този свръх елементарен разговор, Таня долови
толкова много снобско, че започна да и става отвратително.
Да, човекът имал бизнес ииии.... само жена му трябвала, за да са нещата
перфектни. А Таня е умница, учи висше, много добре е възпитана и... абе изобщо
става, как да не се влюбиш в нея просто.
Таня се чувстваше като кобилка на оглед. Да, той не и отвори устата да и
огледа зъбите, но знае ли човек, на евентуалната втора среща можеше и до там да
стигне.
Той плати сметката, въпреки протестите и, Таня категорично настояваше да
плати сама. Изпрати я до спирката. Беше много внимателен и много възпитан,
точно както вероятно се държат повечето мъже на първа среща, но... това със
срещите, който го е измислил, Таня би го удушила с голи ръце.
Няма излизаме сега пък да видим дали ще се харесаме, дали и двамата
ставаме, пък може и да се получи нещо. Или обичаш и обичаш дори и той да не става и да е на другия край на
света или не обичаш и е най-добре да те оставят на мира. В живота на човека има
и други важни неща, освен брака.
Това беше първата и последна среща с мъж
в живота на Таня.
Когато и промяната в облеклото не помогна,
тя, от една страна обзета от
пълно отчаяние, от друга, бясна на целия свят и особено на мъжката му половина,
си купи метална халка, която приличаше на златна, поправи табелката с името
си на госпожа и тази внезапна промяна,
като че стресна напористите ухажори и те я оставиха на мира.
А този, с когото беше излязла и категорично режеше след това, дори направи
сцена, демонстративно си изсипа покупките, фръцна се и блъскайки вратата
излезе. Съвсем като глезена госпожица! Кой го излъга, че бил мъж? Прав ти път,
момко! Кобили търси другаде!
Животът на Таня стана малко
по-спокоен. Измисленият съпруг и помогна повече, отколкото можеше да си
представи.
Тя имаше приятели, но колкото и много да бяха те, никой дори не се
доближаваше до статута на най-близък/близка. Таня беше различна, толкова
различна от повечето хора наоколо, че рядко човек или разговор докосваше душата
и.
По-често, съвсем без да иска се оказваше въвлечена в кокоши разговори и
кокоши истории, чувстваше се омърсена и искаше да се измъкне, но когато се
случеше хората наоколо да си говорят само така, в един момент тя като че ли
започваше да ги намира за естествени и се оставяше в плена им. После изведнъж
се събуждаше, осъзнаваше в какво са я въвлекли и се дърпаше назад, но ако
продължаваше да общува само с кокошки, както се случваше понякога, неотменно
историята се повтаряше и колкото и да се мразеше тя, не можеше да се научи да
не говори изобщо с тях.
