Бутам куфарите и
вървя към изхода.
София е толкова... ниска и кална... чувствам се все едно съм отишъл на
село. Валяло е сняг. Киша.
Дълго си
представях как ще дойда и ще им разкажа всичко, с най-големи подробности, а
сега стоя, говоря най-общи неща и не
казвам почти нищо от планираното.
Китай, Пекин,
изпращането, приятелите, московското летище вече са като сън. Хубав сън, но
сън, нереален. Реплика която дочух на последното парти там от някого, се
промъква в съзнанието ми и бавно започва да го завладява. Finished. Time to go back to reality. Finished. Time to go back to reality. Finished. Time to go back to reality[1]...
Централна гара.
Купувам си билет. Не съм махнал летищните лепенки от куфара, съвсем по детски
ми се иска всички да видят, че съм пътувал, че съм летял, че до вчера сутринта
съм бил в една съвсем различна реалност, бил съм в Пекин и съм оставил там
толкова много.
Всяка нощ
заспивам и мозъкът ми ме връща там, събуждам се и не мога да осъзная къде съм.
Навън е кошмарно студено, -17, -20, има сняг. Вървя по улицата и си мисля колко
им е топло сега на моите хора от Африка и колко интересно би им било да дойдат
тук за ден два, да се нагледат на сняг и
студ... Ако само можеха да дойдат!
Изпитвам невероятно, неописуемо удоволствие, ако срещна азиатец или
африканец на улицата.
Готов съм да споря винаги, ако
някой осъди привичките им.
Извинявам се на
китайски, ако бутна някого на улицата.
Хващам се, че ми
липсва усещане за жена, не за натрапчива сексуалност, а за жена. Жена, която ме
кара да се чувствам мъж, да искам да бъда мъж, да ми харесва да бъда мъж...
След седмица съм
вече спокоен. Не чувствам болка. Безжизнен съм, крия се зад стъклото и продължавам да наблюдавам как
живеят другите... А аз, жив съм само пред компютъра... Той е връзката ми с
всички. Но въпреки, че наглед съм същия, както преди пътуването, нещо много
важно се е променило в мен – вярвам, че
доброто е напред и аз вървя с всички сили към него.
Няма коментари:
Публикуване на коментар