Дефект

"Нещо небурмичешко. Дефект. Спомен от това, което си била преди да станеш бурмичка. Цялата се събираш в този дефект. Всичко, което си била е този дефект. И ще го браниш с юмруци и ритници, ще дереш, ще хапеш, ще си изпилиш пръстите до кръв, ще си израниш ръцете до кокал. Но няма да го пуснеш. Няма да позволиш да го заравнят проклетия дефект, в който още те има. Теб. Проклетия дефект, в който още си ти. Не онази. Не другата. Не страшната и непознатата от огледалото. Ти! Ти... Ти... Ти... Господи, колко го обичаш този дефект! Единствената част от теб, която още обичаш! Как би могла да я пуснеш?"

                                                                             из романа "Опера" 

"Хора" Глава Двадесет и седма

Приказката тази вечер беше за дете  музикант и особено много се хареса на Стефан, който откакто прочете “Жан Кристоф”, изпитваше невероятна слабост към всички музиканти.

Беше свикнал да не споменава книгите, които чете пред никого, за да не го гледат като ненормален, но този път не можа да се сдържи и каза на Ирина, все пак и тя съвсем не беше като всички.

Въпреки, че очакваше разбиране от нея, отговорът и го изненада както малко неща го бяха изненадвали:

-И аз съм я чела. Хубава книга.

По устните му се разля усмивка на пълно блаженство:

-Честно ли?

В слушалката се чу звънкият и женски смях.

-Не, лъжа.

Той също започна да се смее.

-Извинявай, това е книга, която много малко хора са чели, аз никога досега не съм срещал някого, който я е чел.

-Вече срещна.

Тя също се изпълни от неописуем възторг и несъзнателно седна в леглото. Чуден е този Стефан, чуден!

Не би му го признала, но и тя за пръв срещаше някого, който е чел “Жан Кристоф”.

От този ден, след приказката винаги следваше половин час, в който си говореха какво ли не, а после усмихнати затваряха телефона, усмихнати се сгушваха между завивките и усмихнати заспиваха, всеки в своето легло.

Глава Двадесет и шеста                     Глава Двадесет и осма