Събирането на багажа и подготовката за пътуването не отнеха много време.
Откакто излезе от къщи, когато беше на 13, Николай толкова пъти беше
разопаковал и опаковал багаж, че вече го правеше машинално и винаги се
получаваше много бързо.
Някога беше си говорил с един прятел,
че ето, това е съдбата на китаиста,
отиваме там и до болка ни се иска да си хапнем баничка с боза, връщаме се тук и мечтаем за
бингдзичка със зеле, няма начин да сме щастливи, винаги има нещо, което
болезнено ни липсва.
На Николай никак не му се искаше да оставя семейството си и ако имаше нещо,
което го теглеше неумолимо назад, това бяха те. Но в малкия град хляб за
китаист няма, приятелите са далеч, а ако
работи в големия, се прибира толкова рядко, че на практика все едно е в Китай,
има приятели наоколо, но пък срещите с тях се превръщат в някакъв вид изтезание
когато е уморен от работа, а той винаги е уморен от работа и се получава
затворен кръг, от който излизане няма. Защо тогава да не замине? По-добре в
Китай. Ако успее да се устрои добре,
може да ги вземе при себе си и всички да бъдат доволни и щастливи.
Искаше му се някой ден да купи остров, в някое райско кътче, да покани
всичките си приятели да живеят там и всички толкова големи проблеми да се решат
толкова лесно.
Или поне да има частен самолет и да може да си позволи днес да отскочи до
САЩ, другата седмица до Япония, а пък следващия месец да прекара в Китай.
Хубаво е да си гражданин на света и да имаш приятели по целия свят, но и малко
тежи, когато ти се иска да ги видиш, а тях ги няма. И ако частният самолет е
смешно наивна мечта и е абсолютно непотребен за някои, за теб е необходимост и
ти решава много проблеми...
Но ако споделиш това с някого, мъчно ще те разбере, ако не го е
преживявал... Ще реши, че се правиш на интересен, че е поза. Затова трябва да
си мълчиш.
Николай много мислеше преди да замине, той обичаше да обмисля нещата добре.
От една страна, заминава за Китай и ще се занимава с нещо, което му харесва,
няма да има шеф пряко над главата си, което е добре. Стефан изглежда много
по-различен от Елена, което е добре, но... да работиш, да влагаш всичките си
усилия, за да може някой, който има пари, да има още повече пари, когато знаеш,
че много хора нямат, като че ли не е сред каузите, които биха те грабнали и
увлекли... Но ако го правиш до един момент, докато събереш пари и тогава,
когато ятаганът на нуждата не виси над шията ти, решиш какво наистина искаш да правиш...
Животът е особена игра. Рядко има прав и погрешен ход. Обикновено между
множеството ходове има градация, някой е по-малко правилен, а друг –повече
правилен, но никога не можеш да си сигурен, че правиш най-добрия възможен
избор. Никога не можеш да превъртиш назад и да промениш взетото решение, длъжен си винаги да носиш последствията от
избора си...
Навън беше тъмно. Градът тихо се прощаваше с Николай, ръмеше и светлините се виждаха през стъклото
изкривени, като ръце, които махат за сбогом. Колко много неща и колко любими
хора оставяше тук Николай, оставяше ги, щеше да се качи на самолета и да кацне
в съвсем различен свят, свят, в който те, като че ли не съществуват, свят, в
който са само снимки или глас в слушалката... Понякога, когато беше още
мъничък, на Николай много му се искаше да заведе мама, татко, бабите и
дядовците на детска градина със себе си. Да ги разведе, да им покаже всичко, да
им обясни защо учителката прави това или онова. Вечер разказваше, но това е
различно. Детската градина беше различна реалност от вкъщи и на него така му се
искаше да ги смеси, а никога не успя. Дали сега, когато ставаше въпрос за
хиляди километри разстояние имаше шанс, дали имаше смисъл изобщо да се надява?
Но какво би било без надежда? Ако ги нямаше мечтите и надеждите, светът щеше ли
да се движи напред?
Колко странно нещо е животът! Ето, преди няколко години, Николай не искаше
да отива навън, той мечтаеше да живее тук. А сега бърза да се махне, да избяга
далеч...
Дъждът си вали, капе по стъклото, сякаш нищо не е станало, нищо не се е
променило. Родният дъжд капе по родното стъкло и на малки родни вадички се
оттича надолу...
А Николай заминава, бяга от родното.
Кондукторката в автобуса продава билети, както винаги, подозира ли тя,
какво очаква Николай, за къде заминава той?
Кап. Кап. Кап-кап. Кап.
Вали си роден дъжд. Изпращай умните си момчета навън, липсвай им, защото те
до безумие те обичат, но трябва да
бягат. Може би има нещо нередно, нещо изкривено в твоята любов към тях,
в твоята грижа за тях...
Кап. Кап-кап. Кап. Кап.
Знае ли някой?
Николай се качи на влака и понеже не
беше спал много през нощта, почти веднага се унесе. Дрямката му трая кратко, на следващата спирка
се събуди с усещането, че вече е в
Китай, отне му няколко минути да се осъзнае, да включи мп3-плейъра и да
заблее през стъклото.
Беше минавал пътя до София толкова често, че вече дори не му се гледаше
през прозореца.
Погледа му леко се плъзна по другите пътници в купето. Отново нищо особено,
нищо, което да си заслужава да се понаблюдава. Той притвори очи и с наслада се
заслуша в музиката.
Влакът спря, някой отвори вратата да попита за място. Николай отвори очи.
Погледите на всички се се насочиха към новодошлия, само слабичката, висока
девойка, която стоеше срещу Николай и нещо четеше, не реагира. Явно книгата
беше много интересна.
Облечената във вестник корица скриваше името и, но по лицето на момичето
минаваха най-различни емоции. Тя понякога се усмихваше по детски искрено и
щастливо и лицето и засияваше, понякога в очите и напираха сълзи и тя хапеше
устни, за да не плаче, веднъж се изчерви много силно, сякаш някой я беше
обидил, а понякога затваряше книгата,
облягаше лакътя си на масичката до прозореца и като подпираше на юмручето с
тънката дълга ръчичка брадичката си, се замисляше за нещо свое и съвсем съвсем
далечно и на това купе и на този влак и на тези хора. Кожата на лицето и
постепенно пребледняваше, ако някой я бе погледнал в този момент, навярно би
решил, че и е лошо, но това особено състояние беше познато на Николай и не го
тревожеше. Девойката живееше свой вътрешен живот в свой, вътрешен свят и сякаш
цялата кръв от тялото и тичаше към мозъка, за да му достави повече енергия.
Устните и понякога леко се помръдваха, тя разговаряше с някого и на ум и с мъка удържаше тялото да не следва мисълта,
очите също понякога трескаво започваха да чертаят безразборни линии по стъклото
и Николай се чудеше: “Какво ли вижда сега?”. От момента, в който забеляза тази
игра на емоциите,той не можеше да
откъсне очи от слабичкото момичешко лице. Може би, защото той самият беше точно
такъв задълбочен и потънал в книгата, когато четеше и по неговото лице вероятно
също непрестанно се сменяха емоции, девойката му се видя някак особено близка,
сякаш преди да са си казали и една дума вече бяха приятели от дълго време.
Беше облечена съвсем скромно и прилично – дънки и блузка. Нищо излишно,
нищо, което да подразни или задържи окото. Лицето и имаше детски чисто
изражение, сякаш простотитята наоколо не беше успяла да остави отпечатъка си
върху него. А очите и, такива очи се срещаха веднъж на милион. Те отразяваха
всяка мисъл, която минаваше през хубавата и главичка и беше толкова интересно
да ги наблюдаваш...
На Ихтиман той не издържа.
-Извинете!
Тя не го чу или го чу и реши, че досадният непознат, който искаше да я
откъсне от книгата, е просто досаден непознат и не си заслужава да си разваля
удоволствието, ще я извика веднъж и ще потърси друг, но той не се отказа:
-Извинете!
Тя вдигна глава, смъкна очилата, които бяха изправени като диадема върху
косата и и с досада го погледна през диоптрите:
-Да?
-Ами... аз може да увъртам дълго и да ви занимавам с най-различни глупости
и когато реша, че сме достатъчно близки да ви задам този въпрос, но-“опаааа,
този е влюбен в мене, сега ще ми предложи брак, сигурно е невменяем”-но,
простете, осъзнавам, че ви откъснах от изключително увлекателно занимание, но
разберете ме, наистина ми е много любопитно, коя книга четете?
-И защо, ако може да попитам, ви
интересува коя книга чета?
-По лицето ви се сменят толкова различни емоции...
-Препрочитам една удивително непопулярна в наши дни книга, която обаче на
мен много ми харесва, аз съм странна, чета “Повест за истинския човек”.
Тя го каза троснато, със самочувствието, че го е разкарала и като повдигна
отново очилата нагоре и подпря с тях косата си, отново заби нос в книгата.
По лицето на Николай се разля слънчева и закачлива усмивка:
-Да, удивително непопулярна, но и удивително хубава – не точно го каза,
по-скоро го измрънка, сякаш говори на себе си, но знаеше, че тя ще чуе.
Видя как очите и объркано зашариха по страницата, бузите и леко се
зачервиха:
-А вие от къде знаете, чели ли сте я?
-Случвало се е. И много ми харесва. – гледаше я спокойно и уверено, с
особена нежност, която я караше да се чувства спокойна и защитена. Сякаш това
непознато момче, което нахално я беше заговорило във влака, можеше да я спаси
от всички лоши неща, да я пази, да се грижи за нея.
Книгата беше внимателно положена на масичката и прекара там остатъка от
пътуването. Собственичката и за пръв път в живота си разговаряше с такова
удоволствие с някого.
И за “Повест за истинския човек”, и
за други книги, и за предстоящото пътуване на събеседника и, и като че ли за
нея имаше значение не толкова нещата, които говориха конкретно, а фактът, че
това момче беше от нейната планета, в
това не можеше да има и грам съмнение и нещо повече, като че беше съвсем,
съвсем като нея, а такова тя досега не беше срещала.
Пристигнаха. Той и смъкна сака от рафта и въпреки протестите, не и позволи
да го носи, изпрати я до спирката на петичката, изчака с нея, докато бусчето
дойде, качи сака, дружески и стисна ръката и бавно тръгна по перона влачейки
зад себе си куфара на колелца и чантата с ръчния багаж, качена върху него.
Таня, гледайки кротко през прозореца и почти любовно прегърнала чантата си,
не можеше за осъзнае какво мисли, защото не мислеше нищо конкретно. Мисълта и
скачаше по стъклата на преминаващите автомобили, по сградите, по двата лъва на
Лъвов мост, но където и да се докоснеше, при отскока си винаги се връщаше към
Таня и нейната чанта, защото в нея вече имаше нещо ново и непознато досега,
което светеше, топлеше я и и създаваше сигурност.
На последната изписана страничка на
бележничето и, което се търкаляше от толкова време в чантата и беше така
окъсано, че я хвана срам когато го извади, бяха
написани с хубав почерк скайпът и и-мейл-ът на Николай, този Николай,
който и изкавалерства, въпреки, че не носеше токчета, съпротивляваше се, изобщо
не беше облечена като дама и не се намираше в СУ. Този Николай, който я разбираше, гледаше на света
по съвсем сходен начин и я караше през цялото време да се чувства все едно е
намерила своя отдавна загубен по-голям брат и сега като го е намерила, той ще я
вземе под крилото си и винаги ще се грижи за нея.
***
Николай чакаше да започне бордингът. Както винаги той беше прекалено отговорен
и съзнателен и дойде доста по-рано. Чекира се, обиколи набързо магазинчетата,
седна на металната седалка до изхода към
самолета и се загледа навън. Голямо, сребристо тяло ролирайки бавно се
отдалечаваше от сградата. Стигна до пистата и спря за малко. Николай знаеше как
бързо забръмчават двигателите му в момента. Стори му се, че чувства налягането,
когато блестящият метал леко се плъзна по пистата и бавно се отдели от нея...
Друг самолет дойде от някъде, след
кръг във въздуха, бавно заходи към пистата и скоро също плавно се плъзгаше по
нея. Николай го загуби от поглед когато тръгна да ролира към сградата.
Летището е особено място. Уж си “тук”, а хиляди “там” изглеждат ужасно
близо, толкова близо, че сякаш ако направиш само крачка, ще ги достигнеш.
Слънцето весело се смее и цимента на пистите искри под ласките му. Николай
се оглежда. И други хора чакат редом с него. Някой плачат или едва сдържат
сълзите си, други изглеждат щастливи, а на трети им е съвсем безразлично...
Качват големите куфари в самолета. На Николай му се иска да види своя, но
не успява, никога досега не е успял. Вратата на ръкава се отключва и стюардеса
застава до компютъра в очакване на бордовите карти. Любезна усмивка и шумът на
стъпките в ръкава. Толкова познат и толкова любим... Вратата на самолета, всичко изглежда някак тясно.
Николай качва ръчния багаж в отделението над седалката и сяда. Коланът е
затегнат. Ролирането... колко далеч остава сградата. Буботенето на двигателите
на място и ускорението, което за секунди
те залепва за седалката назад. Летището бързо остава надолу, надолу и се губи...
Няма коментари:
Публикуване на коментар