"Хора" Глава пета

Николай постепенно започваше да свиква. Работата изискваше мозъкът му постоянно да работи и той се хващаше, че посоката на мислите му е все “служебна”, дори когато си е вкъщи. В началото се учеше на всичко, постепенно новите неща ставаха все по-малко и по-малко.

Вечер му се искаше  да прочете някоя книга, но изобщо не можеше да си фокусира вниманието.

Работата вървеше добре. Харесваше си колегите и бързо се сработваше с тях. На десктопа му стоеше обща снимка на целия курс от Китай. Беше правена пред един от храмовете, които посетиха в Чъндъ. Въпреки, че му беше странно да си го признае, снимката му отпускаше нервите и го караше да се чувства добре.

Изпитваше невероятно удоволствие от малките, съвсем дребни битови удоволствия.

На работа си поръча  моливник, кубче листчета с пластмасова поставка в същия цвят и коркова дъска.

От много време му се искаше да си вземе такъв моливник, дори не знаеше защо, но го искаше. Парите все не стигаха за такива глезотии. И сега му се радва и го подрежда като малко дете, с щастлива усмивка и искрено старание.

Поставката на кубчето с листчета изглеждаше съвсем като като комплект с моливника и това го докара до едва прикрит възторг и задоволство.

Дъската с гордост подреди до себе си и съвсем скоро я изпълни с малки бележчици “Да не забравя”, които до този момент подпираше на монитора и пръскаше навсякъде из бюрото когато трябваше да намери нещо. Изведнъж всичко стана спретнато и подредено.

Стартовата му заплата беше 600 лева, което на фона на досегашните 200, а понякога и по-малко, с които живееше, му изглеждаше цяло богатство.

Когато останеше време на работа, ровеше из интернет магазините и се надяваше да си купи надуваем матрак (реши, че ще стои прекрасно на килима в стаята му, а и  по принцип е нещо, което винаги може да потрябва), електрическо одеяло или някоя друга хубава завивка, защото неговите не бяха достатъчни и спеше почти с дрехите, за да не зъзне, електрическа печка, защото стаята му беше оставена да се топли само от тръбите, телевизор, за да му мрънка и да му прави компания, електрическо грилче за санвдичи и разбира се, когато събере повече пари, лаптоп, за който мечтаеше от страшно много време. Неговият компютър вършеше работа, но пренасянето му беше почти кошмар.

Гардеробът също се нуждаеше от обновяване, износваше стари дрехи, още от гимназията,  на които вече очевадно им личеше, че са стари, освен това често се късаха.

Планираше нещата така:

150 лева му е наемът, като сложим и консумативите, 200 лева от заплатата заделяше натам. 200 лева искаше да спестява и с 200 лева да живее.

Но откакто замина за Китай цените на някои хранителни продукти се бяха вдигнали почти двойно. Той нямаше време и сили да готви. В началото плащаше за хотел, а после освен наема, плати и половин наем на агенцията, която му намери квартирата. Освен разходите за квартирата имаше да плаща и сметки за интернет и мобилен телефон, където отиваха около 40 лева.

Ако искаше да води нормален социален живот и от време на време все пак да се вижда с колеги или приятели, и особено  да обядва нормална храна  от един работнически стол наблизо в обедната почивка, 200 лева се оказаха крайно недостатъчни. А ако държеше да спестява, нямаше как да си купи абсолютно нищо.

Като се лиши от спестяване, купи си нова възглавница и няколко съда за хранене, които наистина ТРЯБВАШЕ да купи, взе си електрическа печка, реши, че проблемът с гардероба ще решат няколкото пуловера и палтото, които беше успял да си купи от пазара до Зоологическата градина на Пекин, известен с ниските си цени; телевизор му подариха родителите, дядовците и бабите  за рождения ден  и... толкова. Повече покупки не му се полагаха, защото държеше все пак да има някакви спестявания.

Стаята му в квартирата беше добре обзаведена с не нови, но идеално запазени мебели и му създаваше истински уют. Можеше да ползва кухнята и в събота и неделя с наслада отиваше там да закуси и да пийне чаша топло сухо мляко, от което вече можеше да си позволи да си купи кутия  за 9 лева и пестейки  да изкара с нея поне 4-5 месеца.

Облягаше се назад на пластмасовия стол, оглеждаше кухненските шкафчета и му беше хубаво.

Понякога сядаше на пода в стаята си, стая с килим, при това хубав и лесен за поддържане с прахосмукачката на хазяина, и се радваше, че може да седи на килима.

Наслаждаваше се на факта, че е сам в стаята. В Китай се беше много разглезил, три месеца живя самичък и му беше радостно, че може да излезе от банята по хавлия и да се облече, когато тялото му изсъхне, вместо да навлича върху мократа си кожа бельо, шорти и фланелка, както правеше в Студентски.

Имаше гардероб и шкаф, в които дрехите му бяха подредени, събираха се  и не се налагаше да ги държи в чанти под леглото.

Не беше взел много книги със себе си, а това, което имаше, се събираше перфектно по лавиците на секцията. А беше време, когато ровеше в кашоните под леглото, щом му потрябва нещо, което не ползва често...

След първоначалното възприятие, че хората тук са грозновато-белезникави, изведнъж всички започнаха да му се струват изключително красиви.

Пътуваше в автобуса, заглеждаше се хората и си мислеше: ”Боже, колко са красиви!”.

Особено силно впечатление му правеха красивите момичета, чудеше се къде са му били очите, мислеше си, че ето, човек трябва да попътува, за да оцени родната красота.

ТАМ беше свикнал да се чувства нормален човек и по инерция мозъкът му работеше на “нормален режим”.

Замисли се какво го е спирало преди, защо за такива дълги периоди от време никое момиче не е будило  дори и малка емоцийка вътре в него.

А веднъж, докато пътуваше към центъра се заслуша в разговора на две девойки, сети се и се зарадва, че толкова бързо се е преборил с проблема и всичко си е дошло на мястото.

Николай беше болезнено принципен и болезнено предан, и девойките, които бяха отраснали в тази среда и и бяха позволили да се просмуче в тях, не бяха от неговата порода. Така ги възприемаше преди, така започна отново да ги възприема и сега.

Той не можеше да започне връзка, ако не е наистина запленен и ако не вече влюбен, то поне уверен, че съвсем скоро ще се влюби, за него любовта беше доверие и не можеше да има и  най-малкото съмнение, че евентуално някога би могла да се случи изневяра.

Не беше ревнив. Имаше нужда от сигурност, да знае, че дори да е далеч за дълго време, дори тя да му звънне, че ще се види със стар приятел, да не се налага да се притеснява за глупости.

Беше се доверил само веднъж. Беше обичал с цялото си сърце. Невинна и далечна детска любов. На нея и се наложи да замине при родителите си в чужбина и решиха, че е по-добре да се разделят.

От доста време  вече беше сам, но така се чувстваше по-добре. Имаше приятелки, добри момичета, ценеше ги много, но не беше влюбен. Не умееше да бъде с момиче, ако не го обича истински, с цялото си същество и не знае, че  е обичан така. Трябваше да има всичко или нищо,  и тъй като всичко беше непостижимо, се чувстваше  по-добре  сам.

С колегите се опознаваше постепенно.  Понякога спореха, понякога се обичаха. С някои се разбираше по-добре, с други по-малко. Рядко се виждаха след работа, но пък когато решаха да отидат на китайски ресторант или кръчма да хапнат заедно, винаги беше весело.

Естеството на работата му предполагаше често да контактува с Елена и  той се хващаше понякога, че докато я гледа в сините очи, забравя и силиконовите гърди и силиконовите устни и изкуствените нокти, които го отблъскваха и не може да не мисли:”Господи, колко е хубава!”, защото тя беше наистина хубава. Срамуваше се от това, опитваше се да прикрие подобни мисли и от себе си, една жена, която той не се съмняваше как беше стигнала до тук, която не се свени да променя всичко в тялото си само и само да прилича на засукана Барби нямаше право да бъде красива. Той нямаше право да мисли, че е красива, но го мислеше. И се мразеше за това.

Ежедневието му беше сиво и монотонно. От понеделник до петък цял ден беше на работа. Прибираше се “дроб” и имаше сили само да хапне, да  изгледа поредния тъп филм на компютъра или да поблее в телевизора  и да заспи.

Рядко излизаше да се види с някого след работа, защото тогава се налагаше само да се прибере и да легне и заспиваше трудно, не можеше да успокои мозъка си и да го преведе в “режим Сън”.

Хвана се, че по тази причина приема за досадно задължение да се вижда и с хора, на които държи и които обективно иска да види.

В събота ставаше късно, хапваше и излизаше. Понякога се виждаше с някого, понякога просто пазареше, а ако беше в добро настроение си правеше разходки насам натам, колкото да повърви.

Стараеше се в неделя да не излиза никъде, чистеше, переше. Всяко излизане възприемаше като стрес и имаше нужда един ден да си почине наистина.

В началото не го осъзнаваше, а и ентусиазмът от факта, че изведнъж се оказа шеф на отдел си казваха думата, но работата го премазваше и изстискваше всичките му сили. Той го чувстваше и търпеше, защото вярваше, че е на прав път и нещата вървят нагоре.

Дойде  момент, когато  започна ясно да осъзнава, че в мисълта му, бягаща често към Китай, към спомените от преживяното там,  има нещо греховно, недобро.

Вкопчването в миналото, независимо дали в доброто от миналото или в лошото от миналото спира естествения ход на нещата и ни поставя в своеобразен капан. С усилие на волята започна да гони мислите, мечтите, свързани с трите месеца в Китай. Нужно му беше да продължи напред. И той го направи.

Започна да приготвя резервациите за пътуването до Китай за мартенските панаири и се отдаде с удоволствие на това занимание. Двамата с Елена избираха хотели, той правеше резервации, предварително ги регистрираше сред посетителите на изложенията, за да не чакат на опашка за пропуск там. Притесняваше се дали ще се справи добре и мечтаеше всичко да бъде наред. Опитваше са да изглежда солиден и да не издава вълнението си, но все пак, беше нетърпелив отново да се качи на самолет и да отиде в Китай. Не му се нравеше само, че ще пътуват през Австрия, не през Москва, но това не зависеше от него.

Глава Четвърта                                                          Глава Шеста