Едно старо интервю

          Това е едно старо интервю, което дадох през далечната 2007 година, когато за пръв бях в Китай, за китайското списание "Студент в чужбина" （留学生）, броят е някъде от края на 2007 или началото на 2008. Въпросите ми зададе моя много добра и любима приятелка и първата ми учителка-китайка, Дун лаошъ. Публикувам го първо, по емоционални причини, обичам си го и второ, заради последния въпрос на втората част и моят отговор. Написването на романа "Хора" е следствие точно от тази промяна, за която говоря там.

Относно любовта:

1. Имаш ли приятел? Защо го харесваш?

Не.

2. Какъв човек се надяваш да бъде приятелят ти, как трябва да изглежда, какъв характер да има, какво образование и религия?

Нямам списък с качества, които търся. Любовта е нещо, което чувстваш, когато погледнеш някого в очите, когато си близо до него, тя е начинът, по който той те кара да се чувстваш. Дори ако някой е най-красивият, най-богатият и има много добро образование, може да не го харесам.

3. Какво считаш, че е любовта?

Любовта е причината, по която живеем, само когато сме влюбени сме част от вселената, Хора и дори и да си олимпийски шампион или филмова звезда, животът ти е празен без любов. Но любовта не е „О, той има толкова красиви очи!”, любовта е ”Светът е прекрасен, защото и той живее в него!”. Тя е нещо между двама души, но е и нещо само твое, нещо вътре в теб в същото време. Нещо, което те прави по-добър, променя по начин, които никога не си си и представял. Но повечето хора в действителност никога не се влюбват наистина  и това е много тъжно, според мен. Те просто много се страхуват да бъдат сами и ако някой става, дори и да не го харесват толкова, се опитват да се самоубедят, че са влюбени и започват да си вярват. Любовта не е нещо, което можеш да изпиташ много пъти, тя е нещо рядко и не трае седмици или месеци, а години.

4.Имаш ли китайски приятел? Каква е разликатамежду твоята  концепцията за любовта и тази на китайците?

Нямам. Моего виждане за любовта е много различно и от виждането за любовта, което е популярно в момента в моята страна. Аз не мисля, че в света има различни типове любов. Има само истинска и фалшива, която не е точно любов, а истинската любов е една и съща навсякъде. Всеки прави своя избор, да чака истинската любов, дори ако това означава да бъде сам за известно време, или да бъде с някого, който е тук, удобен е и става, дори това да е фалшива любов. Тук е и разликата. В някои страни фалшивата любов означава да се омъжиш за някого, който става, защото трябва да се омъжиш, в други, да бъдеш с някого, който само става, защото всички си имат някого и ти също искаш. Но не можеш да обичаш някого, защото искаш да се ожениш или да имаш човек до себе си, може да го обичаш само ако е толкова прекрасен, че да не го обичаш е най-трудното нещо на света и ти не можеш да го направиш, дори ако точно в момента не искаш да се жениш или да имаш някой до себе си.

5. Мислиш ли, че сексът е важен? Какви са отношенията между любовта и секса според теб?

Сексът е нещо, което правят и животните. Но ние не сме животни, защото можем да обичаме и аз считам, че любовта е част от цивилизацията, сексът без любов е стъпка назад, не напред. Според мен е равносилно на това да изядеш живо куче, което минава покрай теб, само защото си гладен. Истината е, че можеш да го направиш, преди хиляди години хората са правили точно така и няма да си гладен след това, но няма и да си цивилизован човек.  Същото е с любовта и секса. Можеш да правиш секс без любов и да си просто животно, изборът е твой.

6. Ако родителите ти не харесат приятеля ти, ще ги послушаш ли?

Моите родители много уважават и мен и мнението ми и ако наистина обичам някого, те ще ми се доверят. Те знаят, че не бих направила нещо толкова сериозно, без да го обмисля много добре.

7. Еднакви критерии ли имаш за избор на приятел и съпруг?

„Всичко от което се нуждаем е любов...” се пее в една много хубава песен. Любовта няма критерии, тя е нещо прекалено огромно, по-голямо от нас, по-голямо дори от света. Просто обичаш или не обичаш, няма любов за приятел или за съпруг, има само любов. И тя е прекрасна.

Относно пътуването в Китай

1. В кои страни си била досега?

Само Китай

2.Като е особеното в Китай като дестинация за пътуване?

Не знам. Нямам с какво да го сравня. Но може би уникалната комбинация между традиция и съвременност.

3. Кои китайски градове си посетила? Кой ти харесва най-много? Защо?

Чъндъ и Пекин. Нямах достатъчно време да видя Чъндъ. Обичам Пекин, той е просто прекрасен. Много съвременен град и в същото време можеш да намериш места, където да се чувстваш все едно си се върнал стотици години назад или все едно си  на края на света  и можеш просто да си починеш.

4. Видяла си разликата между китайските град и село, как се отнасяш към нея?

Не съм била в китайско село, така че не знам.

5. Предпочиташ да пътуваш сама или с няколко приятели или с организирана туристическа група? Защо?

Зависи, понякога е по-добре сам да решаваш къде и кога да отидеш, понякога е по-удобно да пътуваш с група.

6. Какви забележителности на Китай видя? Какво ти харесва? А какво не ти харесва?

Видях наистина много. Много ми хареса „Планинското убежище от лятната жега ” в Чъндъ, красиво е, и разбира се Забраненият град и Държавният научно-технически музей. Няма място, за което да мога да кажа, че не ми харесва, но те всички са малко прекалено многолюдни предполагам  и това е естествено, просто аз не съм свикнала.

7. Кажи ме нещо незабравимо, което ти се случи докато пътува в Китай?

Най-незабравимото, което ми се случи е, че се запознах с моите приятели. Обичам Китай, тук се чувствам по-комфортно отколкото у дома. Но дори ако едно място е прекрасно, не е толкова хубаво, ако нямаш приятели с които да го споделиш. И наистина много ще ми липсват.

8. Какво спечели от пътуването си в Китай?

Не е нещо, което мога да опиша с думи. Нещо вътре в мен е. Не съм същата, както когато пристигнах и никога вече няма да бъда. И промяната е в положителна посока.

Какво мислите вие?

 Днес стават три  месеца откакто романът "Хора. Приказка за наскоро пораснали деца" е по книжарниците. По този повод искам да ви задам няколко въпроса:
Прочетохте ли го?
Какво в него ви хареса?
Какво не ви хареса?
Наистина не очаквам да чуя само хубави неща. Конструктивната критика също е много полезна за мен на този етап, аз сега се уча да пиша. Към момента знам например, че първите две глави не са интересни с всички тези имейли, а представянето на прекалено много герои в началото на втората част е объркващо. Какво направи впечатление на вас?

"Хора" Глава осма

       Когато разбра, че е бременна, Ивелина много се уплаши. Не и се вярваше. Самата тя  беше свикнала да се възприема като детето на мама и тати, а изведнъж НЕЙНО дете беше на път и тя за броени месеци трябваше да се примири с мисълта, че вече е възрастна и ще си има СВОЕ дете.

Освен това трябваше да каже на Андрей тази така неочаквана новина, като се имат предвид редовно взиманите противозачатъчни, а си нямаше идея как.

Опитваше се да си представи живота след раждането и не можеше, опитваше се да си представи раждането и я обземаха дива паника и ужас. Опитваше се да сметне как ще вързват бюджета с допълнителни разходи покрай бебето и без цялата и заплата и и ставаше зле. А в същото време, за свое изумление, чувстваше такова невероятно блаженство... Нейното детенце растеше в нея! В нея! Детенце! А това е прекрасно, нали? Това не може да не е прекрасно!

Когато разбра беше още сутрин, Андрей тръгваше по-рано за работа и тъкмо излезе. Дали да му позвъни? Не... по-добре да  изчака до вечерта.

Обади се на работа, че е болна, и без това трябваше да мине през лекар, за да се увери, а точно днес не беше в състояние да мисли нормално, камо ли да работи. Излезе, известно време се разхожда около блока, после хвана автобуса до кабинета на личната лекарка...

Дълго обикаля из центъра. Бременна! Хората вървяха, всеки по свой път, някои бързаха, други не. Няколко ромчета пробваха да се закачат за нея да си изпросят нещо, но тя само се усмихна и отмина. Как можеше животът да продължава както винаги? А всички тези хора, те дори не подозираха какво велико чудо и се беше случило. Андрей и звъни, тя  каза, че е заета и не може да говори, като се видят довечера, тогава. Не можеше да му каже просто така, а щеше да се издаде. Тя не беше вече жената, която сънливо се протегна и се измъкна от леглото сутринта. Тя беше друга, по-различна, по-истинска и по-зряла.

Изведнъж и се сториха безсмислени множеството малки неща, заради които хабим толкова нерви и на които се радваме всеки ден. С нея ставаше нещо голямо, велико и тя беше готова да се затвори за света, да го забрави с всичките му дребнави суети и да се посвети само на грандиозното чудо, което се извършваше сега в нея, в тялото и.

На няколко пъти слага ръка на корема си, чудеше се дали няма да усети ритане, нищо че е рано, знае ли човек. Искаше и се да напусне работа и по цял ден само да се разхожда из парковете на София, да си говори с детенцето и да му чете приказки. Нищо, че още не се е родило, майките от рано трябва да изграждат връзката с децата си. Естествено нямаше да го направи наистина, но няма лошо човек да си помечтае.

Тя,  винаги еманципираната, се хвана, че се отдава на фантазията Андрей да си намери по-добра работа, а тя по цял ден да стои у дома и да си гледа детенцето... Знаеше, че вероятно няма и майчинството да си позволи да изкара изцяло, знаеше, че не е жена, която ще стои вкъщи, тя имаше нужда от дейност, от работа, но не можеше да не си пофантазира.

Хвана автобуса към квартирата. Това беше един извънредно хубав автобус. Тя не знаеше кое му е извънредно хубавото, но не се съмняваше, че това наистина е невероятно хубав автобус.

И дръвчетата навън са хубави и София е хубава и всички хора са хубави и изобщо, всичко е хубаво. Как може да не го е забелязвала преди?

Слезе, отби се в супермаркета, напазарува и изведнъж, докато вървеше с торбичката към къщи страшно се изплаши, нали бременните не бива да носят тежко! Хляб, олио, малко месо и мляко за тежко ли се броят? Или не? Защо ли днес не попита лекарката? Изобщо, това да си бременна е пълно с толкова много отговорности, а тя съвсем нищо не знае, нещо така дребно, като пазарската торбичка така я смути, а какво остава за нещо по-сериозно. Така от незнание може да си убие детенцето! Ама че безотговорност! Срамота! Трябва да прочете, непременно трябва да прочете!

Прибра се, седна в едно кресло и половин час не мръдна,  да си отдъхне детенцето, ако го е притеснила с торбичката.

После стана, сготви и се зарови в Интернет за всякакви неща, свързани с бременността.

Андрей се върна, тя чу тракването на ключалката  и вратата, после той влезе и отиде да я целуне:

-Здрасти, мило!

Тя го гледаше странно. Искаше и се да изглежда тържествено строга, но в същото време и беше много хубаво и не можеше да скрие сиянието от погледа си, а и се чувстваше особено горда, че ТЯ ВЕЧЕ ЗНАЕ и ТЯ ВЕЧЕ Е ДРУГА, а АНДРЕЙ ОЩЕ НЕ ЗНАЕ и той е  АБСОЛЮТНО СЪЩИЯТ, какъвто беше сутринта.

Той забеляза това особено изражение изписано на лицето и, загледа я въпросително, а тя мълчеше и събираше сили да му каже. После, с почти театрална сериозност започна:

-Андрей...-очите му се разшириха от изумление при този особен, смешен за всеки страничен наблюдател тон - ти ще ставаш баща, Андрей!

Очите на Андрей се разшириха още повече: “Ти сериозно ли...такова?”. Тя  продължаваше да се старае да изглежда сериозна, но хем и беше весело, хем и беше хубаво, хем Андрей беше толкова забавен, че изражението  и доби вида на служителка от гражданското, която току що е обявила младоженците за съпрузи. Андрей проължаваше да я гледа въпросително, не можеше да разбере, тя шегува ли се с този тон или сериозно, после осъзна, че въпреки комичното си изражение, тя е съвършено сериозна, прошепна: “ Леле, вярно било!” и седна на стола.

Известно време погледът му трескаво се плъзгаше от единия край на пода до другия, после я погледна, тя забеляза сега и в неговите очи онази особена светлинка, която видя  днес в своите в огледалото  и едва прикриван страх, че може да го оборят.

-Мило, ами ние сме бременни ли бе?

-Ахъм.

-И аз ще ставам татко?

-Ахъм.

Едва тогава той осъзна напълно смисъла на това, което ставаше, стана от стола, грабна я и започна да я прегръща и целува и през целувките, с особена гордост повтаряше:

-Ама какъв мъж съм, а? И противозачатъчните не ме спряха!

-Ахъм.


Глава Седма                                                          Глава Девета 

 

"Хора" Глава седма

         За Китай Николай замина пълен с очаквания. От една страна, разбира се, професионални, от друга, съвсем скромни, дребни, лични стремежи.

Искаше му се да засече по телевизията “家有儿女”[1] това забавно сериалче, за което се смееха, че е китайският вариант на “Стъпка по стъпка”, но Николай го намираше за по-добро, обожаваше го и докато беше в Пекин, най-редовно, като включеше телевизора, все по някой канал успяваше да го засече. Искрено се надяваше, че сега пак ще успее да го улучи.

Другото, за което копнееше, бяха “бингдзичка[2]”, нарязана на лентички и сготвена като спагети със зеле, яйца и месо и ... сунхуадан -  китайските “черни” яйца, които на пук на всички неписани закони, според които чужденците не ги харесват и китайците даже се стесняват да ги поръчват, когато са на маса с чужденец, много се нравеха на Николай. За бингдзичката не беше сигурен, но за яйцата не се съмняваше, че без проблеми могат да бъдат намерени във всеки средно статистически китайски ресторант.

За пръв път щеше да пътува с Елена и се радваше, че най-после ще усети пълнокръвно що за човек е. От една страна категорично не я харесваше, но от друга наистина му се искаше Елена да излезе добър човек, жалко за толкова красота, ако не стане така. Можеше ли това толкова малко и фино тяло, без токчета тя спокойно би могла да мине за малко момиченце, с тези прелестни сини очи и поглед, пълен с весели искрички да принадлежат на ограничен, празен човек? Възможно ли е? На една красива жена е много по-лесно да простиш малките прегрешения, да повярваш, че просто така са се стекли нещата, че не е зависело от нея, нямала е избор...

Не му дадоха командировъчни, Елена предпочиташе той да държи всички пари и да плаща, за да не се занимава тя с глупости, а той след това да се отчете. Така нямаше да може да използва командировката,  за да спестява, все пак тя му плащаше всичко, остава и за спестяване да му даде пари. А на него му беше страшно неудобно да плаща с чужди пари и изкара цялата командировка максимално икономично.

В началото нещата като че тръгнаха нормално, Елена се държеше добре. Проблемите започнаха от момента в който се качиха в таксито:

-Кажи му да кара вдругата лента, Ники, там става по-бързо. Ох, защо се влачим толкова. Кажи му де!

Николай примирително и като се извинява на човека, превежда. До края на вечерта Елена се разбесня на два пъти за съвсем не важни неща и на два пъти Николай беше принуден колкото се може повече смекчавайки тона и да предаде естеството на оплакването. Служителите на хотела се притесняваха, стараеха се и трескаво тичаха насам натам.

Сутринта му вдигна скандал, че не откраднал от хората, които чакаха от преди тях първото такси, което дойде. На панаира започна диво препускане, в което Николай почти тичаше зад гърба и с куфара на колела и няколко каталози в ръка, успяваше да ги прибере, само ако тя се заприказва и се спре за миг, тогава, разбира се, се очакваше той да превежда ту от и на китайски, ту от и на английски. Целият престой мина в подобно трескаво препускане, Николай не беше преводач, нито мениджър на отдел, той беше най-обикновен асистент, от който се очакваше да има сто ръце, винаги да е готов да подаде лист, химикал, визитка, безотказен робот, въпреки, че не обядваха, защото Елена не беше гладна и си лягаха в два, три, защото Елена държеше да отиде на масаж след вечерята, която винаги беше в Кентъки или Макдоналдс, така  че и за китайски яйца нямаше шанс.

Той не беше учил 4 години китайски, за да бъде слуга. А и, ако би бил склонен да върши някаква подобна работа за човек, комуто се възхищава, който би могъл да го научи на много неща, то за Елена, към която отношението му беше по-скоро снизходително, не би могъл да преглътне гордостта си.

Вече бе работил повече от 4 месеца във фирмата, но стартовата му заплата не се увеличи, както беше договорката. Реши да използва, че сега прекарва повече време с нея  и да поговори по въпроса.

700 лева. Това беше крайно нечестно. Казвайки очакванията си за стартова заплата, очакваше удвояване след първоначалните 3 месеца, не увеличение със сто лева. Общите работници от склада взимаха повече от него. Не се примири и започна да спори. В крайна сметка успя да договори 800 и 1000, когато навърши една година във фирмата. Това е. Изравни се с общите.Вероятно трябваше да е горд.

Всяка вечер ходеха на масаж на краката и Николай за пръв път в живота си ходеше на масаж, но с удоволствие установяваше, че не се чувства толкова уморен и мускулите му спират да го болят.

Естествено болката в  раменете, които бяха протрити от тежката чанта, носена всеки ден освен куфара с каталозите, не минаваше. Кожата им се зачерви и заприлича на изгоряла на слънцето. Навярно след време щеше  да се и обели.

Докато обикаляха панаира и имаше избор дали да седнат някъде където има две места или някъде, където е само едно, Елена винаги избираше варианта с едното и с гордост гледаше Николай, принуден да стърчи прав до нея и да превежда.

На няколко пъти, когато му поръчваше да вземе каталози и тръгваше напред, очаквайки той да я догони, а в павилиона го забавеха малко, само излизаше на пътеката, оглеждаше се, виждаше, че тя е духнала в кой знае какво посока, сядаше на най-близката пейка и чакаше, в момента, в който тя си вземеше каталог от някъде и се изправеше пред необходимостта да го носи, бързо оглеждайки се, се връщаше назад и го намираше, мърморейки, че е като муха без глава.

Когато каталозите станеха прекалено много, препълнеха куфара, висяха по дръжката и се обръщаха при всеки постамент, през който трябваше да се мине, за да се влезе в павилион, Николай просто спираше до входа на павилиона и я чакаше. Понякога тайно се забавляваше наблюдавайки опитите и да се разбере с агентите на  развален английски, но нехайно се обръщаше на една страна и си придаваше вид на крайно отегчение и  очакване всеки път, когато тя потърсеше с поглед помощта му.

На няколко пъти тя искаше да каже на някого, че е грозен, или че е тъп, но той категорично отказваше и навеждаше глава.

Всичко това нямаше да го потресе толкова, колкото го потресе единствената вечер, в която  Елена го остави сам, защото излезе с любовника си.

Николай не познаваше мъжа и, но знаеше, че е омъжена и има дете и все се надяваше, че това означава нещо. Дали и съпругът и беше същия? Почувства се погнусен и омерзен, защото знае. Сякаш без съгласието му го бяха вкарали в заговор, в който не искаше да участва, но  не можеше да се откаже.

Защо съществува негласно правило, че ако знаеш за нечия изневяра не е редно да казваш на измамения? Кой го е измислил? Не че би се намесил, не че би казал, това са си техни неща, въпросът е по-скоро в това, че той нямаше право да говори за нещо, което дори не желаеше да знае...

През цялото време, докато търпеше и се изнервяше до краен предел, му се искаше да я намрази, да я заличи по някакъв начин в съзнанието си, но не можеше. Той я презираше и в същото време осъзнаваше, че не лоша и по някакъв свой си начин не го прави нарочно, просто е такава.

В свободната си вечер се разхожда сам из центъра и му беше толкова хубаво и спокойно. Това беше единствената вечер, по-скоро нощ, в която разполагаше с времето си. Можеше да го използва да потърси някъде яйца и бингдзичка, но точно тогава не му се ядеше. А и телевизорът в хотела хващаше почти само чужди програми,  Николай ги прецъка веднъж докато я чакаше, така че любимият сериал също бе отпаднал.

Вечерта таксито доста се лута докато намери хотела, а той се усмихваше на мислите си и се радваше, че Елена не е тук. Тя би вдигнала грандиозен скандал.

Когато се качиха в самолета на връщане беше толкова уморен, че езикът му се оплиташе, мозъкът беше блокирал и се оказа неспособен да конструира дори едно изречение на английски, когато Елена реши, че иска да попита нещо стюардесата.

Тя с удоволствие го наблюдаваше през цялото време. Хем беше недоволна, че понякога просто отказва да превежда, млъква и навежда глава, лишавайки я от удоволствието да се позабавлява, хем се радваше, че е винаги точен, когато има нужда от него, разбира се без случаите, когато не влизаше в павилионите с нея.

Когато се прибра, близо седмица Николай беше неспособен да дойде на себе си, изпущаше предмети, блъскаше се във врати и стени.

Половин месец не можеше да я гледа, не я понасяше, извръщаше си главата, щом тя влезе в стаята. После му поотмина и нещата тръгнаха по старому.

И въпреки, че там беше с нея, въпреки, че се прибра изморен и изнервен, пак се хвана, че го гони, този път по-слаба, но все пак, нова следкитайна депресия.

Мисленето на Николай страшно много се промени след тази командировка. Той се затвори. Работата му като че ли се обезмисли.

Влагаше толкова много труд, ужасно много усилия, за да може една развратна жена,  да си купува повече Долчета и Габани и да се хвали на приятелките си. А в Африка гладуваха деца... Имаше приятели, които работеха за правителствата си, творяха историята на страните си, а той... беше просто слуга. И му беше безкрайно тъжно.

Някога беше мечтал да се занимава с политика, да прави добро. Две години преди да завърши гимназия, започна да се интересува активно от събитията на местно ниво. Не пропускаше сесия на общинския съвет. Създаде контакти и започна да влиза и на заседания на комисии. Пускаха го, защото се надяваха да изградят “нов кадър”, а той бавно, но сигурно се отвращаваше от компромисите, които се правеха, за да се защитят частните интереси за сметка на обществените, от безотговорноста, от липсата на всякаква далновидност и мисъл за бъдещето, от неистовия стремеж да се изцеди всичко тук  и сега и категоричния отказ да се мисли и за утрешния ден, от заобикалянето на законите, защото “така е по-добре”и това, което следва от закона не им се нрави.

Изумяваше го убедеността им, че постъпват правилно, че това е единственото възможно поведение и отказът да наричат нещата с истинските им имена, потрисаше го фактът, че те дори не крият целите си, защото ги приемат за правилни и естествени.

Присъства на срещи с народни представители, когато идваха, успяваше да ги хване след срещата и да ги заприказва. Малцина бяха тези, у които виждаше нормална, човешка мисъл, у повечето откриваше единствено кариеризъм, интересчийство и плиткоумие.

Спря да се занимава. Не можеше да понесе повече. Отвръщението му стигна до степен да сменя канала, щом види новини.

Не беше в състояние да разсъждава, дори да се ядосва когато виждаше какви безумия се вършат. Ако ги възприемаше като хора, би се ядосвал, но за него те бяха невменяеми, малоумни и много рядко, когато бяха минати всички граници, а той неволно се беше заслушал, не издържаше и кипваше.

За щастие още в гимназията осъзна, че днес в политиката влизат интересчии и кариеристи, а мислещите хора, нормалните хора, които имат някаква ценностна система бягат надалеч. И не направи грешката да поеме по нейния път в университета. Нарочно записа китаистика, за да е максимално далеч и не съжаляваше.

През цялото си следване беше мечтал да работи и да ходи в командировки до Китай,  и сега се почувства измамен.

Искаше да напусне работа, но колегите го вразумяваха, че всички български работодатели са така и той се отказа.

Продължи да работи макар и с крайно нежелание. Може би беше прав колегата от курса в Китай, който като чу какви са бъдещите му планове, след като го помоли да не се сърди, му каза, че има прекалено добро сърце и търговията не е за него.

---

[1] От кит. букв “Къща с деца”, название на китайска телевизионна поредица

[2] китайска храна, направена по подобие на спагетите, но с нарязана на ленти китайска палачинка вместо спагети.


Глава Шеста                                                              Глава Осма