"Опера" Глава Шестнадесета

  1

Роден съм в последното десетилетие на социализма. В онези прекрасни години, когато хората все още бяха социално осигурени, спокойни и щастливи, а думата „изкуство” не звучеше като празен идеализъм. Казват, че от съвсем малък съм бил будно дете.  Спомням си, че постоянно измислях нови игри и винаги бях в центъра на компанията.

Сега, когато се обръщам назад, ми се струва, че имам съвсем зрели спомени още от 2-3 годишен. Спомням си как се събуждах сутрин, измъквах се бос от леглото, взимах си бисквити от шкафа и закусвах докато баба дойде да ме облече. После излизах навън. Обикновено бях най-ранобуден от всички деца, затова винаги първо отивах при бабите на дернека, където водихме съвсем зрели и сериозни разговори. След това другите деца едно по едно излизаха и започваше веселото ни препускане от единия до другия ъгъл на улицата. Територията отвъд ъглите беше забранена за нас.

Научих се да чета на 4 години. Сам. Спомням си колко учудени бяха всички и колко ме изненада тяхното изумление. Все пак четенето не беше никак сложна работа за един зрял мъж като какъвто се възприемах. Технологията на самото научаване също не беше нещо сложно. Просто взимаш книжка, която знаеш наизуст и се опитваш да свържеш думите от главата си с буквите.

Съвсем елементарно. Бях неприятно изненадан и безкрайно разочарован, че другите деца не могат. Все се опитвах да ги науча и все не успявах. Докато един ден родителите ми не проведоха с мен сериозен разговор на тема „ти не си точно като другите деца”. Дълго след този разговор мислих по въпроса. Това беше първият въпрос, който изобщо си спомням да съм обмислял. Реших, че щом мога да правя някои неща по-лесно, то аз съм длъжен да се грижа за тях и да ги пазя. Изведнъж започнах да се държа толкова отговорно, че учителките ми в детската градина ме гледаха със странни, пълни с любопитство погледи.

Тогава за пръв път започнах да се чувствам и малко сам. Когато човек не е просто един от другите, когато е с нещо различен, той винаги е в някаква степен сам.

Също на 4 години започнах да се занимавам с пиано и солфеж. Не мога да кажа, че съм бил наясно какво точно правя, просто слушах учителката, но си спомням, че понякога тя ме гледаше с нескрито възхищение, а аз се червях и навеждах глава. Странно е възрастен да те гледа с възхищение, когато си на 4 години. Още повече, когато дори не разбираш какво точно си направил.

Естествено, ще излъжа ако кажа, че веднага съм се влюбил в музиката. По това време просто я намирах за нещо забавно и интересно. Освен това, понякога ми беше малко трудно, което придаваше допълнително очарование на цялото мероприятие. Дотогава се бях занимавал само с неща, които ми бяха прекалено лесни, а бях чувал, че хората по принцип правят и трудни неща и все ми се искаше и аз да опитам.

Много ясно си спомням първия концерт по пиано. Трябваше да изсвиря едно упражнение сам, едно с по-голямо момиче, да изпея сам песничка и да участвам в хорово изпълнение, заедно с всички деца от групата.

Първо по ред беше самостоятелното ми упражнение. Седнах пред пианото, погледнах хората в залата, почувствах се много голям и изведнъж ми стана ужасно смешно, за пръв път ме гледаха толкова много хора.

Първо се усмихнах  широко.  Много лица от публиката ми отговориха със същото.  Искаше ми се да си закрия устата с ръце и да се закикотя. Но чувството ми за отговорност надделя. Започнах едновременно да се смея с глас и да свиря. През публиката мина шушукане. Няколко души се засмяха в отговор на моя смях. Изсвирих всичко без грешка. Поклоних се с лице, разтегнато в усмивка до ушите. Всички много ми пляскаха и викаха :”Браво!”. Това ужасно много ми хареса.

После ме питаха защо ми е било смешно, а аз не можех да обясня.

За второто си изпълнение, се опитах да бъда сериозен. Захапах устна и се опитвах да свиря съвсем като голям. Но погледнах към публиката само за момент и отново ми стана нечовешки смешно. Не издържах и прихнах, продължавайки да свиря без грешка. Момичето, което свиреше с мен, ме погледна много сериозно, но в следващия миг тя също се смееше, а заедно с нея и цялата публика. Тогава най-неочаквано за себе си, осъзнах, че именно аз съм накарал всички да се смеят и това особено много ми хареса.

С усилие на волята песничките изпях широко усмихнат, но без да се смея с глас. Все пак, винаги съм бил дисциплиниран.

Когато след концерта, учителката ни събра, каза, че трябва да се поработи в посока децата да се притесняват по-малко, а Борис да се смее по-малко. И всички отново се разсмяха.

На училище тръгнах с огромен ентусиазъм. На първия учебен ден какичка единадесетокласничка ме въведе за ръка в класната стая. Училището ми се видя много интересно и различно. Целият следобед танцувах по улицата, подскачах, тичах, смях се, пях и нямах търпение да дойде следващия ден.

Тогава, обаче, се разочаровах. По това време вече бях чел сам „Пипи дългото чорапче”, от две години пишех редовно ноти, а за да ми е по-удобно, тъй като другите деца, които свиреха на пиано можеха да пишат букви, с помощта на баба се бях научил и да пиша.

И изведнъж от мен се иска да пиша точки  и чертички и лулички. Аз да не съм бебе?

В знак на протест съм оставил молива и съм се загледал през прозореца. Явно съм изглеждал странно, защото учителката дойде при мен.

-Защо не пишеш, Борко?

-Трябва ли? –попитах изумен.

-Нали затова децата идват на училище в първи клас, за да се научат да четата и пишат.

-Ама аз вече мога –не се предавах, бях сигурен, че родителите ми са и казали.

-Ти можеш, но малките деца пишат грозно, а тук се учим да пишем красиво.

-Ама аз пиша хубаво –почти  се обидих и като се наведох към тетрадката, бързо написах:

„Отказвам да пиша точки, след като мога да пиша букви!”

Очите и се разшириха. Тя вдигна тетрадката и я приближи до очите си да я разгледа.

На следващия ден извика родителите ми и тримата дълго се съветваха.

Решиха, че в крайна сметка е по-добре да не ме местят директно във втори клас, но мога да си нося книжка и като ми е скучно това, което прави класа да си чета.

Първата, която занесох беше „Емил от Льонеберя” и в междучасията разказвах на другите деца какво съм прочел през часа. 

Запознахте ли се вече с четиримата мускетари на кака?

Повече за тях тук.

Можете да купите книжката тук.

Видяхте ли  романа "Опера"?

Можете да го купите от тук.

"Хора" Епилог

Нисък младеж с леко прегърбени рамене се приближи до пейката и като седна, с видимо удоволствие се загледа в Айфеловата кула, чиято снага се възвисяваше пред очите му.

Беше облечен с хубав костюм, със  спретнато подстригана и пригладена коса и цялото това старание, просто от уважение към града. Гледаше света през големи черни очила, но скоро реши, че без тях ще разгледа по-добре красавицата символ на Париж и ги свали.

Лицето му имаше особен дефект – беше изкривено, вероятно от нанесен някога побой.

Очите, въпреки разликата помежду им, гледаха света спокойно, уверено и щастливо, толкова щастливо, че щастието ги изпълваше и се изливаше навън на големи талази, които обвиваха всичко наоколо с диамантено бляскав пласт злато, който ги пълнеше обратно и оставяше главата замаяна от очарование.

Божо отдавна вече не пушеше, той имаше премного други неща, които да го радват и да го карат да се чувства нормален човек.

Откакто заработи в новата фабрика за кисели краставички, в живота му се бяха случили приказни промени.

Отначало, докато не взе първата заплата той не вярваше, че ще му дадат толкова много пари...  никога през живота си не беше виждал такава сума и като ги получи,  първо отиде да поръча най-голямата възможна торта, за да почерпи всички.

Само след един месец работа, старанието му беше забелязано и той стана бригадир, заплатата му също получи малко увеличение, което прозвуча почти фантастично за свикналите му да слушат само ругатни уши.

Като посъбра пари и взе заем от банката, той ремонтира старата къща, в която живееше с  цялото си семейство.

Купи си компютър, попрочете тук-там и започна всяка събота и неделя да пътува до София, за да гледа я театър, я концерт.

Реши, че не може да си остане така неук и започна да учи английски, не го владееше до съвършенство, но вече се справяше.

А сега, за годишната отпуска дойде в Париж за две седмици... да види малко свят...

На френски беше научил само няколко фрази, но те му бяха достатъчни, за да се справи.

Бай Стоян беше някъде из Азия. Той реши да раздели околосветското пътешествие на части и тази година беше в Индия и Китай, догодина  вероятно щеше да дойде в Европа... Кой знае, може тогава с Божо да се засекат в Москва, Мадрид или Берлин...

***

Ирина се прибираше често в родния град. В началото го правеше само заради близките си и избягваше да излиза, не искаше да я виждат. Чувстваше се виновна. Хората засипани от проблеми, а тя да се разхожда помежду им престъпно щастлива...

Когато фабриката заработи, нещата, обаче, се промениха. Схлупеното небе, което притискаше човешките фигури на място като менгеме и като че ги забиваше все по-дълбоко и дълбоко в земята, толкова дълбоко, че те едва имаха сили да дишат, изведнъж изчезна. Къде? Никой не знаеше, но на негово място се появи ново прекрасно, синьо, дълбоко и пълно с птици небе. А хората олекнаха и бавно започнаха да се изправят и да изплълзяват от земята... Започнаха да виждат света, небето, да си помагат, да се смеят и... да живеят. Поне веднъж седмично идваше театър, често се организираха концерти, създаде се и местна театрална трупа, оказа се, че ужасно много хора могат да пеят и то така да пеят... Рядко някой гледаше телевизия.

Псувните се изпариха безвъзвратно и никой не знаеше къде изчезнаха, може би схлупеното небе ги бе взело със себе си. Или смехът, който ехтеше на всяка крачка по улиците ги изгони. Клюките също изчезнаха. Не оставаше време за тях, имаше толкова много други неща за коментиране... театърът, концертите, самодейните състави, които непрекъснато се увеличаваха, читалището, което забръмча като кошер, съботно-неделните екскурзии, които вече всеки можеше да си позволи...

А Ирина изведнъж заобича разходките по познатите и любими улици. Никой не знаеше, че нейният мъж построи фабриката, тя държеше да бъде така... Искаше да си остане обикновена. Срещаше усмихнати лица, искрящи от щастие очи, чувстваше, че ако залитне, винаги ще се намери някой, усмихнат и внимателен, който да я хване за лакътя... Злобата... изглеждаше толкова невероятно, че някога я е имало...  Как ли се радва Николай, когато се прибира сега? Колко ли е щастлив, когато води приятелите си от чужбина на гости? Кажи после, че българите били лоши, кажи, че били злобни и завистливи... Може ли да си добър, може ли да мислиш за другите, когато сам едва оцеляваш, сам едва дишаш, защото животът те мачка, мачка, мачка?

-Симфоничен оркестър, брат, симфоничен! Ти си нямаш представа, идея нямаш какво е,  като океан, бате, потъваш в него и се губиш и ти е толкова хубаво!

Това не беше ли Пешо, същият който слушаше люта чалга? Същият който някога се радваше, че е прередил Ирина на опашката за закуски в училище? А колко  е внимателен сега, как трепери над момичето, което върви с тях, как внимателно я избутва навътре, да не е от страната на колите... Кажи после, че българите били прости!

23.05.2009

Глава Четиридесет и четвърта



Запознахте ли се вече с четиримата мускетари на кака?

Повече за тях тук.

Можете да купите книжката тук.

Видяхте ли  романа "Опера"?

Можете да го купите от тук.

"Хора" Глава Четиридесет и четвърта

           Рожденият ден на Илиян, синът на Стефан беше отбелязан два пъти -  веднъж за всички, които беше редно да се поканят по подобен повод, и веднъж за Стефан, Ирина, Таня, бременна в осмия месец, Николай, Елена и Джан.

Малката Катерина, която беше на този свят от най-скоро и изпълваше Стефан с див възторг, че вече си има и щерка, естествено също присъстваше и забавляваше всички с веселото си и съсредоточено, но напълно неразбираемо за всеки възрастен бърборене.

Илиян беше повече от щастлив, той ставаше на цели 10 години, имаше юбилей, след още толкова щеше да е на 20! Събра страшно много подаръци, за пръв път от много време , и майка му и татко му бяха наблизо, тук беше Николай, а двамата бяха страшни приятели, дойде и Иван, с когото постоянно се хвалеше на съучениците си. Не всеки може да се похвали с пастрок - китаец, и Таня, която беше така хубаво бременна и беше така забавно да и пипаш коремчето и да усещаш как бебето рита и да ходиш по петите и и да гледаш всичко да и е максимално удобно...

Ирина вече беше свалила допълнителните килограми от раждането и само все още наедрелите и гърди издаваха какво невероятно събитие се бе случило с тялото и. Сияеше повече от всякога, беше се заобиколила с всевъзможни книги за млади майки, притесняваше се дали ще възпита момиченцето както трябва и сега, когато виждаше толкова много хора у дома, постоянно се суетеше около тях, гледаше да им е удобно, да имат всичко, от което се нуждаят. Илиян я слушаше и изпълняваше внимателно всичките и заповеди.

Стана късно, Ирина сложи децата да спят и веднага се върна при гостите, Стефан тъкмо разказваше, че вече успешно работят 10 фабрики, а още 30 са в строеж, не може да се работи много бързо, но всичко върви добре и малко по малко новите предприятия ще се умножават. Той млъкна и всички се пръснаха насам натам. Ирина се  заприказва с Джан, разпитваше за Китай, за културата, традициите, елементарните човешки навици, които са различни от нашите.

Елена отиде на терасата и се загледа в звездното небе. Светлината от стаята се чувстваше, виждаха се само най-ярките звезди, но все пак беше приятно.

Стефан седна при Николай и Таня, заговори дамата и Николай, с когото по принцип имаха достатъчно време да си говорят за най-различни неща, отиде на терасата да види Елена.

Той я виждаше за пръв път, откакто беше напуснал фирмата и и промените, които бяха станали с нея, го изумиха.

-Какво ми се подсмихваш под мустак, Николай?

-Изменила си се, милейди...

Елена започна да се смее:

-Остави тези глупости... Каква милейди съм аз? Знаеш ли кое ми е любимото занимание напоследък? Да чистя!

-Ти? Шегуваш се!

-Не. Обаче е важно да подчертая, че не ми харесва да чистя по принцип, а ми харесва да чистя нашето жилище... там живея с него... а  и той ми помага, чистим заедно...ако още живеех сама пак нямаше да чистя... заради него... обичам да му пера дрехите... така де, да ги слегам в пералнята, но преди и това не правех... Може би ще си направим дете... скоро... знае ли човек...

-А работа?

-Работа... нужно ми е още време... без работа... ще си родя дете, ще го изгледам, пък тогава... този път не искам бавачки... поне не първите години... и така.

-Боже, ти не си същата жена... Кога се пречупи, кога се промени? Кое те накара да...? Толкова си различна!

-Ммм, зависи. Пречупих се, когато разбрах, че Стефан вече не ме обича. Отидох да заведа детето, погледнах го в очите и видях топлота, грижа, но любовта, нея вече я нямаше. И изведнъж ми стана много страшно. До този момент сякаш винаги вярвах, без да се усъмня и за част от секундата, че той ме обича и ще ме обича... А аз, въпреки, че изглеждам лекомислена и се поддавам на манипулации, не съм глупава. Правя разлика между мъжете, които наистина държат на мен и ме обичат и тези, който просто привличам... Стана ми много страшно, че съм загубила любовта на този, който винаги ме е обичал най-много... Почувствах се излъгана, прецакана, защото аз също го обичах, макар сега да разбирам, че никак не си е личало...

А осъзнах, че не може да продължава така и нещата трябва да се променят, когато Станимир ме шамароса...  До тогава, след като осъзнах, че Стефан вече не ме обича, реших че съм сгрешила и трябва да си нося кръста, да изкупя вината си като живея с този, с когото уж трябваше да ми по-добре, макар че по това време вече не се съмнявах, че той е чистокръвно леке...  Може би бих издържала още дълго, но той ме удари, а това... това не бих простира на никого! При никакви условия, дори той да е прав, а в случая не беше... Така че... да. Възпитавана съм  в нормално семейство, не съм била глезла... но толкова пъти са ме унижавали хора, които имат повече от мен, че когато се видях с пари, повярвах, че трябва и аз така да правя, за да поддържам, да затвърждавам превъзходството си... Държах се както се бяха държали с мен... Жестока грешка...  Стефан, така много исках да се получат нещата и така много се страхувах да не ме нарани, да не се почувствам отхвърлена и отново унизена, че се доверих на едни кокошки за това как трябва да се държи една уважаваща себе си жена... А той беше много влюбен, не смееше за нещо да не се съгласи с мен1и когато тържествено му заявих, че възнамерявам да имам и други връзки, защото това е нормално,  възрази плахо, но... Това беше неговата грешка. Не е хубаво да обичаш прекалено много, да губиш себе си в другия, а той напълно се беше загубил в мен, аз до болка се страхувах да не загубя и него, и това, което ми дава и виж до къде ни доведе това... Историята на една убита любов... Но, аз вярвам, че всичко беше за добро. Гледам как се разбират с Ирина, аз никога не бих могла да му дам това, което тя му дава, просто съм различен тип човек, докато те са си лика прилика...

-А ти си си лика - прилика с един... „мангал”? - Николай я наблюдаваше спокойно и внимателно, но като каза това, погледът му извъднъж придоби закачлив отенък. Елена се засмя с глас.

-Да. Странни неща стават по света, нали? А моят... „мангал”, не бих го сменила и за отбор юнаци, начело с Брад Пит. Предполагам, че просто той е достатъчно силен за да ме подкрепя, достатъчно уверен в себе си, за да ми казва какво мисли и да не се страхува да спори с мен, когато се налага и... в него намирам всичко, което някога съм търсила и за което съм мечтала... Предполагам беше за добро това, че се разделихме със Стефан, обичахме се, но не бяхме един за друг и сега като че ли парчета от пъзел са попаднали на точните места. И за него, и за мен.

Погледът на Николай отново беше станал ласкав и внимателен:

-Това и сам го виждам. Радвам се!... Не бих... тръгнал никога повече в командировка с теб. Не ме разбирай погрешно - Елена се засмя от сърце и с глас - но това не означава, че не съм виждал дори и тогава, че има хляб в теб... Когато си навлизала в личното ми пространство съм се защитавал, карал съм се, сърдил съм ти се и е  имало периоди, когато не съм искал да те виждам изобщо, няма смисъл да те лъжа, но... виждах и, че ти е много трудно и затова го правиш, разбирах те, но не можех нито да ти позволя да се държиш така с мен, нито да ти помогна...

-Ти си  се застъпил за мен пред Иван.

-Знаеш?

-Да.

-Просто му казах какво мисля, когато ми се обади за съвет... А аз ти казах какво мислих и мисля за теб.

-Благодаря!

-За нищо!Обаче любовта ти се отразява благотворно, по-хубава си от всякога!

-Нали?

В същото време на дивана в стаята се водеше разговор със съвсем друга тематика.

-Какво стана с твоята докторантура?

-Скоро ще е готова, нарочно се занимавам с нея по време на бременността, така детето ще се роди по-умно.

-Ах, тиииииии! Хитруша.

-Ахъм. Стефане, ти защо не направиш още едно добро дело?

-Имаш идея?

-Дам...

-Дай да чуем - той я гледаше със същото закачливо излъчване, което беше видяла в погледа на Николай, когато се запознаваха, като малко дете, което ей сега ще те щипне и вече предвкусва удоволствието...

-Защо не снимаш филм?

-И за какво ми е да снимам филм? На кого ще помогна така?

-На хората... напоследък всички филми са за крадци, убийци, всякакви престъпници, проститутки, дисиденти, наркомани, терористи, атентати, убийства, експлозии... А нищо лично към тях, но по земята ходят и нормални хора и те са не по-малко интересни... На хората им е  тежко да гледат само глупости... Животът и без това е достатъчно тежък, децата имитират каквото видят, а гледат страшни неща... хората ще започнат да гледат,  когато героите заприличат на тях, имат техните проблеми... Направи филм, в който героите са обикновени, като теб и мен.Топъл, човешки, истински филм...

-Аз обикновен ли съм?

Тя започна да се смее.

-Ти имаш две същности, едната не е съвсем обикновена, но другата е напълно нормална... Филм  в който да се търси човешкото у човека... така и децата ще имат какво да гледат, ти знаеш колко е трудно да се опазят от телевизията и компютрите... ще гледат телевизия, но ще гледат хубав филм, който даже ще им бъде полезен... не само насилие и секс, които сега са на всяка крачка.

-Ще го направим!

-Наистина ли?

-Ахъм. Идеята ми харесва... Какви жени сте вие, Таничка... другите се интересуват то долчета, габани, гучита, а вас на сила трябва да ви кара човек, ако се наложи по някакъв повод... на вас да ви се даде да мислите за другите... поне да се изявиш като актриса да беше поискала... А ти... Такива сте... майки, пазителки, жени до мозъка на костите... Горки има прекрасни неща за майките...

-Знам.

-Знаех си аз! Ти всичко знаеш! Та вие сте точно такива, като тези майки... Всичко, което отнема живот или дори просто вреди на някого, ви отвращава... до ужас... а всичко, което създава добро, което помага на хората... Трябва да си помислим... как да дадем на вас властта в света... вие ще спрете всички войни, направо ще затворите военните заводи... 

Свикнали сте да се грижите за всичко и всички, чувствате се сякаш носите отговорност за хората наоколо... Можете да се оправята сами... Моята Иринка и маси вдигаше в началото, нали беше свикнала сама, не се съмнявам, че и ти си била така... и ако Николай носи нещо тежко, още се спускаш да му помагаш. Нали? Виж как знам.

-Аз нищо не разбирам от политика... не ми е това работата... не искам да разбирам... политиката се изхаби и онагледи на практика “Приказка за стълбата” на Смирненски”..., а светът малко по малко ще се оправи. Аз вярвам. Затова ще си кръстя щерката Вяра. - и като си поглади корема, добави – нали, мамо?

Стефан се засмя и ласкаво я потупа по коремчето.

***

Беше вече късно и Таня чувстваше как сънят веднага ще долети при нея, само да долепи глава до възглавницата, но не искаше да ляга, беше и приятно да седи на леглото, да поглежда босите си крачка на пода, да си представя как веднага ще заспи ако легне, да се наслаждава на емоциите от изминалата вечер и да наблюдава Николай, който се беше настанил в креслото срещу нея... Тази вечер у него имаше нещо особено, което Таня би описала като “бляскаво-приказно”, тя не знаеше какво е точно, но чувстваше че е хубаво и и харесваше да го наблюдава толкова влюбено унесен в мислите си.

-Таня, ти осъзнаваш ли какво стана? Какво се извърши пред очите ни? Това е нещо грандиозно, велико, за което ще разказваме на внуците... пред очите ни, с нашето участие, светът се промени, стана по-добър. Не е ли прекрасно това? А Стефан, той е уникален, невероятно смел човек... Той победи системата... Самата система! Вездесъщата система, която толкова години ни давеше и тормозеше, караше ни да се чувстваме безпомощни и безсилни... А всичко се оказа толкова просто, толкова елементарно, че изглежда престъпно как никой не го е направил досега.

Тази система... в която всеки тежи толкова, колкото банковата си сметка, тя се крепеше на едно просто правило-човекът е съвършен егоист, той се интересува само от себе си и е изключително алчен. Ако аз и ти бяхме се опитали да променим нещата, щяхме да се окажем смазани... защото нямаме достатъчно пари, което ни прави прекалено леки и безсилни...

Но Стефан, той има пари... можеше да става все по-алчен и да иска все повече и така статуквото  би се запазило безпрепятствено... А той отказа да бъде алчен, отказа да се интересува само от себе си, отказа да не му пука за другите... и срина системата. Срина я до основи, тя никога вече няма да бъде същата... България няма да бъде същата а може би и светът няма да бъде същия... Ако имаме сили да изкараме нещата до там,  а аз се надявам, че ще имаме, защото никога не съм работил с по-голямо желание, никога не съм влагал по-голямо старание в работата си от сега. Сега работя за хората... всеки мой работен ден дава хляб на стотици... с всяка продадена стока, правя света малко по-добър и по-справедлив... А за това си заслужава да се работи!

Толкова е просто. Ако само разгледаш света като детска градина... има 20 деца и 20 бонбони, които трябва да се разпределят между тях... Може всяко да вземе по един, а може едно, което е нахално и се бие, да обере повечето бонбони... това би било добре за него, но всеки негов допълнителен бонбон означава едно дете без бонбон, едно нещастно дете.

Учителката даде на Стефан 10 бонбона... той се поогледа, поогледа и като видя, че децата се нещастни, раздаде им допълнителните бонбони... така всички могат да бъдат щастливи... толкова е просто... Ако някой влага повече труд, този труд трябва да е по-добре заплатен, така е, но минимумът трябва да може да ти позволява да се чувстваш гражданин на света, да пътуваш... да живееш, не да оцеляваш... Толкова е изморително да оцеляваш...

Аз вярвам, че скоро хората ще разберат, че щом те имат повече, някой друг има по-малко и ще се опитат да възстановят равновесието... защото са длъжни, защото така трябва... А и Стефан им даде добър пример. Това е своебразна революция, най-прекрасната, която някога се е случвала. При нея няма засегнати, няма насилие, тя започна отгоре и така обърна нещата, че промяната  да е необратима. Всяка революция, която започва от долу, автоматично залага си в себе си контрареволюция, тези които губят от нея искат да си върнат загубеното. А когато революцията започва отговоре, когато тези, които имат повече, доброволно дават... тогава промяната е необратима, няма недоволни и не може да стане контрареволюция. А това е гениално!

Изглеждаш много доволна, всъщност просто сияеш...

-Стефан ще направи още едно добро с моето малко участие, идеята беше моя.

-Какво?

-Ще снима филм... обикновен, човешки, истински,  в смисъл, филм, който казва нещо... А хората като го видят, ще им хареса и... шоубизнеса ще трябва да се съобрази с този вкус и да започне да прави все повече такива неща, всички са толкова изморени от глупости...

-Мислиш ли, че един филм ще промени нещата?

-Не знам. Надявам се. От някъде трябва да се започне. Може да се получи както с фабриките... беше една... сега са десет... ще станат 200, после 1000... Важното е, че хората вече ще имат избор... няма както досега да са заставени да гледат глупости, просто защото друго няма... Вярвам, че ще изберат по-доброто и нашето детенце ще расте в един нормален свят... нали знаеш, и най-дългият път започва от първата крачка...

 Глава Четиридесет и трета           Епилог

Запознахте ли се вече с четиримата мускетари на кака?

Повече за тях тук.

Можете да купите книжката тук.

Видяхте ли  романа "Опера"?

Можете да го купите от тук.