"Хора" Глава Четиридесет и втора

           Елена, водена от чувство за вина пред направения погрешен избор, от злоба към самата себе си, че е такава, че се е оставила да бъде манипулирана, можеше да изтърпи много. Сред това много се нареждаше и животът и с мъж, който не я обича и за когото не е нищо повече от сексуална играчка. Не го напускаше, за себе си бе приела, че той е наказанието и, и тя е длъжна да го изтърпи.

Но имаше и неща, които еленината  гордост, макар и наранена,  никога и за нищо на света не би допуснала. Откакто заживя със Станимир, тя се беше научила на търпение, в началото се ядосваше на глупостите му, след това за себе си го възприе като малко глезено момченце и спря да му обръща внимание. Но един шамар и то такъв, че тя политна и падна на леглото зад себе си, вече беше прекалено много, преля всички чаши и колкото и да я молеше за прошка мъжът и,  осъзнал фаталността на грешката си, тя избяга разплакана навън.

Беше само по халат, а отдолу по нощничка. За секунда и мина през ума да отиде в полицията, но почти мигновено се отказа от тази мисъл, качи се в колата и подкара към Стефан. Не осъзна кога е спряла да плаче, болката и се беше изпарила, тя вече не се чувстваше сама, изоставена и застрашена, тя беше решителна млада жена, която не смята да позволява на никого повече да я унижава.

Стефан явно току що се беше събудил, защото когато отвори вратата, примигваше на парцали и очевадно не успяваше да се събуди съвсем. Косата му стърчеше във всички посоки,  а той дори не се сещаше да я приглади с ръка.

-Елена? Влез! Какво има? Какво е станало? Защо си по халат?

-Той ме удари. А аз не знаех при кого да отида.

-Силно ли те удари?

-Беше просто шамар, но не можех да остана там.

Стефан отвори широко очи, сякаш се надяваше, че така ще надвие съня, който настойчиво затваряше клепачите му, и ще започне да разсъждава трезво.

-Седни. Искаш ли вода? Кола?  Сега се връщам. И като и подаде чашата, се прибра в спалнята.

Ирина беше будна и хубавата и глава, подпряна на повдигната възглавница напрегнато се вслушваше и се опитваше да разбере кой е по това време и дали не е добре и тя да стане.

-Иринка, Елена е. Имам нужда от помощ. Той бързо ходеше насам натам из стаята и се обличаше. Онзи мерзавец я е ударил. Можеш ли да стоиш с нея, а аз да отида да си поговоря с него.

-Аз ще стоя, но не искам да се биеш.

Той спря погледа си на нея, усмихна се леко:

-Няма, обещавам! Наистина само ще говоря!

-А защо трябва да ходиш?

-Защото трябва, за мен е важно.

Ирина стана и, като наметна халата си, бързо отиде при Елена. Стефан мина да се обади, че тръгва и, като успокои и Елена, че няма да се бие, излезе.

През нощта нямаше трафик и стигна удивително бързо, чак не му се вярваше. Прозорецът на апартамента светеше, това е добре, не спи, не е хубаво да изкарваш човек от леглото с такъв разговор.

Питащата физиономия на Станимир в рамката на вратата го накара да се усмихне, почти искрено, сякаш виждаше стар приятел.

-Трябва да поговорим.

-Излишно е.

-Не! ТРЯБВА да поговорим.

Той влезе в стаята, поогледа обстановката, от самото начало знаеше адреса, но никога не беше идвал тук.

-Аз мога да те набия, както би постъпил почти всеки мъж на мое място... –той обикаляше из стаята и като гледаше събеседника си с явно превъзходство и леко се подсмихваше, говореше с големи паузи между думите, сякаш мислеше на глас - обаче не си заслужава... дори... да си цапам ръцете с теб... Елена разказвала ли ти е за  мен... аз никога не лъжа... какво да правиш... не умея... но пък... съм тренирал... някога... сега по-рядко, но... още мога да те убия с голи ръце... и окото ми няма да мигне... защото това ще е услуга... за човечеството... не убийство... обаче... ако... го направя... ще стана... като теб... а това... аз не искам... не съм Бог... че да раздавам правосъдие... животът сам прави това най-добре... но бидейки мъж... с чест... макар че ти... едва ли знаеш ... какво е това... аз не мога да позволя... да повториш... това...  което си направил днес... затова... ще направим така - и като застана съвсем близко, така че Станимир усещаше дъха му върху лицето си, продължи - ще те следя... изкъсо... много изкъсо... и ако само още веднъж... веднъж... само веднъж... пак удариш жена... ще разбера... ще те намеря... и така ще ти счупя... ръцете... и двете... че после и да искаш... няма да можеш... да го правиш повече... и армия бодигардове няма... да те... спаси... от мен...бях ли... достатъчно ясен?

Станимир гледаше стъписан стоманения поглед пред себе си. Това ли е онзи мъж, който не бил достатъчно силен?  Онзи мъж, от когото Елена си тръгна, за да дойде при него? Този поглед, поглед, който сякаш  без нито едно докосване можеше да скърши иначе силното му тяло на две.

Той кимна и когато Стефан излезе, облекчено въздъхна, сякаш в присъствието му, не можеше, не биваше да диша. Трябва да се замисли. Много трябва да се замисли... Русокосият и синеок момък беше станал стоманен мъж и с него шега не бива, определено не бива. Нещо се беше случило с онзи, на когото той с удоволствие някога слагаше рога. Той беше различен, друг, променен и ... за секунда на Станимир му се прииска да прилича на него.

Двете все така го чакаха на дивана и  пиеха кола. И колкото и да беше странна гледката на бившата и настоящата му жена, които са седнали в хола, пият безалкохолно и кротко разговарят, толкова се и зарадва, че всичко е така просто и лесно, когато не се правят скандали. Двете вече бяха решили как ще действат от тук нататък. За начало Елена ще остане у тях, утре Стефан трябва да я придружи да си вземе багажа от “онзи”, а после, когато тя си изясни какво ще прави от тук нататък, ще се изнесе и ще поеме по своя път.

Когато настаниха Елена и се прибраха да си лягат, Ирина спря за момент, погледна го сериозно и тихо каза:

-Нали знаеш, че ако пожелаеш, аз ще си отида!

Той най-после събу чорапа, с които се бореше, приближи се до нея, погледна я с нежност и закачливо отговори:

-А ти нали знаеш, че в момента говориш глупости...

Елена имаше нужда от малко време да премисли всичко. Въпреки, че осъзнаваше абсурдността на ситуацията  да живее с бившия си съпруг и настоящата му жена, тя знаеше и, че никакъв проблем няма да произлезе от това. Двете с Ирина по някакъв свой, женски начин си бяха допаднали още от първата си среща, уважаваха се една друга и особено сега, когато Елена беше объркана, присъствието на  здраво стъпил на земята човек, като Ирина, и помагаше повече от присъствието на Стефан. И все пак, когато реши какво да прави, тя първо говори с него.

Искаше да замине някъде и да започне на чисто... Чудеше се къде. Стефан предложи Китай и тя въпреки, че в началото категорично не беше съгласна, като поразмисли малко, се съгласи.

Глава Четиридесет и първа     Глава Четиридесет и трета

Запознахте ли се вече с четиримата мускетари на кака?

Повече за тях тук.

Можете да купите книжката тук.

Видяхте ли  романа "Опера"?

Можете да го купите от тук.

Редактирана корица..

Това е редактираната корица на "Четиримата мускетари на кака".
 От утре е в продажба в електронен вариант.

"Хора" Глава Четиридесет и първа

Част Четвърта

Глава Четиридесет и първа

Таня се измъкна от кревата, облече ризата на Николай от вчера и застана до прозореца.

Откакто живееше с него, тя много обичаше да носи ризите му, преди да се облече. Те  бяха премного николаеви, което ги правеше прекрасни. Като придърпваше с пръстчета ръкавите, така че да покрият дори пръстите и и да се докосва с максимално по-голяма част от тялото си до плата, и потърка буза в яката и рамото на ризата, Таня се сгуши в пердето в ъгъла на прозореца, загледа се в широката улица, която се беше ширнала пред нея и се усмихна.

Николай беше тръгнал съвсем скоро, тя излизаше час и половина след него, така че имаше достатъчно време просто да погледа през прозореца и да помечтае.

Таня много обичаше Москва. Тя никога не беше излизала от България преди да дойде тук и все и се струваше, че големият град няма да и се хареса, че ще я задуши, ще я стопи. Всяко място на света, би  и се видяло прекрасно, ако Николай е до нея, но Москва сякаш би и се харесала и ако беше дошла сама. В нея имаше нещо много родно и любимо, сякаш някога много отдавна е живяла тук и сега се връща отново...

Николай казваше, че Москва е град с душа, с история, с живо  сърце, което тупти,  затова толкова и харесва...  И Пекин е така, затова вероятно също ще и хареса, когато отидат. А има и големи градове, които са просто големи градове, в тях може би не би се чувствала толкова добре... Сигурно е прав.

Той вече говореше така добре руски, че ако се заприказва с някой непознат, го мислеха за кореняк московчанин и се чувстваше особено горд от този факт. Таня също напредваше, но тя не беше учила преди и нямаше как да го настигне за няколко месеца.

А хората... Таня си припомни стара случка, още от времето преди да познава Николай, когато и беше безпросветно и тягостно, всяка сутрин се будеше  с плашещо бледо заради недоспиването лице и тръгваше по света на дълги и тънички, отслабнали по същата причина крачка.

И в това тягостно и изморително време, когато Таня сякаш би заспала ако само полегне на плота на касата, като от нищото се появи един руснак. Разбра че е руснак по акцента и по начина, по който се държеше с нея. Беше висок, слаб мъж, на 40-50 години, може би колкото баща и. Толкова слънчев и топъл човек! Пространството около касата засия когато той се появи и за някакви си две минути, в които той беше наоколо, като че целият свят се преобрази. Мъжът дружески заприказва с Таня, после забеляза, че управителят обикаля наблизо с цигара в ръка, искрено се възмути от поведението му, като е управител трябва да дава пример, не сам да нарушава правилата, скара му се  и като се сбогува учтиво с Таня, си тръгна. Управителят дълго гледа след него, навярно ако мъжът се беше забавил щеше да викне, да направи скандал, но той беше толкова слисан, че клиент му е направил забележка в подопечния му магазин, където се чувстваше като едноличен властелин, че просто не можа да се оборави веднага.

А Таня продължи да работи и честичко поглеждаше към слънчевата светлина в очертанията на вратата. Дали няма да се върне? Как можа за 2 минути така да преобрази света и да върне на Таня нещо, което тя дори не беше забелязала кога е загубила - усещането, че е  жена и това е прекрасно...

Може би моментът на загубата беше една слънчева сутрин, когато се събуди щастлива, че е спестила малко пари и може да си купи рокля. Заради вечната липса на пари Таня все нямаше хубави дрехи и и стана толкова радостно, че ето най-после и тя ще си купи хубава рокля. А после тръгна да обикаля по магазините и някъде по пътя осъзна, че тя няма да си купи рокля, защото ако купи, няма да я облече. По света и най-вече в България имаше достатъчно много индивиди, които решаваха, че щом си облечена в рокля, непременно отчаяно си търсиш мъж и после понякога беше трудно да ги разкараш. А на Таня, с нейната притеснителност и стигаше само да и лепне някой досадник, за да се уплаши до ужас. Или някой да изкоментира зад гърба и тялото и. Тя би облякла роклята само ако я придружаваха момчета и я изпращаха чак до вратата, а това не беше прието и Таня не искаше да занимава никого със страховете си. Просто няма да се прави хубава. Обаче е толкова тъжно да си на 20 години и да не можеш да се правиш хубава заради простотията, която залива всичко наоколо...

А може би тази загуба се случи някой ден, докато Таня вървеше към работа с намачкани и безумно съчетани дрехи, за да не я задяват и се молеше да не срещне познат, защото се чувства отчайващо смотана, а това не е никак приятно чувство за една жена, особено когато няма избор...

Или вероятно, онзи слънчев ден, когато надяна на пръста си фалшивата венчална халка и сложи едно “г-жа” пред табелката с името си...

И ето, един ден Таня осъзнава,че е на работа, управителят, както винаги дими като комин и дори не се сеща да попита момичетата дали не пречи, нали са там... работнички някакакви, а той е шеф. И което е по-страшно, навярно ако попита, Таня, въпреки, че често кашля заради дима, би казала, че не и пречи... тя е забравила, че е жена, че е човек, че има някакви права. До такава степен се чувства като кекаво момче,  че се изпитва вина, че кашля и притеснява спокойно пушещия шеф, виновна е, че е слаба и се старае никого да не занимава с това, да не пречи на хората, да не ги притеснява...

Но дойде от някъде този непознат, добре възпитан  руснак и изведнъж това, че Таня е момиче не се оказа недостатък, напротив, беше прекрасно... И въпреки, че беше неогладена и зле облечена, Таня се почувства дама. Защото по света има такива мъже, които влизат и излизат от живота ти безшумно и напълно незабелязано за другите, но теб преобразяват, с един най-обикновен жест, с малко внимателно и дружеско отношение, с елементарно уважение към факта, че си жена. И с една забележка към някой мухльо... Имаше нещо много рицарско в тази забележка, малко хора биха се решили на нея, другите биха ги счели за луди, ненормални, конфликтни... Но на този мъж не му пукаше за мнението на другите. У него имаше нещо толкова познато и позабравено, любимо, родно, че Таня колкото и да мисли след това, не успя да намери по-подходящи и по-красиви думи, за да определи отношението си към него от една най-обикновена четирибуквена думичка - “свой”. Нима това не казва всичко?

И сега, когато се сети за тази история и ровеше в мозъчето си за подходящо описание на руските хора, пак тази четирибуквена думичка, като че казваше всичко-“свои”. А е толкова приятно да имаш свои хора наоколо. Толкова свои, че Таня, въпреки че не би го признала дори пред Николай, и страшно се срамуваше от това, понякога си мислеше, че са по-свои дори от българите и това и се струваше толкова страшно, такова невероятно предателство от нейна страна, че усещаше как и се доревава и хапеше устни да не плаче. Тогава се сещаше, че не всички българи са като нейния шеф, ето Николай също е българин, а е съвсем различен... Може би не българите и бяха чужди, а морето от простотия, което ги заливаше и давеше. Със заразените с неговия вирус, тя категорично не можеше да се разбира, но с останалите... те си бяха свои.

Извъртя леко глава и отново я лъхна ароматът на николаевия парфюм... спомни си стар сън, който сънува една от онези нощи, когато нямаше време да спи и знаеше, че на сутринта ще се събуди отслабнала и ще я очаква отново безкрайно дълъг и тежък ден. Беше странно, защото не помнеше какво точно е сънувала, у нея беше останало усещането - за пълно, ненарушавано от нищо спокойствие и безгранично щастие, тогава мечтаеше за това, а сега се чувстваше така...

В главата и изникна телевизионно предаване, което беше гледала отдавна, тъкмо беше завършила училище. Беше младежко предаване, коментираха, че децата започват прекалено рано да правят секс и типично с ценностите тогава, се обявиха в подкрепа на това им право, водещата накрая каза, че ако едно момиче на 16 години не е правило секс, вероятно ще бъде много нещастно, депресирано и комплексирано.

Тогава Таня беше на 18, дори на беше целувала момче и се чувстваше прекрасно. Беше започнала да се смее на глупостта на девойката.

А сега, сега беше просто щастлива, че тогава не се е вързала на подобни глупости.

Таня си беше особена, колкото и да се говореше тогава, че трябвало да се трупа опит  и смяната на много мъже беше обществена практика и се смяташе за най-висша ценност, тя тайно от всички си мечтаеше да бъде цял живот с един мъж. Не да се омъжи за първия, когото е целунала, само защото го е целунала, а първия, когото целуне, да се окаже най-прекрасния, най-истинския, този с когото по принцип би искала да прекара живота си.

Тя осъзнаваше, че вероятно е глупаво и ако разкаже за това на някого, може да стане смешна, но броят на мъжете, които целуне една жена през живота си и се струваше обратнопропорционален на стойността, която има всяка една целувка за нея, т.е. колкото по-малко мъже целунеш, толкова по-специална, по-истинска е всяка една целувка...

А и да целунеш някого и после да се разделиш с него, се струваше на Таня ужасно страшно. Нима е възможно да си намирал някого за най-прекрасния мъж на света, а после изведнъж да решиш, че всъщност не е. Това е толкова, толкова ужасяващо!

Понякога мечтите се сбъдват и реалността се оказва по-прекрасна от тях. Таня имаше Николай и не би го сменила за всички останали мъже на света взети заедно, защото Николай беше всичко, за което някога е мечтала, което някога е искала...   С него нещата си дойдоха на мястото. Тя обичаше да е до него, да го усеща постоянно някъде наблизо, да го целува, да го прегръща, а сутрин, когато телефонът се раззвънеше, тялото му сънливо се раздвижваше под завивката и той се отдалечаваше, мечтаеше за вечерта, когато пак ще е до нея... Някога беше слушала песен на фамилия “Тоника” “Сутрин рано, вечер късно” и ето, сега тя я живееше и това беше толкова хубаво...

За краткото време, откакто живееха заедно, у Таня се забелязваше коренна промяна.

Погледът и доби особена, женска дълбочина и за разлика от преди, когато лицето и светваше само щом Николай е наблизо, сега светлината я съпътстваше постоянно. Движенията и придобиха особена женска мекота и грация.

Тези, на пръв път поглед не особено важни промени, се оказаха от особено значение, защото изведнъж Таня стана хубава и това вече забелязваше не само Николай.

Двамата виждаха как познати мъже си забравят репликата щом я погледнат в очите, или се спъват и изпускат предмети около нея.

Наблюденията им Таня обобщи една вечер,  докато вечеряха:

-Николай, ами аз май съм станала хубава, а?

Той се засмя от сърце:

-Ти винаги си била хубава! Сега просто е очевидно за всички. Колко пъти ти казвах, а ти все не ми вярваш! Имам най-хубавата жена на света!

-Мислиш ли?

-Убеден съм!

-Колко много те обичам, Николай, представа си нямаш!

Когато заживяха сами, в някои отношения Николай се оказа по-строг диктатор от майка и.

Той изпадаше в истински потрес, ако я видеше да се прибира без ръкавици или без шапка и дълго и обясняваше, че московската зима съвсем не е като софийската и, че трябва много да се пази.

Таня в началото хем малко се дразнеше, хем малко се радваше на такова внимание.

После, когато цял ден не беше пила вода, неусетно свали кръвното и като се прибра почти припадна в ръцете на  мъжа си и видя как изведнъж пребледня лицето му, разбра защо той  така трепери над нея. Беше мъж, беше възпитаван да бъде силен. Изведнъж този така свикнал да разчита на тялото си Николай, се оказа в ситуация, в която цялото му щастие, целият му живот се събират в друго тяло, съвсем слабичко и крехко, тяло което понякога се разболява само защото му е било топло и го  е духнал вятъра и той изпадаше в ужас да не се случи нещо лошо с това слабо телце, което го правеше така щастлив.

На сутринта, след като той тръгна, Таня застана пред огледалото и внимателно огледа тялото си. Тя самата толкова пъти се беше страхувала за себе си, а Николай, който не е свикнал  ли няма да се бои? И на нея и беше толкова страшно единствения път, когато той се разболя докато беше в Китай...  И тя взе твърдо решение: Повече няма право да боледува! Това телце, което преди беше само нейно, сега е и на Николай и тя е длъжна да го пази. От този момент винаги се опаковаше точно както Николай искаше, започна да спортува заедно с него и спря да боледува.

 Глава Четиридесета                Глава Четиридесет и втора



Видяхте ли вече романа "Опера"?

Можете да го купите от тук.

"Хора" Глава Четиридесета

    Николай се прибираше за месец, през който трябваше да се види с близките си, да се ожени за Таня, да обиколят роднините, след като решиха да не правят сватба, това се оказа жизнено важно, да стегнат куфарите и да заминат за Москва, където ги очакваше прекрасен апартамент, сватбен подарък то Стефан.

    Николай се прибра вкъщи за седмица, после пристигна в София с родителите си, нае хотел, зае от Стефан кола, за да вземе Таня и нейните родители. След седмица подписаха и като поживяха още две седмици, разкъсани между посещенията при роднини и времето, което Николай прекарваше в разговори със Стефан, имаше още много неща, които трябваше да се уточнят преди заминаването, най-после, доволни и щастливи, двамата се оказаха на борда на самолета, който щеше да ги отведе към техния нов живот.

    Таня винаги, когато се замислеше за това, беше убедена, че страшно много ще се притесни, когато се запознава с родителите на Николай, но всичко стана толкова бързо, че тя като че нямаше време дори да осъзнае какво точно става и съответно да се притесни...

Месецът, който остана зад гърба им, и се струваше като сън... прекрасен и нереален. Една малка част от нея не можеше да повярва, че това, за което толкова години беше мечтала, вече е факт... Николай е тук, до нея, ако протегне ръка може да го пипне, и той повече никога няма да я оставя... Ще го вижда всеки ден, ще се буди до него и ще заспива до него, а това е толкова... почти нереално щастие, когато си свикнал да живееш далеч от другия.

     Тя го хвана за ръката  и опря глава на рамото. Ето, сега за пръв път се качва на самолет, навярно би било добре да се развълнува, да се зарадва, а тя чувства само щастието, че Николай е до нея и  на неговия фон, останалото губи смисъл...

     Москва ги посрещна слънчево усмихнато... Таня се взира през прозореца на таксито, чуди се дали някога този огромен град ще и стане познат и близък, изненадва се, че не е  толкова различно... преди да излезеш за пръв път от България, все ти се струва, че чужбина е съвсем различна и ти ще се чувстваш съвсем различно там...  А ето, че не е така. Ръката и неотменно е в ръката на Николай, не и се ще да го пуска никога вече. Апартаментът не е много голям, но е достатъчен за тях двамата. Обзаведен е хубаво... Таня никога не е живяла на толкова добре обзаведено място... През прозореца се вижда огромен булевард... Николай отива да остави куфарите в другата стая и Таня остава сама. Сяда на пода до масичката и,като плъзга пръстчета по чисто новия мокет и гали дивана, весело се смее...

Глава Тридесет и девета            Глава Четиридесет и първа

Видяхте ли вече романа "Опера"?

Можете да го купите от тук.