"Хора" Глава осма

       Когато разбра, че е бременна, Ивелина много се уплаши. Не и се вярваше. Самата тя  беше свикнала да се възприема като детето на мама и тати, а изведнъж НЕЙНО дете беше на път и тя за броени месеци трябваше да се примири с мисълта, че вече е възрастна и ще си има СВОЕ дете.

Освен това трябваше да каже на Андрей тази така неочаквана новина, като се имат предвид редовно взиманите противозачатъчни, а си нямаше идея как.

Опитваше се да си представи живота след раждането и не можеше, опитваше се да си представи раждането и я обземаха дива паника и ужас. Опитваше се да сметне как ще вързват бюджета с допълнителни разходи покрай бебето и без цялата и заплата и и ставаше зле. А в същото време, за свое изумление, чувстваше такова невероятно блаженство... Нейното детенце растеше в нея! В нея! Детенце! А това е прекрасно, нали? Това не може да не е прекрасно!

Когато разбра беше още сутрин, Андрей тръгваше по-рано за работа и тъкмо излезе. Дали да му позвъни? Не... по-добре да  изчака до вечерта.

Обади се на работа, че е болна, и без това трябваше да мине през лекар, за да се увери, а точно днес не беше в състояние да мисли нормално, камо ли да работи. Излезе, известно време се разхожда около блока, после хвана автобуса до кабинета на личната лекарка...

Дълго обикаля из центъра. Бременна! Хората вървяха, всеки по свой път, някои бързаха, други не. Няколко ромчета пробваха да се закачат за нея да си изпросят нещо, но тя само се усмихна и отмина. Как можеше животът да продължава както винаги? А всички тези хора, те дори не подозираха какво велико чудо и се беше случило. Андрей и звъни, тя  каза, че е заета и не може да говори, като се видят довечера, тогава. Не можеше да му каже просто така, а щеше да се издаде. Тя не беше вече жената, която сънливо се протегна и се измъкна от леглото сутринта. Тя беше друга, по-различна, по-истинска и по-зряла.

Изведнъж и се сториха безсмислени множеството малки неща, заради които хабим толкова нерви и на които се радваме всеки ден. С нея ставаше нещо голямо, велико и тя беше готова да се затвори за света, да го забрави с всичките му дребнави суети и да се посвети само на грандиозното чудо, което се извършваше сега в нея, в тялото и.

На няколко пъти слага ръка на корема си, чудеше се дали няма да усети ритане, нищо че е рано, знае ли човек. Искаше и се да напусне работа и по цял ден само да се разхожда из парковете на София, да си говори с детенцето и да му чете приказки. Нищо, че още не се е родило, майките от рано трябва да изграждат връзката с децата си. Естествено нямаше да го направи наистина, но няма лошо човек да си помечтае.

Тя,  винаги еманципираната, се хвана, че се отдава на фантазията Андрей да си намери по-добра работа, а тя по цял ден да стои у дома и да си гледа детенцето... Знаеше, че вероятно няма и майчинството да си позволи да изкара изцяло, знаеше, че не е жена, която ще стои вкъщи, тя имаше нужда от дейност, от работа, но не можеше да не си пофантазира.

Хвана автобуса към квартирата. Това беше един извънредно хубав автобус. Тя не знаеше кое му е извънредно хубавото, но не се съмняваше, че това наистина е невероятно хубав автобус.

И дръвчетата навън са хубави и София е хубава и всички хора са хубави и изобщо, всичко е хубаво. Как може да не го е забелязвала преди?

Слезе, отби се в супермаркета, напазарува и изведнъж, докато вървеше с торбичката към къщи страшно се изплаши, нали бременните не бива да носят тежко! Хляб, олио, малко месо и мляко за тежко ли се броят? Или не? Защо ли днес не попита лекарката? Изобщо, това да си бременна е пълно с толкова много отговорности, а тя съвсем нищо не знае, нещо така дребно, като пазарската торбичка така я смути, а какво остава за нещо по-сериозно. Така от незнание може да си убие детенцето! Ама че безотговорност! Срамота! Трябва да прочете, непременно трябва да прочете!

Прибра се, седна в едно кресло и половин час не мръдна,  да си отдъхне детенцето, ако го е притеснила с торбичката.

После стана, сготви и се зарови в Интернет за всякакви неща, свързани с бременността.

Андрей се върна, тя чу тракването на ключалката  и вратата, после той влезе и отиде да я целуне:

-Здрасти, мило!

Тя го гледаше странно. Искаше и се да изглежда тържествено строга, но в същото време и беше много хубаво и не можеше да скрие сиянието от погледа си, а и се чувстваше особено горда, че ТЯ ВЕЧЕ ЗНАЕ и ТЯ ВЕЧЕ Е ДРУГА, а АНДРЕЙ ОЩЕ НЕ ЗНАЕ и той е  АБСОЛЮТНО СЪЩИЯТ, какъвто беше сутринта.

Той забеляза това особено изражение изписано на лицето и, загледа я въпросително, а тя мълчеше и събираше сили да му каже. После, с почти театрална сериозност започна:

-Андрей...-очите му се разшириха от изумление при този особен, смешен за всеки страничен наблюдател тон - ти ще ставаш баща, Андрей!

Очите на Андрей се разшириха още повече: “Ти сериозно ли...такова?”. Тя  продължаваше да се старае да изглежда сериозна, но хем и беше весело, хем и беше хубаво, хем Андрей беше толкова забавен, че изражението  и доби вида на служителка от гражданското, която току що е обявила младоженците за съпрузи. Андрей проължаваше да я гледа въпросително, не можеше да разбере, тя шегува ли се с този тон или сериозно, после осъзна, че въпреки комичното си изражение, тя е съвършено сериозна, прошепна: “ Леле, вярно било!” и седна на стола.

Известно време погледът му трескаво се плъзгаше от единия край на пода до другия, после я погледна, тя забеляза сега и в неговите очи онази особена светлинка, която видя  днес в своите в огледалото  и едва прикриван страх, че може да го оборят.

-Мило, ами ние сме бременни ли бе?

-Ахъм.

-И аз ще ставам татко?

-Ахъм.

Едва тогава той осъзна напълно смисъла на това, което ставаше, стана от стола, грабна я и започна да я прегръща и целува и през целувките, с особена гордост повтаряше:

-Ама какъв мъж съм, а? И противозачатъчните не ме спряха!

-Ахъм.


Глава Седма                                                          Глава Девета