"Хора" Глава седма

         За Китай Николай замина пълен с очаквания. От една страна, разбира се, професионални, от друга, съвсем скромни, дребни, лични стремежи.

Искаше му се да засече по телевизията “家有儿女”[1] това забавно сериалче, за което се смееха, че е китайският вариант на “Стъпка по стъпка”, но Николай го намираше за по-добро, обожаваше го и докато беше в Пекин, най-редовно, като включеше телевизора, все по някой канал успяваше да го засече. Искрено се надяваше, че сега пак ще успее да го улучи.

Другото, за което копнееше, бяха “бингдзичка[2]”, нарязана на лентички и сготвена като спагети със зеле, яйца и месо и ... сунхуадан -  китайските “черни” яйца, които на пук на всички неписани закони, според които чужденците не ги харесват и китайците даже се стесняват да ги поръчват, когато са на маса с чужденец, много се нравеха на Николай. За бингдзичката не беше сигурен, но за яйцата не се съмняваше, че без проблеми могат да бъдат намерени във всеки средно статистически китайски ресторант.

За пръв път щеше да пътува с Елена и се радваше, че най-после ще усети пълнокръвно що за човек е. От една страна категорично не я харесваше, но от друга наистина му се искаше Елена да излезе добър човек, жалко за толкова красота, ако не стане така. Можеше ли това толкова малко и фино тяло, без токчета тя спокойно би могла да мине за малко момиченце, с тези прелестни сини очи и поглед, пълен с весели искрички да принадлежат на ограничен, празен човек? Възможно ли е? На една красива жена е много по-лесно да простиш малките прегрешения, да повярваш, че просто така са се стекли нещата, че не е зависело от нея, нямала е избор...

Не му дадоха командировъчни, Елена предпочиташе той да държи всички пари и да плаща, за да не се занимава тя с глупости, а той след това да се отчете. Така нямаше да може да използва командировката,  за да спестява, все пак тя му плащаше всичко, остава и за спестяване да му даде пари. А на него му беше страшно неудобно да плаща с чужди пари и изкара цялата командировка максимално икономично.

В началото нещата като че тръгнаха нормално, Елена се държеше добре. Проблемите започнаха от момента в който се качиха в таксито:

-Кажи му да кара вдругата лента, Ники, там става по-бързо. Ох, защо се влачим толкова. Кажи му де!

Николай примирително и като се извинява на човека, превежда. До края на вечерта Елена се разбесня на два пъти за съвсем не важни неща и на два пъти Николай беше принуден колкото се може повече смекчавайки тона и да предаде естеството на оплакването. Служителите на хотела се притесняваха, стараеха се и трескаво тичаха насам натам.

Сутринта му вдигна скандал, че не откраднал от хората, които чакаха от преди тях първото такси, което дойде. На панаира започна диво препускане, в което Николай почти тичаше зад гърба и с куфара на колела и няколко каталози в ръка, успяваше да ги прибере, само ако тя се заприказва и се спре за миг, тогава, разбира се, се очакваше той да превежда ту от и на китайски, ту от и на английски. Целият престой мина в подобно трескаво препускане, Николай не беше преводач, нито мениджър на отдел, той беше най-обикновен асистент, от който се очакваше да има сто ръце, винаги да е готов да подаде лист, химикал, визитка, безотказен робот, въпреки, че не обядваха, защото Елена не беше гладна и си лягаха в два, три, защото Елена държеше да отиде на масаж след вечерята, която винаги беше в Кентъки или Макдоналдс, така  че и за китайски яйца нямаше шанс.

Той не беше учил 4 години китайски, за да бъде слуга. А и, ако би бил склонен да върши някаква подобна работа за човек, комуто се възхищава, който би могъл да го научи на много неща, то за Елена, към която отношението му беше по-скоро снизходително, не би могъл да преглътне гордостта си.

Вече бе работил повече от 4 месеца във фирмата, но стартовата му заплата не се увеличи, както беше договорката. Реши да използва, че сега прекарва повече време с нея  и да поговори по въпроса.

700 лева. Това беше крайно нечестно. Казвайки очакванията си за стартова заплата, очакваше удвояване след първоначалните 3 месеца, не увеличение със сто лева. Общите работници от склада взимаха повече от него. Не се примири и започна да спори. В крайна сметка успя да договори 800 и 1000, когато навърши една година във фирмата. Това е. Изравни се с общите.Вероятно трябваше да е горд.

Всяка вечер ходеха на масаж на краката и Николай за пръв път в живота си ходеше на масаж, но с удоволствие установяваше, че не се чувства толкова уморен и мускулите му спират да го болят.

Естествено болката в  раменете, които бяха протрити от тежката чанта, носена всеки ден освен куфара с каталозите, не минаваше. Кожата им се зачерви и заприлича на изгоряла на слънцето. Навярно след време щеше  да се и обели.

Докато обикаляха панаира и имаше избор дали да седнат някъде където има две места или някъде, където е само едно, Елена винаги избираше варианта с едното и с гордост гледаше Николай, принуден да стърчи прав до нея и да превежда.

На няколко пъти, когато му поръчваше да вземе каталози и тръгваше напред, очаквайки той да я догони, а в павилиона го забавеха малко, само излизаше на пътеката, оглеждаше се, виждаше, че тя е духнала в кой знае какво посока, сядаше на най-близката пейка и чакаше, в момента, в който тя си вземеше каталог от някъде и се изправеше пред необходимостта да го носи, бързо оглеждайки се, се връщаше назад и го намираше, мърморейки, че е като муха без глава.

Когато каталозите станеха прекалено много, препълнеха куфара, висяха по дръжката и се обръщаха при всеки постамент, през който трябваше да се мине, за да се влезе в павилион, Николай просто спираше до входа на павилиона и я чакаше. Понякога тайно се забавляваше наблюдавайки опитите и да се разбере с агентите на  развален английски, но нехайно се обръщаше на една страна и си придаваше вид на крайно отегчение и  очакване всеки път, когато тя потърсеше с поглед помощта му.

На няколко пъти тя искаше да каже на някого, че е грозен, или че е тъп, но той категорично отказваше и навеждаше глава.

Всичко това нямаше да го потресе толкова, колкото го потресе единствената вечер, в която  Елена го остави сам, защото излезе с любовника си.

Николай не познаваше мъжа и, но знаеше, че е омъжена и има дете и все се надяваше, че това означава нещо. Дали и съпругът и беше същия? Почувства се погнусен и омерзен, защото знае. Сякаш без съгласието му го бяха вкарали в заговор, в който не искаше да участва, но  не можеше да се откаже.

Защо съществува негласно правило, че ако знаеш за нечия изневяра не е редно да казваш на измамения? Кой го е измислил? Не че би се намесил, не че би казал, това са си техни неща, въпросът е по-скоро в това, че той нямаше право да говори за нещо, което дори не желаеше да знае...

През цялото време, докато търпеше и се изнервяше до краен предел, му се искаше да я намрази, да я заличи по някакъв начин в съзнанието си, но не можеше. Той я презираше и в същото време осъзнаваше, че не лоша и по някакъв свой си начин не го прави нарочно, просто е такава.

В свободната си вечер се разхожда сам из центъра и му беше толкова хубаво и спокойно. Това беше единствената вечер, по-скоро нощ, в която разполагаше с времето си. Можеше да го използва да потърси някъде яйца и бингдзичка, но точно тогава не му се ядеше. А и телевизорът в хотела хващаше почти само чужди програми,  Николай ги прецъка веднъж докато я чакаше, така че любимият сериал също бе отпаднал.

Вечерта таксито доста се лута докато намери хотела, а той се усмихваше на мислите си и се радваше, че Елена не е тук. Тя би вдигнала грандиозен скандал.

Когато се качиха в самолета на връщане беше толкова уморен, че езикът му се оплиташе, мозъкът беше блокирал и се оказа неспособен да конструира дори едно изречение на английски, когато Елена реши, че иска да попита нещо стюардесата.

Тя с удоволствие го наблюдаваше през цялото време. Хем беше недоволна, че понякога просто отказва да превежда, млъква и навежда глава, лишавайки я от удоволствието да се позабавлява, хем се радваше, че е винаги точен, когато има нужда от него, разбира се без случаите, когато не влизаше в павилионите с нея.

Когато се прибра, близо седмица Николай беше неспособен да дойде на себе си, изпущаше предмети, блъскаше се във врати и стени.

Половин месец не можеше да я гледа, не я понасяше, извръщаше си главата, щом тя влезе в стаята. После му поотмина и нещата тръгнаха по старому.

И въпреки, че там беше с нея, въпреки, че се прибра изморен и изнервен, пак се хвана, че го гони, този път по-слаба, но все пак, нова следкитайна депресия.

Мисленето на Николай страшно много се промени след тази командировка. Той се затвори. Работата му като че ли се обезмисли.

Влагаше толкова много труд, ужасно много усилия, за да може една развратна жена,  да си купува повече Долчета и Габани и да се хвали на приятелките си. А в Африка гладуваха деца... Имаше приятели, които работеха за правителствата си, творяха историята на страните си, а той... беше просто слуга. И му беше безкрайно тъжно.

Някога беше мечтал да се занимава с политика, да прави добро. Две години преди да завърши гимназия, започна да се интересува активно от събитията на местно ниво. Не пропускаше сесия на общинския съвет. Създаде контакти и започна да влиза и на заседания на комисии. Пускаха го, защото се надяваха да изградят “нов кадър”, а той бавно, но сигурно се отвращаваше от компромисите, които се правеха, за да се защитят частните интереси за сметка на обществените, от безотговорноста, от липсата на всякаква далновидност и мисъл за бъдещето, от неистовия стремеж да се изцеди всичко тук  и сега и категоричния отказ да се мисли и за утрешния ден, от заобикалянето на законите, защото “така е по-добре”и това, което следва от закона не им се нрави.

Изумяваше го убедеността им, че постъпват правилно, че това е единственото възможно поведение и отказът да наричат нещата с истинските им имена, потрисаше го фактът, че те дори не крият целите си, защото ги приемат за правилни и естествени.

Присъства на срещи с народни представители, когато идваха, успяваше да ги хване след срещата и да ги заприказва. Малцина бяха тези, у които виждаше нормална, човешка мисъл, у повечето откриваше единствено кариеризъм, интересчийство и плиткоумие.

Спря да се занимава. Не можеше да понесе повече. Отвръщението му стигна до степен да сменя канала, щом види новини.

Не беше в състояние да разсъждава, дори да се ядосва когато виждаше какви безумия се вършат. Ако ги възприемаше като хора, би се ядосвал, но за него те бяха невменяеми, малоумни и много рядко, когато бяха минати всички граници, а той неволно се беше заслушал, не издържаше и кипваше.

За щастие още в гимназията осъзна, че днес в политиката влизат интересчии и кариеристи, а мислещите хора, нормалните хора, които имат някаква ценностна система бягат надалеч. И не направи грешката да поеме по нейния път в университета. Нарочно записа китаистика, за да е максимално далеч и не съжаляваше.

През цялото си следване беше мечтал да работи и да ходи в командировки до Китай,  и сега се почувства измамен.

Искаше да напусне работа, но колегите го вразумяваха, че всички български работодатели са така и той се отказа.

Продължи да работи макар и с крайно нежелание. Може би беше прав колегата от курса в Китай, който като чу какви са бъдещите му планове, след като го помоли да не се сърди, му каза, че има прекалено добро сърце и търговията не е за него.

---

[1] От кит. букв “Къща с деца”, название на китайска телевизионна поредица

[2] китайска храна, направена по подобие на спагетите, но с нарязана на ленти китайска палачинка вместо спагети.


Глава Шеста                                                              Глава Осма