"Хора" Глава Двадесет и втора

Това беше решение, което Стефан взе след дълъг размисъл. Той нямаше висше образование и това  не изглеждаше като кой знае какъв проблем, предвид на факта, че работеше за себе си. Но в общуването с интелигентни хора, които той особено ценеше,  поне в началото, докато го опознаят, се появаваше леко снизходително отношение. И въпреки, че богатата култура на Стефан не след дълго напълно го разсейваше, той реши, че ще е последния глупак, ако след като може да си го позволи и има досатъчно време, не завърши висше образование.

Дипломата от средното образование на Стефан не беше отлична, но не беше и лоша, а той знаеше много повече отколкото сочеха оценките му, притеснението ги стопяваше. Че можеше да го направи, можеше, но първо трябваше да се уточнят някои неща. Първият въпрос беше къде. Реши да се посъветва с Николай. Ако държеше много на средата, СУ беше най-добрият вариант, самото обучение на другите места Николай не познава добре, но общуването му със студенти от други ВУЗ-ове, това което е подочул като че ли сочи СУ като фаворит що се отнася до среда.

Като качество на образованието, също му се ще да вярва, че СУ е номер 1, но наистина не познава в детайли нещата в останалите ВУЗ-ове и не може да твърди със сигурност.

Стефан дълго умува какво всъщност търси в университета. Среда, да това безспорно е много важно. Качество на образованието, също. Но пък в други университети щеше да му е много по-лесно, ако няма време да ходи на лекции... Но Николай беше от СУ, Ирина също... Като ще го правим, да го направим както трябва, а не след това да се налага да се черви, ако го попитат кой университет е завършил. Определено ще е СУ.

Вторият важен въпрос-коя специалност? Стефан си купи справочника от книжарницата и започна вечер, когато момченцето беше заспало, да чете.

От една страна стоеше любовта му към литературата, той обожаваше да чете и затова ако имаше право да избира само със сърцето си, непременно би избрал българска филология. От друга страна се нареждаше престижа-международни отношения, политология, публична администрация, особено завършени в СУ, вдъхваха особено уважение, а от трета и за съжаление най-важна, рационална страна, стоеше стопанското управление, което щеше доста да му помогне в работата, беше унизително всеки път, когато не знаеш нещо, да се налага да питаш служителите си, много по-добре е, ако знаеш сам.

Математиката щеше да я оправи, но английския... Беше учил, когато започна да пътува го разви, но беше наистина много далеч от кандидатстудентски изпит в СУ... Обаче има цяла година, може да отскочи за един бърз курс до Англия, ако се наложи,  така че няма лошо да опита.

Обади се на преподавателите си от гимназията, ако са съгласни да го готвят, ако не, да му препоръчат някого, договори си всеки ден по 1 час работа с преподавател по английски и още толкова по математика и се поуспокои. Ще пробваме, пък ако не стане, здраве да е.

Началото беше по-трудно отколкото предполагаше. Забравените, неизползвани 10 години, знания го спъваха непрекъснато, а мозъкът му сякаш беше отвикнал да учи и Стефан се чувстваше като пълен идиот.

Сякаш трябваше да плува в морето, преди беше плувал и така му се искаше да скочи и да заплува пак, но каквото и да правеше не можеше, беше седнал на стар, прогнил мост и гледаше водата през една дупка, която се е отворила кой знае кога до краката му. Искаше да погледне цялото море, но пак не можеше, всичко, което виждаше от него, беше малкото кръгче, очертано от дупката, а да опознае цялото море през нея беше невъзможно.

След първите няколко неуспешни урока, Стефан се притесни и то сериозно. Мисълта за уроците го преследваше непрекъснато, дразнеше го като трън в ходилото, не му позволяваше да се съсредоточи нито на работа, нито, когато беше с детето.

Сядаше да обядва и в покривката на масата разпознаваше триъгълници и кръгчета, наблюдаваше ги, изучаваше ги, несъзнателно си измисляше задачи с тях. Започна на ум да назовава всеки предмет, който докоснеше вкъщи на английски, не го правеше нарочно, беше толкова притеснен, така постоянно мислеше за уроците, че то се получи от само себе си. В този момент  той успя, скочи от дървения мост и заплува свободно във водата.

Имаше усещането, че е сложил нови цветни  очила. Ако нормално, когато работеше, гледаше света примерно със зелени, сега, когато започна да учи, се появиха и червени и той ги сменяше спрямо заниманието си в момента. Не можеше да учи, ако беше със зелените и обратно. Сякаш всеки чифт използваше определена част от мозъка му, която не можеше да се използва едновременно с другата.

Понякога сякаш ги объркваше, след като беше учил, без да иска започваше да  говори на английски или се заглеждаше в стената и му се привиждаха очертанията на триъгълник, но отърсваше глава и нещата си идваха на мястото.

Дневният му режим също се промени, сутрин отиваше на работа за час, после следваха уроците, извеждаше детето на разходка, обядваха, прибираха се и малкият спеше, той учеше и пишеше домашни. Щом детето се събудеше, отново отиваха на разходка и до вечерта бяха заедно.

Глава Двадесет и първа                    Глава Двадесет и трета 

"Хора" Глава Двадесет и първа

Въпреки, че не идваше за пръв път в Китай и нямаше кой знае какви проблеми с езика, Николай още преди да пристигне беше преценил, че трудно ще се справи сам с всички формалности около регистрацията на офиса, ако няма до себе си китаец.

Лошото беше, че докато няма регистрирана фирма няма и как да наеме някого. Единствената възможност беше да търси познат. Като се има предвид и  факта, че нямаше особени наблюдения върху китайците, не  ги познаваше добре и  трудно би се ориентирал от пръв поглед дали човекът е свестен или не, вариантът с някой, когото си виждал и преди или който е препоръчан от доверен човек, определено беше за предпочитане.

Николай се видя с няколко българи, поразпита тук и там и сред няколкото души, които му предложиха, избра Джан.

30 годишният мъж беше завършил образованието си в Германия, имаше познания за западната култура поне колкото Николай за китайската и нямаше опасност да постави пред себе си онази типична стена, която често издигат хората, които не са свикнали да общуват с чужденци...

Освен това говореше английски и немски и когато го попитаха, заяви, че няма нищо против да научи и български, което беше жизнено важно за Николай. Стефан постави условието заместникът му в офиса да владее български, а Николай предпочиташе щом започне да работи с един човек, да си продължи с него, а не да го сменя след като фирмата е регистрирана.

Той очакваше срещата с огромно любопитство. Един  техен общ приятел дойде, набързо ги представи един на друг и ги остави да си говорят. Джан беше висок приблизително колкото Николай. С детски чисто излъчване и закачливи тъмни очи. Носеше бяла риза и тъмен панталон.

Двамата веднага се харесаха и след 10 минути вече разговаряха като стари приятели. Опитваха се да говорят основно на китайски, но на Николай понякога му се губеха думи,  и тогава минаваха на английски.

Решиха да започнат от следващия ден, разпределиха си задачите, размениха си телефоните и се разделиха.

Няколкото седмици, които последваха,  бяха изпълнени с трескаво тичане по учреждения и огледи на помещения, но работата не им тежеше. Сработиха се бързо, Николай координираше нещата със Стефан, но двамата с Джан заедно обсъждаха какво да правят и как е най-добре да го направят. Нямаше шеф и подчинен, а само двама души, които работят заедно с обща цел. Николай търпеливо изслушваше поученията на Джан преди да отиде в поредното учреждение, защото Джан знаеше по-добре как стоят нещата тук, а Джан търпеливо изслушваше всички наставления от Стефан, които Николай му предаваше и се стараеше винаги да се съобразява с тях.

Докато Николай обикаляше по институциите, китайските служители понякога не го разбираха и той повтаряше изречението, което беше сигурен, че е конструирал правилно, сричка по сричка. Разбираха го повече от южните китайци, но пак не разбираха всичко и когато половин час се беше опитвал да обясни, но не го разберяха, Николай звънеше на Джан, молеше го да обясни по телефона и проблемът се решаваше, но Николай се прибираше обезсърчен и депресиран. Не можеше да се научи да се кара, когато не го разбират, както правеха другите чужденци, щом им се наложеше, беше твърдо убеден, че проблемът е в него и трябва да подобри собствения си китайски вместо да се кара на хората.

Въпреки тези малки неуспехи, това беше период, през който Николай се чувстваше изключително добре. От една страна, той винаги беше обожавал да работи в екип, чувстваше се безкрайно добре когато работата се разпределяше и се вършеше съобразно с това да бъде свършена по най-добрия възможен начин, а не според това кой да се направи на интересен и кой да изпъкне.

От друга, в лицето на Джан, той срещна приятел, какъвто не беше имал досега. Винаги беше живял с усещането, че е особен, различен и дори и най-близките му приятели не го разбираха така добре, както изведнъж, съвсем скоро след като се запознаха, започна да го разбира Джан. И това усещане, че има такъв приятел го будеше с усмивка сутрин и го следваше през целия ден.

Когато повечето организационна работа беше свършена, офисът нает, техниката купена и инсталирана, всички необходими регистрации направени, а обявите за търсене на служители пуснати, двамата се събраха в кабинета, който щяха да споделят, сложиха на масата две големи купи чипс, по една за всеки и поляха с натурален сок започването на работата. Тогава, докато си говореха и Николай се замисли, че след като съвсем скоро ще започва да учи момъкът пред себе си на български, а и за да е удобно на колегите от България, Джан непременно трябва да има българско име. И понеже е близко по звучене и почти равносилно по честотност, Джан гордо прие българското име Иван и този факт изключително много го забавляваше.

В тези първи дни Николай нямаше никакво време да влиза в скайп за развлечение в редките случаи, когато го правеше се криеше като невидим и гледаше набързо да се разбере със Стефан. Таня също, както винаги цепеше и секундата, за да може да работи и двамата се бяха добавили, но така и не се засякоха, за да се ауторайзнат един друг.

***

Животът на Таня на пръв поглед изглеждаше съвсем същия, както преди. Но при по-внимателно вглеждане и с просто око се забелязваше светналия и поглед. В нейния сив и скучен живот, в оцеляването, което отлагаше истинското живеене за далечното бъдеще, когато вече няма да бъде студент, само ще работи, ще има достатъчно време да спи и, предполага се, ще бъде щастлива, се появи мечтата.

Когато сутрин измъкваше от кревата умореното си телце, безволево се оставяше в ръцете на втрисащия я студ, докато се измие и облече, онова далечно бъдеще изглеждаше толкова далечно, че дори не си заслужаваше да мечтае за него. В нейния живот се появи нещо друго, истинско, което и даваше сили сега. Когато се случеше да се измъкне от сянката на блока, да тръгне по пътеката зад него и бръснещият вятър да започне яростно да я блъска в лицето, когато пристъпваше наведена и се чудеше дали няма да падне, една силна и топла ръка внимателно я подхващаше за лакътя и я водеше напред. Ръката на Николай. Тя го скриваше дълбоко в съзнанието си, когато беше на работа или учеше, но станеше ли проблем, беше ли и тежко, той неизменно се събуждаше от мислите и, усмихваше се добродушно-закачливо, както само той може, сякаш е малко дете, което ей сега ще те щипне и вече предвкусва удоволствието,  и и помагаше. Тя почти нямаше време да седне на компютъра, дори не и беше чудно, че не се засичат, не смееше да пише първа, знаеше, че и той е зает  и вероятно няма време да пише, но мисълта, че го има, че на света живее такъв човек като него, вече означаваше много. Дали някога ще се засекат? Дали пълният му със слънце поглед отново ще я завие с пухено одеяло и ще и обещае, че нищо лошо вече няма да и се случва? Кой знае? И има ли значение? Важното е, че го има някъде, където и да е. А това прави живота малко по-лек.

Глава Двадесета                       Глава Двадесет и втора 

"Хора" Глава двадесета

Събирането на багажа и подготовката за пътуването не отнеха много време. Откакто излезе от къщи, когато беше на 13, Николай толкова пъти беше разопаковал и опаковал багаж, че вече го правеше машинално и винаги се получаваше много бързо.

Някога беше си говорил с един прятел, че ето,  това е съдбата на китаиста, отиваме там и до болка ни се иска да си хапнем баничка  с боза, връщаме се тук и мечтаем за бингдзичка със зеле, няма начин да сме щастливи, винаги има нещо, което болезнено ни липсва.

На Николай никак не му се искаше да оставя семейството си и ако имаше нещо, което го теглеше неумолимо назад, това бяха те. Но в малкия град хляб за китаист няма, приятелите са далеч,  а ако работи в големия, се прибира толкова рядко, че на практика все едно е в Китай, има приятели наоколо, но пък срещите с тях се превръщат в някакъв вид изтезание когато е уморен от работа, а той винаги е уморен от работа и се получава затворен кръг, от който излизане няма. Защо тогава да не замине? По-добре в Китай.  Ако успее да се устрои добре, може да ги вземе при себе си и всички да бъдат доволни и щастливи.

Искаше му се някой ден да купи остров, в някое райско кътче, да покани всичките си приятели да живеят там и всички толкова големи проблеми да се решат толкова лесно.

Или поне да има частен самолет и да може да си позволи днес да отскочи до САЩ, другата седмица до Япония, а пък следващия месец да прекара в Китай. Хубаво е да си гражданин на света и да имаш приятели по целия свят, но и малко тежи, когато ти се иска да ги видиш, а тях ги няма. И ако частният самолет е смешно наивна мечта и е абсолютно непотребен за някои, за теб е необходимост и ти решава много проблеми...

Но ако споделиш това с някого, мъчно ще те разбере, ако не го е преживявал... Ще реши, че се правиш на интересен, че е поза. Затова трябва да си мълчиш.

Николай много мислеше преди да замине, той обичаше да обмисля нещата добре. От една страна, заминава за Китай и ще се занимава с нещо, което му харесва, няма да има шеф пряко над главата си, което е добре. Стефан изглежда много по-различен от Елена, което е добре, но... да работиш, да влагаш всичките си усилия, за да може някой, който има пари, да има още повече пари, когато знаеш, че много хора нямат, като че ли не е сред каузите, които биха те грабнали и увлекли... Но ако го правиш до един момент, докато събереш пари и тогава, когато ятаганът на нуждата не виси над шията ти,  решиш какво наистина искаш да правиш... Животът е особена игра. Рядко има прав и погрешен ход. Обикновено между множеството ходове има градация, някой е по-малко правилен, а друг –повече правилен, но никога не можеш да си сигурен, че правиш най-добрия възможен избор. Никога не можеш да превъртиш назад и да промениш взетото решение,  длъжен си винаги да носиш последствията от избора си...

Навън беше тъмно. Градът тихо се прощаваше с Николай,  ръмеше и светлините се виждаха през стъклото изкривени, като ръце, които махат за сбогом. Колко много неща и колко любими хора оставяше тук Николай, оставяше ги, щеше да се качи на самолета и да кацне в съвсем различен свят, свят, в който те, като че ли не съществуват, свят, в който са само снимки или глас в слушалката... Понякога, когато беше още мъничък, на Николай много му се искаше да заведе мама, татко, бабите и дядовците на детска градина със себе си. Да ги разведе, да им покаже всичко, да им обясни защо учителката прави това или онова. Вечер разказваше, но това е различно. Детската градина беше различна реалност от вкъщи и на него така му се искаше да ги смеси, а никога не успя. Дали сега, когато ставаше въпрос за хиляди километри разстояние имаше шанс, дали имаше смисъл изобщо да се надява? Но какво би било без надежда? Ако ги нямаше мечтите и надеждите, светът щеше ли да се движи напред?

Колко странно нещо е животът! Ето, преди няколко години, Николай не искаше да отива навън, той мечтаеше да живее тук. А сега бърза да се махне, да избяга далеч...

Дъждът си вали, капе по стъклото, сякаш нищо не е станало, нищо не се е променило. Родният дъжд капе по родното стъкло и на малки родни вадички се оттича надолу...

А Николай заминава, бяга от родното.

Кондукторката в автобуса продава билети, както винаги, подозира ли тя, какво очаква Николай, за къде заминава той?

Кап. Кап. Кап-кап. Кап.

Вали си роден дъжд. Изпращай умните си момчета навън, липсвай им, защото те до безумие те обичат, но трябва да  бягат. Може би има нещо нередно, нещо изкривено в твоята любов към тях, в твоята грижа за тях...

Кап. Кап-кап. Кап. Кап.

Знае ли някой?

Николай се качи на влака и понеже не беше спал много през нощта, почти веднага се унесе.  Дрямката му трая кратко, на следващата спирка се събуди с усещането, че вече е в  Китай, отне му няколко минути да се осъзнае, да включи мп3-плейъра и да заблее през стъклото.

Беше минавал пътя до София толкова често, че вече дори не му се гледаше през прозореца.

Погледа му леко се плъзна по другите пътници в купето. Отново нищо особено, нищо, което да си заслужава да се понаблюдава. Той притвори очи и с наслада се заслуша в музиката.

Влакът спря, някой отвори вратата да попита за място. Николай отвори очи. Погледите на всички се се насочиха към новодошлия, само слабичката, висока девойка, която стоеше срещу Николай и нещо четеше, не реагира. Явно книгата беше много интересна.

Облечената във вестник корица скриваше името и, но по лицето на момичето минаваха най-различни емоции. Тя понякога се усмихваше по детски искрено и щастливо и лицето и засияваше, понякога в очите и напираха сълзи и тя хапеше устни, за да не плаче, веднъж се изчерви много силно, сякаш някой я беше обидил,  а понякога затваряше книгата, облягаше лакътя си на масичката до прозореца и като подпираше на юмручето с тънката дълга ръчичка брадичката си, се замисляше за нещо свое и съвсем съвсем далечно и на това купе и на този влак и на тези хора. Кожата на лицето и постепенно пребледняваше, ако някой я бе погледнал в този момент, навярно би решил, че и е лошо, но това особено състояние беше познато на Николай и не го тревожеше. Девойката живееше свой вътрешен живот в свой, вътрешен свят и сякаш цялата кръв от тялото и тичаше към мозъка, за да му достави повече енергия. Устните и понякога леко се помръдваха, тя разговаряше с някого и на ум и  с мъка удържаше тялото да не следва мисълта, очите също понякога трескаво започваха да чертаят безразборни линии по стъклото и Николай се чудеше: “Какво ли вижда сега?”. От момента, в който забеляза тази игра на емоциите,той  не можеше да откъсне очи от слабичкото момичешко лице. Може би, защото той самият беше точно такъв задълбочен и потънал в книгата, когато четеше и по неговото лице вероятно също непрестанно се сменяха емоции, девойката му се видя някак особено близка, сякаш преди да са си казали и една дума вече бяха приятели от дълго време.

Беше облечена съвсем скромно и прилично – дънки и блузка. Нищо излишно, нищо, което да подразни или задържи окото. Лицето и имаше детски чисто изражение, сякаш простотитята наоколо не беше успяла да остави отпечатъка си върху него. А очите и, такива очи се срещаха веднъж на милион. Те отразяваха всяка мисъл, която минаваше през хубавата и главичка и беше толкова интересно да ги наблюдаваш...

На Ихтиман той не издържа.

-Извинете!

Тя не го чу или го чу и реши, че досадният непознат, който искаше да я откъсне от книгата, е просто досаден непознат и не си заслужава да си разваля удоволствието, ще я извика веднъж и ще потърси друг, но той не се отказа:

-Извинете!

Тя вдигна глава, смъкна очилата, които бяха изправени като диадема върху косата и и с досада го погледна през диоптрите:

-Да?

-Ами... аз може да увъртам дълго и да ви занимавам с най-различни глупости и когато реша, че сме достатъчно близки да ви задам този въпрос, но-“опаааа, този е влюбен в мене, сега ще ми предложи брак, сигурно е невменяем”-но, простете, осъзнавам, че ви откъснах от изключително увлекателно занимание, но разберете ме, наистина ми е много любопитно, коя книга четете?

-И защо, ако може да попитам,  ви интересува коя книга чета?

-По лицето ви се сменят толкова различни емоции...

-Препрочитам една удивително непопулярна в наши дни книга, която обаче на мен много ми харесва, аз съм странна, чета “Повест за истинския човек”.

Тя го каза троснато, със самочувствието, че го е разкарала и като повдигна отново очилата нагоре и подпря с тях косата си, отново заби нос в книгата.

По лицето на Николай се разля слънчева и закачлива усмивка:

-Да, удивително непопулярна, но и удивително хубава – не точно го каза, по-скоро го измрънка, сякаш говори на себе си, но знаеше, че тя ще  чуе.

Видя как очите и объркано зашариха по страницата, бузите и леко се зачервиха:

-А вие от къде знаете, чели ли сте я?

-Случвало се е. И много ми харесва. – гледаше я спокойно и уверено, с особена нежност, която я караше да се чувства спокойна и защитена. Сякаш това непознато момче, което нахално я беше заговорило във влака, можеше да я спаси от всички лоши неща, да я пази, да се грижи за нея.

Книгата беше внимателно положена на масичката и прекара там остатъка от пътуването. Собственичката и за пръв път в живота си разговаряше с такова удоволствие с някого.

И за “Повест за истинския човек”,  и за други книги, и за предстоящото пътуване на събеседника и, и като че ли за нея имаше значение не толкова нещата, които говориха конкретно, а фактът, че това момче беше от нейната планета,  в това не можеше да има и грам съмнение и нещо повече, като че беше съвсем, съвсем като нея, а такова тя досега не беше срещала.

Пристигнаха. Той и смъкна сака от рафта и въпреки протестите, не и позволи да го носи, изпрати я до спирката на петичката, изчака с нея, докато бусчето дойде, качи сака, дружески и стисна ръката и бавно тръгна по перона влачейки зад себе си куфара на колелца и чантата с ръчния багаж, качена върху него.

Таня, гледайки кротко през прозореца и почти любовно прегърнала чантата си, не можеше за осъзнае какво мисли, защото не мислеше нищо конкретно. Мисълта и скачаше по стъклата на преминаващите автомобили, по сградите, по двата лъва на Лъвов мост, но където и да се докоснеше, при отскока си винаги се връщаше към Таня и нейната чанта, защото в нея вече имаше нещо ново и непознато досега, което светеше, топлеше я и и създаваше сигурност.

На последната изписана  страничка на бележничето и, което се търкаляше от толкова време в чантата и беше така окъсано, че я хвана срам когато го извади, бяха  написани с хубав почерк скайпът и и-мейл-ът на Николай, този Николай, който и изкавалерства, въпреки, че не носеше токчета, съпротивляваше се, изобщо не беше облечена като дама и не се намираше в СУ. Този  Николай, който я разбираше, гледаше на света по съвсем сходен начин и я караше през цялото време да се чувства все едно е намерила своя отдавна загубен по-голям брат и сега като го е намерила, той ще я вземе под крилото си и винаги ще се грижи за нея.

***

Николай чакаше да започне бордингът. Както винаги той беше прекалено отговорен и съзнателен и дойде доста по-рано. Чекира се, обиколи набързо магазинчетата, седна на металната седалка до изхода към  самолета и се загледа навън. Голямо, сребристо тяло ролирайки бавно се отдалечаваше от сградата. Стигна до пистата и спря за малко. Николай знаеше как бързо забръмчават двигателите му в момента. Стори му се, че чувства налягането, когато блестящият метал леко се плъзна по пистата и бавно се отдели от нея...

Друг самолет дойде от някъде,  след кръг във въздуха, бавно заходи към пистата и скоро също плавно се плъзгаше по нея. Николай го загуби от поглед когато тръгна да ролира към сградата.

Летището е особено място. Уж си “тук”, а хиляди “там” изглеждат ужасно близо, толкова близо, че сякаш ако направиш само крачка, ще ги достигнеш.

Слънцето весело се смее и цимента на пистите искри под ласките му. Николай се оглежда. И други хора чакат редом с него. Някой плачат или едва сдържат сълзите си, други изглеждат щастливи, а на трети им е съвсем безразлично...

Качват големите куфари в самолета. На Николай му се иска да види своя, но не успява, никога досега не е успял. Вратата на ръкава се отключва и стюардеса застава до компютъра в очакване на бордовите карти. Любезна усмивка и шумът на стъпките в ръкава. Толкова познат и толкова любим... Вратата  на самолета, всичко изглежда някак тясно. Николай качва ръчния багаж в отделението над седалката и сяда. Коланът е затегнат. Ролирането... колко далеч остава сградата. Буботенето на двигателите на място и ускорението,  което за секунди те залепва за седалката назад. Летището бързо остава надолу, надолу и се губи...

  Глава Деветнадесета                      Глава Двадесет и първа