След дългия полет беше уморен, едва гледаше. Но още
щом излезе от ръкава и стъпи на летището, почувства в гърдите си особена
лекота. Беше му радостно.
Имаше
резервиран хотел за месец, с надеждата през това време да си намери квартира,
иначе щеше да увеличи престоя колкото му е нужно.
Взе такси. По пътя се вглеждаше в номерата на
колите с хубавото йероглифче дзин, едно от първите му впечатления от предишното идване в Пекин и му
стана още по-хубаво. Беше наел хотел в района на Ган Дзя Коу[1],
искаше му се да е близо до любимите и
познати места.
Не беше гладен, успя само да се добере до леглото
и заспа.
Събуди се рано на другата сутрин. Въпреки часовата
разлика беше бодър и свеж.
Реши по своеобразен начин да отпразнува първия ден
от новото си пребиваване в Пекин.
Обмени пари на рецепцията на хотела, за да спести
време. Купи си карта за градския транспорт, той толкова харесваше системата за
таксуване на градския транспорт в Пекин и особено цените. Едно билетче без
намаление беше 8 български стотинки...
Хвана автобус до колежа, влезе, позабави крачка,
поогледа се, познаваше всяка табелка, всяка пейка, особено го зарадва зелената
табелка в ъгъла на градината, точно пред входа-
青青的草怕您的脚[2]
Беше я снимал някога, така му хареса, когато я
видя за пръв път. Всички дървета и храсти в двора на колежа имаха табелки с
латинските си названия и китайския им еквивалент, заедно с пинин. Обиколи мини
паркчето, вплете пръсти в мрежата на игрището -
колко пъти бе играл тук баскетбол с приятели...
Излезе през задния вход и се озова в познатата
малка уличка. Малко по-надолу беше любимото му ресторантче, където някога ядеше
бингдзичка и яйца. Заплю си да вечеря тук. Тръгна в обратна на ресторантчето
посока, мина покрай рибния ресторант на ъгъла, по тротоара около който винаги
имаше разлята и засъхнала мазнина, придружена от съответния аромат, нарочно
стъпваше върху мазнината, искаше да се почувства точно както преди. Когато зави
и минаваше край входа по навик надникна вътре. Точно срещу вратата още имаше
аквариум с жива риба, от който клиентите можеха да изберат бъдещото си блюдо.
Маниер, който му се струваше прекалено жесток, но който не го вълнуваше точно
сега. Мина покрай банката, където много пъти беше обменял пари.
Стигна до книжарницата, където беше прекарал
толкова часове. Не искаше да влиза, плановете му за деня бяха други, но се спря
за малко да я погледа. После продължи надолу по улицата, а когато стигна края
на своебразното пекинско блокче - квадратния участък , който може да се обикаля
без да се пресичат големи улици, свърна и след малко излезе отново на улицата
на колежа - Фу Чън мън уай да дзие и продължи надолу по нея.
Вървя дълго, около два часа. Очакваше да види
Бейхай[3],
знаеше къде е, знаеше как се почувства първия път, когато го видя, но сърцето
му отново заби силно, когато сред типично градския пейзаж, сякаш от нищото,
изведнъж пред него се ширна райската синева, покрита с лодки, сякаш накацали
пеперуди от едната страна и величествено самотна от другата...
Стигна Забранения град. Ъгловата кула като че ли
го помнеше, стори му се , че нещо така свойско и любимо в нея му смигна. Водата
на рова отново, както преди, беше равна, само на някой места бълбучеше,
вероятно помпи бяха скрити под повърхността и. Задният вход на двореца, от
където някога бе влязъл, си стоеше все на същото място, все с Дзин шан[4],
където Николай искаше, но така и не успя на отиде, насреща. И надписът “故宫博物院”[5], написан от Гуо Можо[6] си беше на мястото. Различното беше, че
фасадата сега не беше скрита в зелени пелени, реставрацията беше приключила -
естествено, тогава реставрираха за Олимпиадата.
Николай си спомни, че не беше разгледал първия диен[7], целият го реставрираха тогава и нямаше
как. А сега щеше да го разгледа, непременно щеше, но не веднага. Продължи,
подмина входа и започна бавно да върви покрай
Двореца, искаше да го заобиколи и да излезе на Тянанмън.
Имаше толкова много хора между портата на площада
и предния вход на Забранения град.
Нахална женица отново се опита да му продаде книжка
за двореца, която той вече имаше. Стигна до Тянанмън, поогледа го, мина от
страната към площада, пресече едно от многото мостчета, които така му харесаха
първия път, слезе в подлеза и излезе на площада.
Сърцето му заби съвсем лудо. Слънцето кротко галеше
кожата и косата, все така невероятно множество хора изпълваше огромния площад,
а той се чувстваше свободен както никога, искаше му се да тича и да вика от
радост...
Да, той знаеше, че не е в рая, знаеше, че и тук не
всички са добри, знаеше, че проблеми има навсякъде. Но тук, той се чувстваше
човешки, не се страхуваше да бъде човек... Заобикаляха го усмихнати хора. Може
би някои биха му сторили зло, но те бяха малцина. Добродушно го заглеждаха
заради бялата му кожа, но тук това не беше неприятно. Бяха готови да му
помогнат, като на лаоуай[8]
и най-важното, онова което вдигна облаците и мъглите, които надвиснаха в
собственото му съзнание при прибирането в схлупената София онази студена,
кишава ноемврийска нощ, тук ги нямаше агресивната сексуалност и насилието във
всичко.
Тук се чувстваше както някога, когато беше малко
дете в България, хората си помагаха, бяха задружни, усмихваха се един на друг
по улиците и майка му не се боеше да го остави на съседката като се наложи
цялото домочадие да излезе по работа...
Тук можеше да бъдеш човек и да си нормален в
същото време, както едно време в България.
Някога се
беше разхождал по площада между светлинните силуети на Тиен тан[9]
и петте олимпийски кръга. Сега ги нямаше, липсваше онази приказност, площадът
си беше просто площад... и пак беше толкова хубаво.
Николай го пресече целия и хвана метрото от
противоположния на Тянанамън край. Слезе на Сидан[10].
Влезе в книжарницата. Множеството, което винаги би го притеснило в България,
сега му се понрави особено. Беше забравил колко е свикнал наоколо да има
толкова много хора.
Не се застоя много вътре. Хвана отново метрото до
Фучън мън[11],
от там автобус 103, слезе до колежа и потъна в прохладата на малкото
ресторантче, за да се потопи в любимата бингдзичка със зеле и китайските яйца...
21.04.2009
[1] Район на Пекин
[2] Кит.
Букв.Зелената трева се бои от вашите крака
[3] букв. Северно море, парк на Пекин с
огромно езеро, разположен в близост до Забранения град
[4] Парк на Пекин, разположен точно зад
Забранения град
[6]郭沫若 Guō Mòruò Го Можо-китайски писател, поет, историк, археолог и
държавник, пръв президент на Академията на Науките на Китай.
[9] Храмът на слънцето
[10] Спирка на Пекинското метро и район в
центъра на Пекин
Няма коментари:
Публикуване на коментар