"Хора" Глава десета

         Николай вече не се сещаше толкова често за Пекин, по скоро за трите месеца, които прекара там. Някак успяваше да го избута на заден план в съзнанието си. Но когато започнаха Олимпийските игри, тогава стана страшно.

Докато беше там, той все се канеше, но така и не намери време да отиде да резгледа стадионите, които тогава още се строяха, беше ги мярнал само от автобуса, и сега, когато ги видя по телевизията, така неистово му се прииска да бъде там. Сякаш Пекин беше станал по някакъв странен начин  и негов град и сега мозъкът му отказваше да проумее как така не може да се върне в един свой град.

Когато веднъж случайно попадна на репортаж на БНТ за Перления пазар, същият този Перлен пазар, където толкова пъти беше ходил, където толкова пъти се беше забавлявал с колегата-страшилище за продавачките (който може да се пазари, просто си го може) и където не можеше да отиде сега, му се прииска да си поблъска главата в стената. Силно заби нокътя на  палеца в показалеца, искаше да си причини физическа болка, за да се дойде на себе си, но това не помагаше, продължаваше да гледа в телевизора като хипнотизиран, осъзнаваше, че вероятно прилича на гладно дете, вперило поглед във вкусна трапеза, но не му пукаше, беше сам в стаята и се чувстваше смазващо нещастен, че не може да бъде в Пекин.

С края на игрите болезненото усещане отмина.

Предстоеше септемврийската командировка, но колкото повече наближаваше, толкова по-силно се стягаше нещо в гърдите на Николай. Той нямаше желание да замине (за Китай!!!), всичко се превърна просто в още едно досадно задължение.

Вече съвсем ясно чувстваше, че работата малко по малко го убива.

Забеляза, че затъпява, над съзнанието му сякаш беше паднала пелена и колкото и да ровеше, той не можеше да изрови нормалните си мисли от нея.

Четенето стана абсолютно невъзможно, той не успяваше да се съсредоточи дори и за 5 минути, дори и в събота и неделя, когато беше по-отпочинал.

Единствено успокоение намираше точно в монотонността, в повторяемостта, в графика за деня, който си бе изградил и ако се наложеше да се види с някой вечерта и да промени обичайното ежедневие, го изживяваше съвсем откровено с досада. Сякаш единствено обичайният ход на нещата имаше смисъл и всичко извън него, го отегчаваше до смърт.

Той се затвори напълно в себе си, ходеше на работа, ядеше и спеше, от време на време висваше пред компютъра, чрез който поддържаше връзка с приятелите си, но рядко наистина говореше, а и се хвана, че трудно може да говори за друго, освен да се оплаква от глупостите на Елена. Не се виждаше с никого, освен с колегите, много рядко си позволяваше да отдели време специално за нещо различно. Имаше хиляди неща, които му се искаше да направи, но нямаше сили за нищо.

Усети как като че ли всичко човешко в него бавно отмира. Превръщаше се в робот, способен само да работи  и да спи. Това ли беше искал от живота си? За това ли бе мечтал?

Имаше толкова нововъдения, които можеше да използва в работата си, но не му позволяваха, това щеше да намали процентът печалба и въпреки, че подобреният имидж на компанията вероятно щеше да доведе нови клиенти, той нямаше избор.

Това също го потискаше, колкото и да се стараеше, колкото и да мислеше как да подобри нещата, той беше безсилен да направи нещо на практика и постоянно се чувстваше недоволен от себе си, сякаш нещо все не е наред и за това е отговорен той.

Никой не го обвиняваше, но той се чувстваше постоянно неудовлетворен.

От друга страна, Елена  глобяваше на воля за щяло и не щяло, никога не беше глобявала него и това вероятно трябваше да го радва, но никога и не дойде и не му каза, че е доволна от работата му. А Николай имаше нужда усилията, които влага, и които оставаха абсолютно безотоносителни на заплатата, да получат все пак някакво признание...

Колегите обясняваха как му завиждат, как биха дали много да са на негово място, а на него никак не му се пътуваше.

Той се ужасяваше от мисълта да прекара с Елена този път  цели две седмици.

Но замина. В началото всичко изглеждаше нормално. Почти. Ако изключим себизмът на Елена, разбира се, който не можеше да бъде изключен, той беше винаги на на макс, но това не беше нещо ново и Николай дори не го забелязваше.

Проблемите започнаха, когато започна и работата. Същото безкрайно препускане от павилион в павилион, същото неядене по цял ден, същите лигленски номера, същото лягане след полунощ. Николай беше кавалер, той би направил много за една жена, но не понасяше лиглите, още повече самовлюбените лигли като Елена.

Дразнеше се, че се държеше с него като със слуга. Когато тя за пореден път се изгуби, явно не искаше да събира каталози, а само да погледа и не се върна за него, той и звъня няколко пъти, почака близо час, излезе, взе си такси и се прибра в хотела.

Пердето отдавна беше паднало пред очите му. Взе  храна, седна на леглото, пусна телевизора и зачака фойерверките. Не се страхуваше, беше му ясно, че напускането му е само въпрос на време, и сега с неподправено любопитство очакваше забавлението.

Елена се раззвъня, беше решила да се прибира и го потърси. Той не вдигна. Само се засмя и с наслада изсипа в устата си малко начупен чипс. Знаеше, че и със знаци ще се оправи, освен това имаше адреса на хотела на брошура, така че щеше да се прибере благополучно.

Засмя се на глас, когато чу дивото блъскане по вратата си. Отвори с театрален жест:

-Милейди...

-Ах, ти говедо смотано! За какъв се мислиш? Ти знаеш ли колко струва пътуването ти до тук, знаеш ли колко хора искат да са на твое място? Как не те е срам? Поне малко да ти е неудобно! Не се смей, не се смей, знаеш ли какво ми костваше да се разбера с този мангал в таксито, знаеш ли? Не ставаш за такава работа, не съм доволна, поне малко старание да бях видяла, още от предния път не съм доволна...

-Ами вземи си друг, аз не държа да пътувам с теб! Но ако си мислиш, че ще се променя, за да ти угодя, сбъркала си адреса!

Долната устна на Елена висна и затрепера. Тя не очакваше такъв отговор. Кой, и още повече, кой мъж би отказал да прекара 2 седмици с нея? Каталогът, който носеше полека се изплъзна от пръстите и и с плясък се удари в теракота на пода. Тя беше търсила и друг човек с китайски, но не намери, никой не искаше да се хване и знаеше, че не бива да го губи.

-Ще си помисля...-измърмори го почти под носа си...

Вечерта, Николай тъкмо се беше приготвил да спи и вече мечтаеше за възглавницата след безкрайно дългия и уморителен ден, телефонът му звънна, Елена го викаше.

Набързо нахлузи огромния хавлиен халат и отиде при нея. Тя се разхождаше по нощничка. Стана му неудобно и като закри очите си с ръка, погледна в друга посока:

-Облечи нещо де!

-Защо, не ти ли харесвам така? Схваната съм, искам да ме разтриеш. - и като се излегна сластно на леглото и го загледа закачливо, зачака.

Николай стоеше както преди малко и я гледаше въпросително, само очите му бяха по-широко отворени от изумление, сякаш отказваха да повярват това, което виждат и на бузите му бе избила лека червенина.

-Хайде де, няма цяла нощ да те чакам!

Николай се засмя, той имаше странния навик, когато попадне в абсурдна ситуация да се забавлява именно от абсурдизма.

- Милейди, вярвам, че ако извадите от портфейла си визитките с полуголите каки, които днес премятахте насам натам, непременно ще намерите кой да ви разтрие. Но верният ви паж е наистина много, ама много зле в ръцете и предпочита да се оттегли и да се отдаде на заслужена почивка.- и като направи театрален поклон, тръгна към вратата.

-Много мразя, като ми говориш така, ама много! Върни се, Николай, Николай, върни се веднага, аз съм ти шеф, Николай!

Той се обърна на вратата, махна дружески за довиждане и като излезе, затвори зад себе си.

Тази случка никога след това не беше споменавана в разговорите им, сякаш никога не се беше случила и двамата се държаха, като че не я помнят.

От този ден Елена се промени. Започна да се държи много по-човешки- Даже похвали Николай и се учуди, когато той и каза, че нейното отношение се е променило, не неговото.

Веднъж, когато пътуваше сам в такси, той се хвана, че дори не помоли, а директно каза на шофьора да спре климатика. Това той ли е? Той не беше такъв! Боже, нима беше започнал да прихваща от нея? Ужас!

В самолета на връщане, когато тя вече беше много по-спокойна, удивително започваше да прилича на нормален човек и само треперещите и ръце напомняха  за опънатите нерви и честите истерии, когато с нея можеше да се разговаря сравнително нормално и господарските и маниери се усещаха съвсем смътно, Николай се хвана, че изпитва особена нежност към нея, тя беше като малко дете, объркано, уплашено до ужас, което блъскаше и хапеше всичко и всички наоколо. Беше му мъчно за нея. За треперещите и ръце, за опънатите и нерви, за това, че щеше да се върне, отново да се завърти във водовъртежа на офиса и с всеки ден, малко по малко да умира в него. Била ли е някога нормална? Била ли е човек, с когото да ти е приятно да поговориш? Имала ли е избор каква да стане?

На следващия ден след двуседмичния маратон, хилядите пропътувани километри и съвсем малкото часове прекарани в сън, Николай трябваше да бъде на работа и отново да поеме нещата.

Беше недоспал, все още уморен до смърт, безкрайно изнервен и отново изпускаше предмети и се блъскаше тук и там.

Същия ден подаде предизвестие...


Глава Девета                                                    Глава Единадесета