"Хора" Глава шеста

       Решиха да направят истинската сватба в Търговище, в “тесен семеен кръг”, а отделно да почерпят приятелите от София в ресторант.

Ивелина не можа да спи последната си нощ като неомъжена жена.

Те отдавна живееха заедно, не очакваше нов живот, но все пак, любовта им получаваше такова невероятно признание. Вече никой никога нямаше да има право да се усъмни в нея и тя беше безкрайно щастлива.Всички съмнения, всички “Ами ако не се получи?” оставаха назад. Двамата завършиха, работеха и можеха да помислят и за детенце, а тази мисъл и се струваше толкова сладка, че сякаш беше кощунство да я мисли и тя упорито я пъдеше от съзнанието си.

Андрей страшно много и липсваше. Беше отвикнала да спи сама и сега и беше безкрайно самотно и студено като не можеше да се гушне в него.

Стана преди всички и дълго гледа небето. После покорно се остави да я контят.

Андрей намираше за изключително забавен факта, че ще вземе жена си от хотел. Знаеше, че е безумие да пътуват с часове в деня на сватбата, разбираше строгата необходимост всичко да стане точно така, но му беше  и страшно забавно. Вълнуваше се, но близките му се вълнуваха още повече и това също го забавляваше и отпускаше.

Беше хубав в официалния си костюм. По-хубав, отколкото на бала. Тогава беше прекалено кльощав, а сега сакото изпълваше нормално мъжко телосложение.

Дойде оркестърът и на двора загърмя музика. Първото прогърмяване беше толкова рязко и неочаквано, че майка му  и братовчедка му се стреснаха и той започна да се смее с глас. Беше щастлив.

Първо отидоха да вземат кума. Видя как нареждаха на 3^-те шаферки да вървят плътно до него и да го пазят да не го открадне някой и дечицата  покорно тръгнаха, следвайки го като опашка. Ако той кривнеше в ляво и те кривваха вляво, ако той минеше малко вдясно и те минаваха малко вдясно. Бяха толкова сериозни и съсредоточени в “булчинските” си роклички, че едва ли някой би се усъмнил в жизненоважната и отговорна работа, която вършеха.

Кумът живееше на съседната улица, затова отидоха да го вземат пеша. Върнаха се, за да се натоварят по колите и да си вземат булката.

Мотаха го сума време с обувката и той шеговито се ядоса, че го държат толкова време далеч от жена му. Беше я виждал много пъти с роклята, двамата заедно я избираха, но беше съвсем различно да я види днес, след като беше прекарал цяла нощ без нея.

Тя седеше на леглото и с лека досада изчакваше да свършат всички церемонии, да хване мъжа си за ръката и повече да не го пуска.  Стаята беше пълна с хора. Шаферките отчаяно се опитваха да се доберат до обекта, който им повериха за охраняване, но не успяваха и се страхуваха, че ето, сега булката ще отмъкне младоженеца и те какво ще правят след това.

Баща и я изведе с кърпичка и му я предаде. Андрей я хвана за ръката и не искаше вече да я пуска за нищо на света.

Отвън шаферките успяха да се наместят зад него и сбутвайки се със самотния шафер, който пък имаше строгата заръка да пази булката,  видимо си отдъхнаха, младоженецът още е тук и не е откраднат.

И Андрей и Ивелина отдавна не бяха играли хоро, но под одобрителните погледи на най-близката рода си припомниха как става. Вече бяха заедно и им беше хубаво.

Родителите активно настояваха за църковен брак, но Андрей категорично отказа. Ивелина беше съгласна с него, но не смееше да се опълчи така рязко на родителското тяло.

Двамата направиха компромиса изобщо да има сватба, защото им беше достатъчно да подпишат, но  църковен брак беше прекалено много и родителите отстъпиха.

Церемонията в гражданското мина бързо и не беше досадна. Шаферките и шаферът дълго се колебаха дали да застанат отстрани на кумовете или зад младоженците, лелките, които ги наставляваха не бяха наблизо. В крайна сметка застанаха отзад и като не видяха някой да възразява, останаха там.

Андрей беше решил, че никак не се притеснява вече, но когато усети, че времето на заветното “да!” наближи, гърлото му пресъхна.

Ивелина се просълзи, когато и слагаше халката, пръстите и трепереха и той и помогна да сложи неговата.

Шаферките и шаферът гордо се наредиха в редичката  и приемаха поздравления заедно с младоженците, родителите им и кумовете. Виждаха че по-нататък раздават сладки  и ревниво гледаха гостите, които отиваха натам, но стоически изпълняваха дълга си.

Когато  най-накрая гостите се изредиха и те успяха да се втурнат в мечтаната посока, най-хубавите сладки вече бяха свършили...

Наетият фотограф им спести изхабените нерви. Знаеха, че ще се заснеме всичко и снимките ще са хубави. За гощавката бяха наели ресторант “ Борово око” в покрайнините на града.

И двамата младоженци бяха щастливи, че присъстват само най-близките. Иначе прекалено трудно биха запомнили всички лели, стринки и далечни братовчеди.

Новите хора и така не бяха малко,  и двамата трепереха да не объркат нечие име и каква е роднинската им връзка с него. За щастие мина без гафове.

***

Андрей нае ресторант в Студентски град за почерпката на софийските приятели.

Ивелина облече фина, женствена розова рокля, която стигаше малко над коляното. Той естествено беше в костюм.

Двамата отидоха в заведението още към 6.Около 7 гостите започнаха да идват.

Първи бяха колегите на Андрей от работа. Той работеше в търговска фирма,  занимаваха се с внос на моторни масла. Фирмата имаше голяма дистрибуторска мрежа.  С двама души в склада, 1 шофьор  и 3ма в офиса-управител, търговец и отговорник внос, функцонираше и печелеше без никакви проблеми.

Андрей отговаряше за вноса. Търговецът, мъж около 40те, се казваше Владимир. Той  цял живот се беше занимавал все с подобни неща и връзките му с  с дистрибуторите на фирмата, бяха толкова стабилни, че ако пожелаеше можеше да напусне и да открадне всички клиенти, но никога не би го направил, въпрос на мъжка чест. Двамата с Андрей работеха бюро срещу бюро и се разбираха много добре.

Владимир имаше семейство и 15 годишна дъщеря. Двамата с Андрей надълго и нашироко бистреха младото поколение в почивките и в моментите, когато работата свършваше.

Разликата между дъщерята и Андрей не беше толкова голяма,  а той се беше интересувал от съвсем различни неща на 15 години и изобщо,  сегашните 15 годишни му изглеждаха прекалено агресивни и даже малко плашещи.

Управителят Стоян беше тридесетина годишен.Смяташе изключително стриктно работното време, би се разсърдил, ако някой тръгне в 6 без пет, но постянно се смееше, беше позитивен човек, работеше наравно с подчинените си и не беше никак трудно да се работи с него.

Шофьорът Методи, 25 годишен, изключително стриктен младеж  не пожела да учи повече когато завърши средното си образование и като смени две други фирми за кратък период, от няколко години вече работеше за Стоян.

Началник складът  Илиян завърши НАТФИЗ преди време, но след няколко години безуспешни опити да се занимава с театър или кино и да издържа семейството си, се отказа и се посвети на далеч по-непривлекателната, но и далеч по-доходна търговия.

Никога не беше си представял, че ще работи нещо подобно, при това по цял ден и в началото му беше много тежко, но постепенно свикна и се примири. Постоянно се опитваше да вмъква нововъведения в работата, да я подобрява, облекчава.

Носеше си томче, обикновено с поезия, понякога с пиеси или дори с обикновена проза. Държеше го в чекмеджето на бюрото, където достъп имаше само той и ако се случеше да няма работа, скриваше се в отдалечен ъгъл на склада, но така че да има пълна видимост към вратите и нищо да не се случи без неговото знание  и четеше на глас. От една страна се наслаждаваше на поезията, от друга се опитваше да си припомни какво е да интерпретираш  литературен текст.

Поне веднъж в месеца винаги отделяше пари, забираше жена си и я водеше на театър. Живееше от театър до театър. Дните от седмицата, почивните дни, нямаха никакво значение, минаваха на конвейер, само за да дойде следващата дата за театър.

Общият работник Станислав, 20 годишно жизнено хлапе, в чиято глава особено настойчиво се бяха загнездили момичетатата, категорично отказвайки да излязат и да освободят съзнанието му поне за минутка, за да може той да посвети мислите си на не по-малко важни други неща, се ровеше из интернет на резервния компютър и не обръщаше внимание на странностите на “шефа”.

Ивелина за пореден път се пошегува, че са фирма само от мъже. Те я поздравиха, разпрегръщаха Андрей и седнаха на масата.

Станислав положи всички усилия да заеме  максимално стратегическо положение и за оглеждане “за мацки” и за евентуална атака. Илиян усети намеренията му и скритата цел, с която се намести точно там и се засмя. Андрей  и Ивелина поседнаха малко при тях, после дойдоха други гости и те станаха отново да посрещат. Мъжете бяха си обещали изобщо, ама изобщо да не говорят по работа, но след първите няколко лежерно небрежни и бързо изчерпани теми, тя категорично се загнезди в разговора на масата и не го напусна цялата вечер.

Дойдоха Борко, Сашко и Митко от Студентски. Те бяха вторите “дечурлига” на Андрей. Първите, Иво и Николай още не бяха дошли.

Вторите “дечурлига” бяха такива, тъй като на години бяха доста по-малки от Андрей, появиха се в Студентски, когато той беше вече 4ти курс. Борко беше съквартирант на Ивчо и Ники, а другите му бяха колеги и от там се запознаха и се сдобиха с тази многоуважавана титла. Андрей беше свикнал да е най-голям и да наставлява и покровителства всички и дечурлигата най-редовно го търсиха ако им трябваше съвет.

Николай беше прекалено строг, много принципен и не можеше да се отърси от това, дори когато не се отнасяше за него,  Иво с прекалената си  либералност не беше особено надежден, а Андрей, като характер се намираше някъде по средата и затова неговите съвети бяха най-ценени.

Тримата новодошли седнаха на друга маса и скоро потънаха в своите сериозни, третокурсни социоложки проблеми.

Борко беше от Казанлък. От съвсем малък свикна с планината и откакто дойде  в София гледаше Витоша с носталгия и при всяка възможност навиваше всички наоколо да се катерят. Ако все пак някой се съгласеше да тръгне с него, съвсем скоро се оказваше, че е прекалено бавен, прекалено голям пъзльо, мързел и Борко вървеше и стискаше зъби, за да не му се кара. Слизаше от планината с опънати нерви и не можеше да си спомни, дали е имало и 10 минути, в които просто да се наслаждава на катеренето, което на пук не него, най-нахално се оказваше превърнато в разходка.

Сашко беше весел, безгрижен и вечно усмихнат, дори, когато преди поредния тежък изпит се събираше с колегите си да се вайка, че “този път ще го скъсат”, както правеха почти всички, той пак се смееше. Отиваше на изпита и се смееше, взимаше го с отличен и пак се смееше.

Жизненият му опит сочеше, че  и да се натягаш, и да не се натягаш, и да се ядосваш, и да не се ядосваш каквото трябва да стане, ще си стане и той беше винаги готов да обърне почти всяка емоция в смях.

Дори когато след първата бригада в Щатите осъзна, че оставането му в родината е абсолютно безпредметно и той твърдо иска да се махне, пак с усмивка на уста склони на увещанията на родителите си да завърши бакалавърската степен и  тогава да замине.

Митко беше твърдо решен да успее. В гимназията той беше отличникът на випуска, любимецът на директорката и повечето учители.

Дойде с амбицията да се учи добре, защото когато нещо му потрябваше в работата, нямаше как да каже”Ами аз за този изпит не учих много”. Социологията му харесваше, беше му интересна и забавна и той престана да чете художествена литература, прехвърли се единствено и само на научна, винаги имаща общо със социологията. Четеше много,  обожаваше да пише курсови работи, винаги беше автор на най-добрата в курса,  която често  влизаше и в социологически годишник, с удоволствие решаваше социологически казуси и изобщо, дори не усети кога светът стана социология и се завъртя около социологията.

Ивелина въздъхна облекчено, когато дойдоха колегите и... Беше започнало да и става неловко само с мъже наоколо.

Станимир беше висок и мургав. За 28те си години той беше станал изключително мъдър. Четеше много, при това добре подбрани, често и научни книги. Жените не го вълнуваха. Имаше добри приятелки жени, но това беше различно. Би се впечатлил само ако срещне момиче, което да му импонира, да е достоен събеседник за разговори на всякаква тематика, не бижу или добра приятелка, а интелектуално предизвикателство. Известно време търси и с трепет се вглежда във всички жени, които срещаше, после осъзна, че трудно ще намери това, което му е нужно, ако изобщо го намери, беше тъжен, но се примири и прие за даденост, че си е самодостатъчен.

Беше спокоен, уверен в себе си, силен и като характер и физически. Не беше красив, в чертите му нямаше нищо особено, трудно би могъл да мине и за хубав, но през погледа му струеше такова спокойствие, такава увереност и сила, че никоя жена не би могла да му устои.

Стаси, някога учи индология. Не беше за нея., заряза специалността си след първата година. Кандидатства отново и влезе туризъм. Беше красива. Косата и падаше на големи вълни по голите рамене и стигаше почти до кръста, също гол. Тя обожаваше да я забелязват  и харесват. Подсвиркванията по улицата я забавляваха, караха я да се чувства велика.

Имаше се за силна жена. Ако един мъж и харесваше, не се свенеше “да направи първата крачка”, да му подскаже, а ако той откаже, да му каже в прав текст, че иска да си легне с него. Много младежи се смущаваха от подобна брутална откровеност и тя тържествуваше, бяха слаби, а тя - силна.

Някой “страхливци” дори и отказваха и тогава се чувстваше особено горда, на фона на такива абсолютни слабаци, нейната сила ставаше дразнещо очевадна.

Понякога се смиляваше над някой “изпаднал приятел”, който отдавна “беше на сухо” и си лягаше с него от съжаление. Затова се считаше и за изключително добра.

Изобщо, тя беше млада, силна, независима и добра жена.

Гери беше красавицата на офиса и  го знаеше. Обличаше се добре, понякога прекалено предизвикателно, но винаги беше хубава. Имаше приятел от 2 години, обичаше го и другите мъже не я вълнуваха особено. На работата си гледаше като на поредното стъпало, което скоро щеше да надскочи.

Тримата заеха малко по-голяма маса. Ивелина също седна при тях и разговорът потръгна, като скачаше от тема в тема толкова бързо, че ако за пет минути се откъснеш от него, едва ли би могъл после да разбереш какво, как и  защо.

Николай и Иво естествено дойдоха заедно. Андрей така им се зарадва, че 5 минути ги прегръщаше. Двамата седнаха при Борко, Сашко и Митко и бързо се разговориха на тема кой какво прави. Имаха много неща да си разкажат, с много неща да се похвалят един на друг.

Иво завърши бакалавърската си степен по арабистика и вече учеше магистратура.

Много неща се бяха променили и в живота и в мирогледа му откакто като първокурсници двамата с Николай опознаваха София, а Андрей, като техния добър съквартирант второкурсник им даваше съвети за всичко.

Стаята първи напусна Андрей, когато се премести при Ивелина, Иво се изнесе чак в четвърти курс, сестричката му също стана студентка, дойде в София и  двамата се преместиха на семейно общежитие.

От дивия младежки ентусиазъм, който му позволи да издържи всички тези години в една изключително трудна специалност, не беше останало нищо.

Самият той не беше наясно кога чашата на търпението му преля.Дали  след трети курс, когато ходи на бригада в Щатите, върна се потресен и после дълго време се адаптираше обратно към българската действителност или след дипломирането му като бакалавър, когато започна да  си търси работа по специалността, не намираше нищо и не виждаше шанс да намери.

Щатите... когато си дойде изпадна в много дълбока депресия. Оказа се, че се е разглезил, свикнал е да живее като нормален човек и широко разпространените принципи :”Защо да го направим по лесния начин, като може по трудния” и “Чуждото време е за това, да бъде пиляно”, които властваха на много места тук, му изпиляваха нервите до краен предел.

Спря да му се учи. Просто загуби желание. Не виждаше смисъл. Най-старателният студент в курса започна да пропуска лекции и безцелно да се шляе из София. Чувстваше се отвратен от всичко, от грозно разголените момичета по улиците, от всички глупости, с които се сблъскваше в университета, от простотията, която го заливаше до шията, а както му се струваше понякога и го давеше, от телевизията, по която не даваха почти нищо интересно, ако разбира се сексът и убийствата не са интерес номер едно за теб, от изкривената ценностна система, която така широко се прокламираше за единствено вярна, от безотговорността навсякъде, от тъпите грешки на журналистите, които понякога бъркаха руски имена, а камо ли арабски, но строго се придържаха към принципа, “четем гордо изправени, нищо че е грешно, на кой ли му пука за истината, излишно е да се хАбим да проверяваме”, от факта, че родните депутати за толкова време не можаха да се преборят с нещо толкова дребно и толкова безумно в същото време, като гласуването с чужди карти, а какво ли оставаше да се надяваш да оправят големите неща, от умората да си блъска постянно главата в стената, ако иска да промени нещо, дори в своя малък свят да се старае нещата да стават както трябва... Той беше до тук. Нещо в него се счупи, прекърши се и той заживя само с мисълта да се махне час по скоро, да отиде на някое нормално място, а ако има начин да вземе и близките си, изобщо да не се връща.

Завърши с усилие. Изнесоха го авторитетът му от предишните години и здравото четене през сесията.

Отвращението му бавно отслабваше. Не защото започваше да приема нещата, а защото иска или не все още беше тук и нямаше сили да пили повече нерви и да се ядосва.

От деня след държавния, усилено започна да си търси работа. Държеше да работи по специалността, всичко беше въпрос на принципи. С изключение на двама колеги, които започнаха в посолства, никой друг нямаше такъв късмет.

Иво се заинати, не искаше да работи друго. Спря да си търси работа и затърси начин да излезе навън, веднага след като завърши. За него тук всичко беше празно. Съдбата на оцеляване цял живот с работа, която не обичаш и която те пие и те убива по малко всеки ден не го блазнеше. Не за това беше учил. Не за това беше се родил.

Разговорът на масата на младежите от Студентски постепенно стана много оживен. Николай, въпреки, че “сърцето му, белия му дроб и джигера му” бяха останали в Китай, искаше да остане тук за известно време, поне няколко години, после до замине за магистратура там  и пак да се върне, не му се щеше да се отделя от семейството си.

Иво беше абсолютен нихилист, не признаваше никаква причина за оставане, Сашко, Борко и Митко ги слушаха с пламенно, почти любовно внимание и попиваха всяка дума.

Те отдавна бяха свикнали, че освен строго учебния материал, “мъдростта”, на която ги учеха в университета беше по странен начин изкривена и необективна. Николай и Иво може да нямаха претенции за мъдреци, но вървяха по пътя, който всеки поемаше след завършването си и през годините бяха доказали, че си заслужава мнението им по даден въпрос да се чуе.

Андрей се отдели по-рано от общия живот и когато отидеше на гости се смееше като малко дете на поредната крилата фраза, родила се в устата на някой от по-големите и повтаряна като най-висша мъдрост от по-малките.

Сашко се намеси в разговора, Митко и Борко продължаваха да мълчат.Така и не се стигна до консенсус и смениха темата.

Последни дойдоха приятелките на Ивелина от Студентски и колегите им от университета.

Компанията стана толкова голяма, че всички места в кръчмата се заеха.

Сред новодошлите се открояваше  Димана. Тя беше типичното въплъщение на себичен егоизъм. Не беше съгласна, че светът не се върти около нея и се сърдеше на всички, които се опитваха да и го подскажат или да се отнасят с нея без да се съобразяват с това. Не беше хубава, отровно тънките и устни и странно обемната коса на кльощавото, дребно тяло я правеха да изглежда почти комично в ежедневието. Сега беше “издокарана”, гримирана, с пресирана коса и изглеждаше добре. Повечето момчета не я понасяха, но тя умееше така нахално да им се натиска, че в един момент някои поддаваха и беше имала вече няколко приятели, дори беше изневерявала, но разбира се, тя не беше виновна за това, то беше нещо по-силно от нея над което тя нямаше контрол, беше... “любов”.

Сегашния си приятел започна да сваля на един купон, на който присъстваше и Николай. С типичната си склонност да наблюдава отстрани как се забавляват другите, той проследи в детайли първият етап от свалката -  Димана влиза на купона, харесва си един младеж, запознава се с всички и най-накрая с него, остава и започва разговор.

На петата минута, докато си говорят оставя чашката настрани, деликатно му хваща ръцете и ги слага на голото си кръстче.

Младежът е повече от изумен, опитва да се отскубне, но разбира, че няма да се получи и на десетата минута си тръгва от купона.

Останалата част от историята беше разказвала Ивелина. Два месеца младежът е настойчиво канен на срещи, и настойчиво отказва. Накрая склонява за малка срещичка и естествено иска да прекарат нощта заедно.

Димана е потресена, че я мислят за такава, погнусена е, възмутена е до дъното на душата си.

Следват още два месеца активни уговорки за още една среща, тъй като ще бъде втора и ще могат “да продължат”. Младежът пак се дърпа, но накрая склонява.

“Продължават” и вече няколко месеца са заедно, според младежът, защото му е скучно, а с нея може да си “продължава” на спокойствие като му доскучее, а според нея, защото това е съдба, една голяма, невероятна любов.

Това, което и Николай и Андрей не разбират, е как момичетата я търпят, след като не я понасят и постоянно се оплакват от нея. Ивелина твърди, че не могат просто така да я разкарат, но двамата са твърдо убедени, че това е, за да имат от кого да се оплакват.

Когато всички се събраха, започнаха танците и те заеха основната част от вниманието на присъстващите. Дори останалите по масите или мълчаха и гледаха, или коментираха тези, които танцуват.

Глава Пета                                                                  Глава Седма