"Хора" Глава дванадесета

Ирина от самото начало си мислеше, че в нея има нещо сбъркано. Искаше и се да е като всички, да не се различава от тях, но ако се опитваше да сложи прекалено къса пола се чувстваше ужасно неудобно и постоянно я подръпваше. То беше по-силно от  нея. Обличаше се прилично, прекалено прилично, за да се понрави да момчетата наоколо. Това не и тежеше. От опита да си представи, че целува някой от тях, и се гадеше.

Кандидатства единствено и само в педагогическия факултет на СУ, въпреки, че имаше завиден успех и според всичките и преподаватели, нямаше предмет по който не би могла да стане академик, ако пожелае. Завърши начална и предучилищна педагогика и на пук на всички съвети да остане в София, се прибра в родния си малък град и заработи в детския  дом.

В София със заплата на детска учителка не можеше да преживява, а не искаше нито да работи друго, нито да започне в частна детска градина. Имаше нещо жестоко в това да се делят децата на бедни и богати, на такива, които могат да плащат космическите такси и такива, които не могат.

Заживя при родителите си. С годините беше си изградила своеборазна униформа.

Носеше дълга пола, която свободно се разширяваше по краката  и широк пуловер или блузка, максимално семпли и изчистени.

Дългата и коса покорно лягаше на път и се прибираше в опашка, придавайки и смирен, кротък вид.

Ако дрехите и, винаги цветни, изведнъж се заменяха с черни, тя би заприличала на монахиня и никой не би се усъмнил, че това е което и е по сърцето и което цял живот е искала.

Децата я обожаваха.У нея, паралелно с майчинската мекота, живееше стремежът да ги разбере, да ги изслуша, да уважи мнението им.

Тя се отнасяше с тях като с възрастни. Никога не издаваше команди просто ей така, винаги обясняваше защо е нужно непременно да се направи едно или друго. Не се караше, обясняваше защо нещо е погрешно и само понякога, когато белята беше прекалено голяма се сърдеше, но това се случваше толкова рядко, че децата го приемаха като най-страшното наказание и правеха всичко възможно да не се стига до там.

За колежките си беше странна, уважаваха я, отнасяха се с нея като с малко момиченце и я съжаляваха, че не е нормална в същото време. Тя никога не стана част от тях, но това не и пречеше, беше свикнала да е така.

Стефан направи голямо дарение за детската градина, построи ново крило и разбира се, присъства на тържеството по случай откриването.

Незнайно защо Ирина очакваше да види снобар, надут богаташ, с който не може да се говори.

А вратата на скъпия джип се отвори и от нея се измъкна скромен и притеснителен младеж, които постоянно се червеше и извиняваше ако без да иска бутне някоя играчка, докато го развеждаха из детската градина.

Тя го наблюдаваше от далеч, своебразната свита, която се образува зад гърба му включваше много хора, а тя скромно вървеше най-отзад.

Но когато влязоха в залата, която незнайно защо започна да се запълва от дъното напред, изведнъж се оказа съвсем близо, на метър от официалните лица.

“Господи, колко красив мъж!” Тя не искаше да го гледа, докато говореха другите и с мъка и усилие на волята откъсваше поглед от лицето му.

Започна коктейлът. Около Стефан бързо се образува оживено разговаряща групичка. Ирина се дръпна настрани и седна на стол близо до вратата на терасата. Светската суета винаги и бе била чужда. Тя не обичаше празните приказки, не умееше да говори заради самото говорене, а на тези хора нямаше какво да им каже.Тълпата и се стори безинтересна,  тя се обърна настрани на стола, опря лакът в перваза на прозореца, подпря глава в дланта си и се загледа навън.

Зад гърба и профучаха забързани стъпки, откъслечна реплика долетя до слуха и, някой, който говореше по телефон мина наблизо и фигурата на Стефан, придружена от облак хубав мъжки парфюм, който лъхна Ирина секунда след като той беше минал, нервно закрачи напред назад по терасата.

Стана и неудобно и  се обърна. Опита се за пореден път да намери нещо интересно в тълпата, отново обиколи всички с поглед, но не съзря нищо особено. А, да, една колежка сваляше някакъв младеж, който се падаше кой знае какъв на детската градина. В продължение на 10 минути тя с любопитство наблюдаваше жестовете на флирта, които така очевадно изпъкваха и у двамата. Скоро това също и омръзна и тя отново се обърна към терасата, Стефан беше смутил мълчаливото и съзерцание и тя чакаше с нетърпение да се махне от там.

Той седеше до парапета, по-скоро вероятно беше се свлякъл до парапета, защото краката му бяха неестестевно опънати напред, главата беше облегната назад, ръцете отпуснати край тялото, той гледаше някъде нагоре а мобилният телефон, вероятно изпуснат, непотребно се търкаляше наблизо.

Тя скочи и дотича при него:

-Добре ли сте? Господине? Господине? Добре ли сте?

Той продължаваше все така да гледа нагоре и тя се приближи и го бутна по рамото. Той я погледна.

-Добре ли сте?

-Бил съм и по-добре.

-Какво ви е? Да повикам ли линейка?

-Не. Здрав съм. Като бик. Аз се отличавам с изключително добро здраве. - той се засмя. Приличаше на пиян. Но като видя, че тя е искрено уплашена и готова всеки момент наистина да повика линейка, се взе в ръце, седна прилично, макар че едва ли да стоиш в костюм на пода може да е прилично, но все пак, поприбра краката и ръцете си, така че да заприлича на седнал човек, не на човек в несвяст.

-Просто проблеми. Ще се оправя.

Тя хем искаше да се махне, хем се боеше, че не бива, че точно сега е по-добре да не остава сам.

-Мога ли да ви помогна?

Стефан внимателно се вгледа в нея. Видя монахинските и, но цветни дрехи, косата сресана на път и хваната на опашка и големите, пълни с особена светлина загрижени очи. Да, тя определено не го сваляше. Създаваше му някакъв особен уют, не беше уверен дори, че я въприема като жена, тя беше сестра, сигурна като безопасна игла  и компанията и му създаваше особено спокойствие.

-Останете.

Тя седна до него и прегърна коленете си. Елена никога не би могла да седне така, ако не бяха някъде сами. Дългите поли имали много предимства.

-Жена ми ме напусна.

-Неприятно.

Той леко се засмя и кимна:

-Така е - стана му странно как нещо толкова страшно, непоносимо тежко за него,  се превръщаше в нейните думи в нещо съвършено обикновено. Неприятно. И толкоз.

-Вие чували ли сте за дао?

-Чувал съм, но не знам какво е. Има ли значение?-той я погледна с досада. Момичето определено беше или лудо или религиозна фанатичка.

-Тогава ще ви разкажа една приказка, може ли?

Той кимна и я загледа с любопитство:”Какво ли ще измисли сега?”

-Това е една приказка, която ми разказва приятелка докато бях студентка, тя завърши китаистика и приказката е китайска. - след този увод, като сви коленете под тялото си и се обърна към него, Ирина започна да разказва-“Имало едно време в едно село старец. Старецът имал много хубав кон, за който цялото село му завиждало. Един ден конят изчезнал. Много го търсили, но не могли да го намерят. Събрало се цялото село у тях да се вайка. Всички повтаряли:

“Ах, какво нещастие ви се случи!”

А старецът спокойно отговарял:

“Не се знае дали е нещастие.”

След два дни конят се върнал, със себе си водел още един див, също толкова хубав кон.

Събрало се цялото село у стареца да се радва:

“Ах, какво невероятно щастие ви споходи!”

А старецът мъдро отговарял:

“Не се знае дали е щастие.”

След няколко дни, докато яздел новия кон, синът на стареца си счупил крака.

Отново цялото село се завайкало:

“Ай, ай какво нещастие!”

А старецът мъдро отговарял:

“Не се знае дали е нещастие.”

Започнала война, императорът събрал всички младежи във войската и всички загинали на бойното поле.

Само синът на стареца оцелял заради счупения си крак.”

Ирина се усмихна:

-Ето това е дао. Ако ви е разделило с жена ви, то сигурно е намислило да ви прати нещо по-хубаво. Вярвайте на дао. Човек никога не знае какво му е подготвило  то за утрешния ден.

Стефан се усмихна. Спомни си думите на Николай по адрес на Елена:”развратна жена”. Може би наистина дао му беше подготвило нещо по-хубаво. А и, заедно с жена му, си отиваха скандалите, опънатите нерви, глупостите, чантите Прада и Гучи. Изведнъж почувства странна лекота и свобода. Пусна нишката с която с отчаяна привързаност се държеше за Елена, освободи се от влиянието и  и осъзна, че да, няма да е леко, но може би така е по-добре. Елена му беше направила услуга, взимайки решение, което е нужно и за двамата, но на което той не би се решил. Стана, смутено кимна на  слисаното момиче. Затича нанякъде, после, може би от вратата се върна, дотича обратно. Ирина вдигна към него все още разширени от учудване очи.

-Чудех се-Стефан беше смутен-аз много харесвам вашите приказки. Дали ще ви притеснявам, ако от време ви звъня да ми разкажете приказка?

Ирина се разсмя.

-Няма. - и му даде телефона си.

Като учтиво се извини, че му се налага да тръгне толкова рано, Стефан бързо се метна на колата и потегли обратно към столицата. Очакваше го нов живот и той бързаше да го нареди.

Глава Единадесета                               Глава Тринадесета 

Трейлър 4: Излъгана

Погледът и се премрежи от сълзи, но тя ги избърса и продължи да кара. Загуби го. Завинаги. Сама, нарочно го загуби, на практика дори го  прогони от себе си... В съзнанието и заизникваха картините на тяхното минало заедно, времето, когато той още се червеше, докато говори с нея, смеха му, очите му, дълбоки като океан и светли сякаш във всяко око има по едно слънце, силата му, да я вдига като перце и да я разнася насам натам като малко момиченце, нежността му, влюбената му покорност, плахите му опити да я спре, да я издърпа от нанадолнището по което беше поела, грижата му, ужасът в очите му, когато вдигнеше температура, лицето му, когато видя за пръв път сина си, начинът, по който я гледаше няколкото пъти, когато тя все пак накърми детето. Защо спря да кърми? Имаше ли причина? Навярно просто така беше решила...

Защо никой не и каза, защо никой не спомена, че най-ценното, което  може да и се случи е да обича и да бъде обичана... защо никой не и намекна, че любовта се среща прекалено рядко и трябва да се пази? Защо? Не е честно. Не е! Всичко наоколо е фалшиво, всичко наоколо е лъжа! Кой излъга нея? Кой? Как се вкара в този филм? Как се озова тук? Защо си отива от съпруга, когото обича и детето, което винаги я чака с нетърпение, за да отиде при  другия, при мухльото, който не обича никой друг освен себе си. Кой? Кой? Кой? Как? Как? Как?

Трейлър 3: Таня работи

Таня винаги си беше мечтала като стане студентка да се влюби и някой да се влюби в нея. Но въпреки, че имаше толкова прекрасни момчета наоколо, съвсем от нейната планета, Таня не се влюбваше и това дори започваше малко да я притеснява и да я кара, да се чувства виновна, че е много претенциозна. Но насила не се получаваше, не можеше да се застави да се влюби, човек или се влюбва или не и щом трябва,  ще бъде сама докато това се случи.

През втория семестър на първи курс и се наложи да започне работа и да мине на самоиздръжка. Стана касиерка в супермаркет, смените я устройваха и можеше да ходи на лекции.

Оказа се, обаче, че съчетаването на лекции с работа е доста изтощително мероприятие, ако държиш да се справяш добре и с двете.

Таня не си доспиваше и само седмица след като започна работа беше така отслабнала, че като си погледна крака, и стана страшно, ще падне някой ден на улицата и няма да стане. В течение на близо месец, всяка сутрин се будеше с твърдото решение, че ето, сега отива на работа и напуска, защото няма да издържи, просто ще припадне от умора някъде, но никога не го направи наистина, защото и ставаше още по-страшно, когато се опитваше да си представи какво ще стане, ако няма пари да учи, наложи се да напусне университета и да се върне в малкия град, където сивотата щеше да я погълне, да я разложи, да я превърне в прах. Особено мъчително и беше, когато ставаше сутрин рано за първа смяна. Студентски град беше почти тих. Само кучетата обикаляха насам натам и тя умираше от страх  да не направят нещо лошо, а пиянските компании с които се разминаваше понякога и подвикваха, че не е нормален такъв ентусиазъм, толкова рано на лекции, но тя се стараеше да не им обръща внимание.

В тези сутрини, когато понякога едва стъпваше срещу вятъра и отслабналите и краченца сякаш ставаха още по-тънички от студа,  като клечки и и се струваше, че може да падне,  така и се искаше да има някой до нея, да я хване през кръстчето, за да и стане по-лесно да върви срещу вятъра, да стопли измръзналите и пръстчета в дланите си, да я погали по косата  и да и обещае, че всичко ще бъде наред…

Трейлър 2: Николай се завръща

Бутам куфарите и вървя към изхода.

София е толкова... ниска и кална... чувствам се все едно съм отишъл на село.  Валяло е сняг. Киша.

Дълго си представях как ще дойда и ще им разкажа всичко, с най-големи подробности, а сега стоя, говоря  най-общи неща и не казвам почти нищо от планираното.

Китай, Пекин, изпращането, приятелите, московското летище вече са като сън. Хубав сън, но сън, нереален. Реплика която дочух на последното парти там от някого, се промъква в съзнанието ми и бавно започва да го завладява. Finished. Time to go back to reality. Finished. Time to go back to reality. Finished. Time to go back to reality[1]...

Централна гара. Купувам си билет. Не съм махнал летищните лепенки от куфара, съвсем по детски ми се иска всички да видят, че съм пътувал, че съм летял, че до вчера сутринта съм бил в една съвсем различна реалност, бил съм в Пекин и съм оставил там толкова много.

Всяка нощ заспивам и мозъкът ми ме връща там, събуждам се и не мога да осъзная къде съм. Навън е кошмарно студено, -17, -20, има сняг. Вървя по улицата и си мисля колко им е топло сега на моите хора от Африка и колко интересно би им било да дойдат тук за ден два, да се нагледат на сняг  и студ... Ако само можеха да дойдат!

Изпитвам невероятно, неописуемо удоволствие, ако срещна азиатец или африканец на улицата.

 Готов съм да споря винаги, ако някой осъди привичките им.

Извинявам се на китайски, ако бутна някого на улицата.

Хващам се, че ми липсва усещане за жена, не за натрапчива сексуалност, а за жена. Жена, която ме кара да се чувствам мъж, да искам да бъда мъж, да ми харесва да бъда мъж...

След седмица съм вече спокоен. Не чувствам болка. Безжизнен съм, крия се  зад стъклото и продължавам да наблюдавам как живеят другите... А аз, жив съм само пред компютъра... Той е връзката ми с всички. Но въпреки, че наглед съм същия, както преди пътуването, нещо много важно се е променило в мен –  вярвам, че доброто е напред и аз вървя с всички сили към него.

---

[1] Свърши. Време е да се върнем към реалността.