Решението
за заминаването за Китай беше взето твърдо малко след като се прибра от
последната командировка.
Улови се,
че въпреки смъртната умора и опънатите нерви по време на пътуването, когато се
прибра, му стана тъжно. Сякаш нещо хубаво, което го беше пазило и топлило,
изведнъж изчезна. Той с учудване, за пореден път долови у себе си симптомите на
следкитайна депресия.
Рядко
използван, китайският бавно но сигурно теглеше назад, можеше да продължи да го
развива единствено ако отиде там. А имаше още толкова много неща, които не
разбираше, ако се заслушаше в говора на минувачите по улицата. Той искаше да разбира, имаше нужда да
разбира. Нима четирите години не са базвъзвратно загубени, ако не започне да
разбира ако не всичко, то поне повечето неща?
Когато
напусна работа и се прибра у дома, където беше далеч от всички колеги, от
всеки, който можеше да разбере възторга му от някоя китайска песничка, се
прибра при семейството си и в това отношение се почувства не сам, но в друго,
като че ли остана съвсем, съвсем самичък. Никой наоколо да не разбира китайски,
с никого да не можеш да се закачиш на китаистки жаргон, никой наоколо да не
може да разбере драмата, че си забравил един йероглиф, който точно в момента
много ти трябва, на никого който присъства край теб физически да не можеш да
кажеш толкова удобното “зоу ба[1]”
или “мафан[2]”,
или “каисин[3]”,
да не те разбират, когато по навик изтърсиш “Нещо не ти разбирам исъ-та[4]...”,
да вървиш по улицата, да гледаш хората и да си мислиш, че целият богат свят,
който познаваш, не означава абсолютно нищо за тях, чужд им е, точно както беше
на теб някога...
Николай
живееше с единствената цел да замине за Китай, дори не записа магистратурата, в
която го приеха, за да може да пести пари, да не се окаже, че заради нея после
не стигат за самолетен билет... Целта да отиде в Китай беше поставена над
всички останали цели.
Вечерта
преди интервюто сънува кошмар, от онези след които се събуждаш и ти трябват 15
минути да осъзнаеш, че са просто сън. Уж телефонът му не беше звънял и той се
събужда в 9.00, до интервюто остава само час, но с трафика в София е почти
невъзможно да стигне и той седи на леглото и се чуди какво да прави. Толкова
безумно тежко му е, че заради нещо толкова дребно и незначително изпуща нещо
толкова важно за него.
Когато се
осъзна, беше 5 сутринта. Той провери алармата и пак заспа. Разтресе го друг
кошмар. Не беше взел стипендия, дадоха едната на друг човек, другата решили да
не дават. Председателят на комисията беше едно глупавичко момченце, с което
бяха учили заедно в първи клас.
Това
глуповато създание излезе и прочете, че еди кой си заминава с първата стипендия
, а втората стипендия решили да не я дават, така им харесвало.
Буца стисна
гърлото на Николай, той нямаше навик да плаче но на сън се разплака. Тичаше
след момчето и викаше:
-Кои сте
вие бе? Какви сте, че така ще решавате? Кой ви е дал право да се разпореждате с
човешкия живот? Кой? Вие знаете ли колко означава тази стипендия за мен? Знаете
ли каква нужда имам да замина? Знаете ли как болезнено ми липсва Китай, как
понякога се унасям и се чувствам сякаш съм там, а после се събуждам и съм тук.
Той
настигна момчето като се изкатери по една кола. Стоеше изправен на предния
капак и крещеше срещу обърналото се назад и нагло гледащо го в очите глупаво
момче. Искаше да му каже толкова неща, да му разкаже толкова неща, но нямаше
глас, гласът му се давеше в сълзи и той успяваше болезнено тихо, толкова тихо,
че се мразеше, че няма сила да говори по-високо, прекъсвайки речта си с
хълцания като малко дете да каже нещо, което му се струваше крайно
недостатъчно.
Събуди се с
алармата, облян в пот и безпомощен да се оборави веднага от ужаса.
***
Не взе
стипендия. Имаше всички основания да се чувства обиден, защото се оказа, че за да вземеш стипендия за
магистратура в Китай, владеенето на
китайски език дори не е предимство. Беше склонен да приеме един от
аргументите на комисията, но... не беше честно и от това горчеше най-много.
Само един китаист знае какво е да ти откажат стипендия за Китай, след като си
имал възможността да го вкусиш за малко,
чувстваш се, сякаш си ужасно гладен, позволили са ти да опиташ от
изискано и вкусно блюдо само една хапка, което е крайно недостатъчно да се
нахраниш, а само изостря още повече апетита, но ти взимат блюдото, ти
примляскваш и се опитваш да си спомниш до най-малката подробност вкуса му, да
го възстановиш в съзнанието си, не можеш и умираш от глад, но не искаш да ядеш
друго, защото точно това блюдо е най-вкусното нещо, което някога си опитвал...
Целият му
живот изведнъж се срина, изплъзна се от контрола му, той не беше способен да
мисли за утрешния ден, камо ли да прави
някакви други планове.
Прибра се
като замаян, редки бяха случаите в живота му, когато се беше чувствал
по-объркан.
Първо реши
да учи магистратура. Седна пред компютъра и цял ден рови из сайтовете на
университети, но нищо не беше в състояние да му се хареса. Хвана се, че го
отвращава мисълта да учи тук. След като беше се докоснал до интернационалната
среда в Китай, до необходимостта и удоволствието постоянно да сменя езиците, на
които говори и почти болезненото
привикване обратно само към един език, мисълта да учи само на един език, преподавателите да говорят на същия този език
и дори с колегите да се налага да говори пак единствено и само на този
език, го довеждаше до почти физическо
отвращение и неописуем ужас, че мозъкът му, като че ли заставен да цикли на
едно място, ще забрави какво е да се движи.
Нямаше
желание да се връща в София за редовна магистратура, а възможностите за задочна
бяха много ограничени. Университетите наоколо също не предлагаха възможности.
Алтернативите
за работа бяха мизерни, като се имаше предвид, че държеше да работи от къщи и
Николай тотално изпадна в състояние на безтегловност, не виждаше изход или
перспектива, по цял ден киснеше пред компютъра, чувстваше се безкрайно виновен,
че толкова време близките му са го издържали, а ето, сега, когато е редно той
да работи и да връща инвестицията, се оказва неспособен да го прави. В чисто
личен план беше свикнал да има доходи и сега изведнъж се смаза под факта, че е
изцяло зависим финансово.
Няма коментари:
Публикуване на коментар