Китката на Ямапи*

Първоначално публикувано:on April 21, 2014 04:54

Мина горе-долу година от началото на по-сериозния ми досег с японската култура.  А един от най-забележителните, за мен лично, елементи от нея, това са джонитата.За първи път прочетох термина в един форум. Бях гледала сериал, в който играеха прекрасни дечурлига в тийнейджърските си години. Някой беше написал, че гледал сериала заради джонитата.  И понеже момченцата там бяха все с готини прически, реших, че „джони“ казват на азиатче с готина прическа.В последствие естествено разбрах, че не е така. Джони Китагава е най-успешният музикален продуцент в света (има най-много хитове, който са били номер едно), а  „джонита“ са момчетата, които той продуцира. Винаги когато кажа, че ги харесвам, в последствие ми се налага да обяснявам, че не си падам по тях, защото са хубави, а заради нещата които правят, затова сега го правя предварително.Те са невероятни. Изключителни професионалисти. Виждала съм ги  да пеят на живо, докато правят въздушна акробатика…Първият концерт на джони, който гледах, беше на Ямапи. Познавах го от телевизията. Леко меланхоличното му излъчване, когато трябва да е тъжен не ми допада особено, но като цяло, прекрасен млад актьор, който безкрайно много уважавам.
         А след концерта, много често се сещам за китката му.
Този концерт беше различен от останалите поп-концерти, които съм гледала. Нали знаете онова усещане за спектакъл, за вълшебство, когато излизаш от залата сякаш събуждайки се от сън и не можеш да осъзнаеш как така животът си тече съвсем като преди, когато нещо така истинско и прекрасно се е случило съвсем наблизо? Когато ти е трудно да овладееш емоциите и на всеки срещнат познат разправяш колко невероятно е било? Когато не можеш да заспиш и преповтаряш всички детайли в главата си? Е, Ямапи прави това. По време на концерт той е неземно, усмихнато, светещо същество, което постоянно тича насам-натам, танцува, спуска се от тавана на залата, флиртува, сменя костюми или се оставя кранове да го размятат над публиката. И докато го гледаш, някак забравяш, че е човек. И ти се струва толкова лесно всичко, което прави… Събудил се е една сутрин и просто го е можел. Той никога не се уморява, не се задъхва, това е просто нещо, което той прави. То не изисква от него усилия. И ти става усмихнато и топло на душата… И слънчево…Тогава забелязваш нещо черно, което се подава изпод белия ръкав на поредния костюм. Защо? След като всичко е така изпипано, как  никой не е забелязал този ръкав… И започваш да се вглеждаш в китката му. Едва тогава разбираш, че черното е нещо като гривна, или превръзка, която той носи на ръката, с която държи микрофона и, че явно му е неудобно да го носи с другата ръка, защо го прехвърля там за малко и почти веднага пак го връща… Микрофонът е лек, нали? Но какво става с човешката китка, ако трябва да държи „лекия“ микрофон нагоре три часа без почивка… Едва тогава осъзнаваш, че Ямапи всъщност е просто човек. Че колкото и да е бляскав на сцената, колкото  и пъти да взривява многохилядната публика, колкото и хора да кара да се усмихват, вечерта той ще се прибере у дома и ще бъде обикновен. Вероятно много щастлив, но уморен и с отмаляла китка. А съвършенството на сцената е постигнато с много часове репетиции, то не е дошло с едно щракане на пръсти. Не е ли прекрасно това? И не прави ли още по-достойно за възхищение всичко, което той създава на сцената? Ямапи не се спира, не се задъхва, цели три часа създава своето вълшебство. И през цялото време  се усмихва и сияе така, че после да не можеш да се сетиш за концерта му и да не се усмихнеш на мислите си… а в същото време китката му отмалява и той носи дебела гривна, за да я поддържа…Той е прекрасен изпълнител и аз много го обичам като такъв. Но обичам не по-малко гривната на китката му, защото по време на концерт, тя е единственото, което ми напомня, че той в крайна сметка е просто човек, че колкото и съвършени да изглеждат някои неща, те са създадени от хора и ако вложиш усилие, също може да се приближиш да това съвършенство… А като се замисли така човек, в китката на Ямапи се крие дори по-голямо вълшебство от това, което той създава на сцената.  И си заслужава човек да се сети за нея всеки път, когато започва нещо ново и то му се струва чудовищно трудно.20.04.2014
*Прякор на японския актьор и певец Ямашита Томохиса