"Хора" Глава Четиридесет и втора

           Елена, водена от чувство за вина пред направения погрешен избор, от злоба към самата себе си, че е такава, че се е оставила да бъде манипулирана, можеше да изтърпи много. Сред това много се нареждаше и животът и с мъж, който не я обича и за когото не е нищо повече от сексуална играчка. Не го напускаше, за себе си бе приела, че той е наказанието и, и тя е длъжна да го изтърпи.

Но имаше и неща, които еленината  гордост, макар и наранена,  никога и за нищо на света не би допуснала. Откакто заживя със Станимир, тя се беше научила на търпение, в началото се ядосваше на глупостите му, след това за себе си го възприе като малко глезено момченце и спря да му обръща внимание. Но един шамар и то такъв, че тя политна и падна на леглото зад себе си, вече беше прекалено много, преля всички чаши и колкото и да я молеше за прошка мъжът и,  осъзнал фаталността на грешката си, тя избяга разплакана навън.

Беше само по халат, а отдолу по нощничка. За секунда и мина през ума да отиде в полицията, но почти мигновено се отказа от тази мисъл, качи се в колата и подкара към Стефан. Не осъзна кога е спряла да плаче, болката и се беше изпарила, тя вече не се чувстваше сама, изоставена и застрашена, тя беше решителна млада жена, която не смята да позволява на никого повече да я унижава.

Стефан явно току що се беше събудил, защото когато отвори вратата, примигваше на парцали и очевадно не успяваше да се събуди съвсем. Косата му стърчеше във всички посоки,  а той дори не се сещаше да я приглади с ръка.

-Елена? Влез! Какво има? Какво е станало? Защо си по халат?

-Той ме удари. А аз не знаех при кого да отида.

-Силно ли те удари?

-Беше просто шамар, но не можех да остана там.

Стефан отвори широко очи, сякаш се надяваше, че така ще надвие съня, който настойчиво затваряше клепачите му, и ще започне да разсъждава трезво.

-Седни. Искаш ли вода? Кола?  Сега се връщам. И като и подаде чашата, се прибра в спалнята.

Ирина беше будна и хубавата и глава, подпряна на повдигната възглавница напрегнато се вслушваше и се опитваше да разбере кой е по това време и дали не е добре и тя да стане.

-Иринка, Елена е. Имам нужда от помощ. Той бързо ходеше насам натам из стаята и се обличаше. Онзи мерзавец я е ударил. Можеш ли да стоиш с нея, а аз да отида да си поговоря с него.

-Аз ще стоя, но не искам да се биеш.

Той спря погледа си на нея, усмихна се леко:

-Няма, обещавам! Наистина само ще говоря!

-А защо трябва да ходиш?

-Защото трябва, за мен е важно.

Ирина стана и, като наметна халата си, бързо отиде при Елена. Стефан мина да се обади, че тръгва и, като успокои и Елена, че няма да се бие, излезе.

През нощта нямаше трафик и стигна удивително бързо, чак не му се вярваше. Прозорецът на апартамента светеше, това е добре, не спи, не е хубаво да изкарваш човек от леглото с такъв разговор.

Питащата физиономия на Станимир в рамката на вратата го накара да се усмихне, почти искрено, сякаш виждаше стар приятел.

-Трябва да поговорим.

-Излишно е.

-Не! ТРЯБВА да поговорим.

Той влезе в стаята, поогледа обстановката, от самото начало знаеше адреса, но никога не беше идвал тук.

-Аз мога да те набия, както би постъпил почти всеки мъж на мое място... –той обикаляше из стаята и като гледаше събеседника си с явно превъзходство и леко се подсмихваше, говореше с големи паузи между думите, сякаш мислеше на глас - обаче не си заслужава... дори... да си цапам ръцете с теб... Елена разказвала ли ти е за  мен... аз никога не лъжа... какво да правиш... не умея... но пък... съм тренирал... някога... сега по-рядко, но... още мога да те убия с голи ръце... и окото ми няма да мигне... защото това ще е услуга... за човечеството... не убийство... обаче... ако... го направя... ще стана... като теб... а това... аз не искам... не съм Бог... че да раздавам правосъдие... животът сам прави това най-добре... но бидейки мъж... с чест... макар че ти... едва ли знаеш ... какво е това... аз не мога да позволя... да повториш... това...  което си направил днес... затова... ще направим така - и като застана съвсем близко, така че Станимир усещаше дъха му върху лицето си, продължи - ще те следя... изкъсо... много изкъсо... и ако само още веднъж... веднъж... само веднъж... пак удариш жена... ще разбера... ще те намеря... и така ще ти счупя... ръцете... и двете... че после и да искаш... няма да можеш... да го правиш повече... и армия бодигардове няма... да те... спаси... от мен...бях ли... достатъчно ясен?

Станимир гледаше стъписан стоманения поглед пред себе си. Това ли е онзи мъж, който не бил достатъчно силен?  Онзи мъж, от когото Елена си тръгна, за да дойде при него? Този поглед, поглед, който сякаш  без нито едно докосване можеше да скърши иначе силното му тяло на две.

Той кимна и когато Стефан излезе, облекчено въздъхна, сякаш в присъствието му, не можеше, не биваше да диша. Трябва да се замисли. Много трябва да се замисли... Русокосият и синеок момък беше станал стоманен мъж и с него шега не бива, определено не бива. Нещо се беше случило с онзи, на когото той с удоволствие някога слагаше рога. Той беше различен, друг, променен и ... за секунда на Станимир му се прииска да прилича на него.

Двете все така го чакаха на дивана и  пиеха кола. И колкото и да беше странна гледката на бившата и настоящата му жена, които са седнали в хола, пият безалкохолно и кротко разговарят, толкова се и зарадва, че всичко е така просто и лесно, когато не се правят скандали. Двете вече бяха решили как ще действат от тук нататък. За начало Елена ще остане у тях, утре Стефан трябва да я придружи да си вземе багажа от “онзи”, а после, когато тя си изясни какво ще прави от тук нататък, ще се изнесе и ще поеме по своя път.

Когато настаниха Елена и се прибраха да си лягат, Ирина спря за момент, погледна го сериозно и тихо каза:

-Нали знаеш, че ако пожелаеш, аз ще си отида!

Той най-после събу чорапа, с които се бореше, приближи се до нея, погледна я с нежност и закачливо отговори:

-А ти нали знаеш, че в момента говориш глупости...

Елена имаше нужда от малко време да премисли всичко. Въпреки, че осъзнаваше абсурдността на ситуацията  да живее с бившия си съпруг и настоящата му жена, тя знаеше и, че никакъв проблем няма да произлезе от това. Двете с Ирина по някакъв свой, женски начин си бяха допаднали още от първата си среща, уважаваха се една друга и особено сега, когато Елена беше объркана, присъствието на  здраво стъпил на земята човек, като Ирина, и помагаше повече от присъствието на Стефан. И все пак, когато реши какво да прави, тя първо говори с него.

Искаше да замине някъде и да започне на чисто... Чудеше се къде. Стефан предложи Китай и тя въпреки, че в началото категорично не беше съгласна, като поразмисли малко, се съгласи.

Глава Четиридесет и първа     Глава Четиридесет и трета

Запознахте ли се вече с четиримата мускетари на кака?

Повече за тях тук.

Можете да купите книжката тук.

Видяхте ли  романа "Опера"?

Можете да го купите от тук.