Иво успя да намери начин да замине за Щатите на бригада и да остане
там, нищо, че магистратурата тук оставаше недовършена, тя не го интересуваше,
всичко му беше прекалено отвратително, за да се застави да продължи.
Помоли Николай да дойде до София, държеше да се
видят, обади се и на Андрей и тримата седнаха в малко ресторантче в Студентски,
Николай си беше запазил стая, Иво беше отседнал при приятел наблизо и Андрей
веднага се съгласи да дойде, все пак
беше сравнително евтино.
Тримата седнаха, поръчаха си сок и безалкохолно и
им стана смешно, че са съвсем като жени, събират се и пият сок... После Андрей
ги погледна многозначително, прие театрално сериозен вид и с поклащане на
главата каза:
-Събрахме се! - тримата се разсмяха. Спомниха си
времената, когато тази реклама вървеше по телевизията и понякога, когато се
прибереше и третият, който е бил по до късно навън, някой все казваше:”Събрахме
се!” и всички се смееха.
Сега беше малко по-различно, малко по-тъжно.
Андрей отново се опита да разсее това усещане.
-Вие, момчета, чухте ли, че сте мързеливи и гадни?[1]
Николай започна да се смее с глас, но това беше
особен, горчив смях:
-О, да! Ние сме изключително мързеливи и гадни,
при това изключително нагли, като работим, разбираш ли, искаме и да ни плащат!
Ти по-голяма наглост от това, виждал ли си?
-Махайте се по-скоро, бягайте, ще останем тука
само готини и ще прокопсаме. Малко ви завиждам, но здраве да е.
-Завиждаш ти! Прибираш се вкъщи и те чакат жена и
дете и те обичат и се оплакваш.
-Така е, нямам право да се оплаквам.
-Чухте ли за скандала с “Евровизия”? - Андрей се
опита да измести темата.
-Кой не е чул?
-Не сте гласували достатъчно момчета, не ви е
срам.
-Нали? Извинявай, че не ми пука за глупостите им.
- тримата пак се засмяха.
-Сериозно. Аз от толкова време не съм чувал хубава
песен, истински хубава нова песен. Вече не правят такива. Вече всичко е
комерсиално и ми е тъжно.
-А може би правят, но не стига до нас. Не гледай
тука ние в какъв батак сме.
-И музиката нищо особено, нищо което да запомниш и
да си тананикаш, и текстовете - кретенизъм, а в най-добрия случай просто
глупост, изпълнителите, даже и да пеят хубаво, скучни, нямат какво да кажат,
изглеждат еднакви, пошли, като чуеш песен, не знаеш кой я пее, всичките звучат
еднакво, не всички де, но повечето...
-Ееее, ами
имаме такива велики творци сега, не им трябват текстописци, всичко сами
правят... Тъжно ми е. Навсякъде все или парите играят или връзките. Имаш пари
или намираш някой с пари, не ставаш за нищо, но... ще те правим певец и после
що не ни гласуват хората за “Евровизия”. Щото няма за кого, затова! Аз не видях
нищо особено, нищо, което да ме грабне, защо да гласувам?
-Ти остави “Евровизия”, аз на избори не гласувам,
защото няма за кого-Николай се разпали, една жилка в челото му запулсира и той
започна нервно да жестикулира - Нямал съм бил гражданска позиция, нямам, ама
трънки! Що не въведат бяла бюлетина като в Румъния. Защото знаят, че
болшинството от хората ще гласуват с нея, ще покажат, че имат гражданска
позиция, просто не искат да гласуват за тези, защото те са все едни и същи, и
какво ще излезе - управляват, а нямат и 30% подкрепа. Защо не обявяват изборите
за невалидни при гласували под 50%? Щото не им отърва, затова. Идеята не е да станат
нещата, така че системата да заработи, идеята е да им отърва. Майната им. Ще ни
изгонят всички. Да искаме да останем и насила да ни гонят, да ни убеждават, че
нямаме място тук... Ще им се натискам ли мислят?
-Но ето, Андрей ще остане.
-Хаха, Андрей щото е малко детето, ще го видиш ти
Андрей като порасне поне мъничко. Андрей не е будала. И на него му тежи простотията до шия.
-Какво прави Елена? – този път Иво смени темата.
-Не знам.
-Леле, Ивчо, ако беше го видял като се върна от
командировка, какъв беше Николай. Уплаших се, че ще вземе да я причака и да
удуши с голи ръце, така беше афектиран, не знаеше на кой свят се намира.
-Да бе, живей ти 2 седмици с Елена, пък ще те
питам после. Стига глупости. За Иво.
И тримата весело заговориха да това, което очакваше
приятеля им.
***
На летището го изпратиха само родителите му. Той
така искаше. Когато стъпи на ескалатора, му стана малко тъжно, но щом се качи,
походи малко насам натам и го заляха уповайщо сладки спомени от предишното му
пътуване, Иво се успокои. Седна на металната пейка да чака. Неговият самолет
вече беше спрян на ръкава. Нещо товареха в него, нещо разтоварваха.
Един самолет излетя, един кацна, слънцето весело
печеше, изпращаше го с усмивка. Наоколо се натрупаха още пътници, скоро
започнаха да пускат. Мястото му беше до прозореца и той, въпреки, че не би си
го признал, се зарадва. С любопитство следеше щуращите се насам натам
мотокари и хора. Затегна колана, облегна
се назад, наслади се максимално на налягането докато самолетът се издигаше, а после
спокойно зачака стюардесите със закуската.
Родината му отказа да му даде възможност да
реализира възможностите си и той щеше да
ги приложи на друго място. Никога не беше го искал, никога не беше целял
това.... но така се случи.
А може би когато имаше достатъчно възможности,
щеше да се върне и да се постарае да промени нещата тук. Кой знае...
[1] Става въпрос за изказване в предаването
“Сблъсък”, че който не може да се реализира в България е мързелив и гаден.
Няма коментари:
Публикуване на коментар