Андрей живееше като че ли толкова отдавна с Ивелина,че не можеше да си
представи как изобщо е живеел без нея.
Решението да се
оженят също бе взето толкова отдавна, че той не си спомняше кога точно.
Бяха решили
колко деца ще имат и как ще ги кръстят, къде ще живеят, какво ще работи всеки
от тях.
Но никога не
бяха говорили КОГА ще се оженят и докато се прибираше от работа, Андрей се
чудеше дали е дошъл моментът. Трябваше и да събере пари за пръстен. Самата
светба щяха да платят родителите им.
Той беше МЪЖЪТ и
нему се падаше честта да предложи, по правило, по традиция. Вярно, че има много
изключения вече, но да попадне сред тях, за него би означавало, че НЕ Е МЪЖ на
място, нерешителен е и чака жена му да го подканя.
Двамата бяха
завършили бакалавърската си степен по стопанско управление, учеха различни
магистратури и работеха. Живееха в Студентски град, малко нелегално, защото
Ивелина беше официално настанена с друго момиче, а той с друго момче, но
другите двама също бяха двойка, така че от самото начало се размениха и си
живееха “семейно”.
Беше успял да
седне в 280, забил чело в стъклото и се чудеше как да намери отговора, на
въпроса, който го вълнуваше.
Първата им среща
беше толкова отдавна, в края на първи курс. Той събира смелост с месеци да я
покани и едва не припадна, когато тя
прие.
Довлече се на
срещата ни жив, ни умрял от вълнение, дланите му бяха изпотени, ръцете
трепереха, стомахът му се свиваше, беше блед като платно и приличаше на идиот в
отчаяния си стремеж “да не му личи” и “да не се издава”, че толкова се вълнува.
А се оказа, че и
тя от първия учебен ден “е тайно влюбена в него” и колегите им се смееха, че на
третата среща вече са изглеждали все едно са заедно от три години.
Стана му смешно
като се сети за вълнението си тогава. Помисли си, че някой ден днешните му
терзания вероятно също страшно много ще го забавляват.
Автобусът спря
на Зимния дворец и той без да бърза тръгна нагоре по улицата към блока.
Днес се
прибираше първи и затова мина през супермаркета да напазарува. Времето, докато
дойде асансьорът, му се стори цяла вечност, а самото пътуване в малката
кабинка-странно хубаво.
Струпа покупките
на масата, включи компютъра и телевизора да му правят компания и полегна на
леглото да си почине.
Провери си
пощата и докато бъбреше с колега по
скайп, Ивелина си дойде.
Целува я
по-дълго от обичайното за добре дошла, после като малко дете вървеше след нея,
гледаше дистанцията помежду им да не става повече от метър.
-Андрей!
-Аз! Ммммм, то е
по-силно от мен, бе мило, честно, не го правя нарочно, не искам да те дразня!-
и пак дълго я целува.
Седнаха да
хапнат. Андрей беше разсеян и почти не я слушаше, не можеше да пропъди
въпросите, които така властно заемаха цялото му съзнание.
Ивелина се
нацупи. Тя не умееше да му се цупи всъщност. Винаги , когато го гледаше, очите
и светеха с топло, ласкаво сияние и дори когато беше много сърдита и изобщо не
искаше да го гледа така, пак го правеше. Контрастът между топлия и поглед и
сърдитото и изражение беше толкова комичен, че Андрей започна да се смее и тя
още повече се ядоса.
Наблюдавайки отчайващо безнадеждния и опит да не бъде
добра, той осъзнаваше все по-ясно, че няма смисъл да чака, че тя час по-скоро
трябва да стане негова жена.
Грабна парче
тел, останало след последния ремонт в един стар кашон и се затвори в банята.
Тя не разбираше
какво става и защо му е тел в банята. Викаше го, чукаше по вратата, опитваше се
да разбере ситуацията.
Той излезе,
Ивелина сърдито се беше мушнала зад пердето и гледаше навън. Андрей я издърпа обратно в стаята, ръцете му
трепереха.
Падна на колене,
извини се, че това не е най-романтичното предложение на света, но все пак той
държи да и предложи точно сега и я попита дали ще се омъжи за него.
Тя се разплака,
каза “Да!” и заревавайки още по-силно го прегърна и дълго не го пусна, когато
той, обещавайки, че щом събре пари, веднага ще го замени с истински, сложи на пръста и теления пръстен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар