"Хора" Глава Тридесет и девета

Този път Стефан дойде в Китай с една единствена цел. Наближаваше дипломирането на Николай и по предварителната им договорка, той трябваше да се върне в България и да продължи да ръководи нещата от там, но му се искаше плановете леко да се променят, заради новата насока, в която  започна да развива дейността си.

Взе със себе си Ирина, замисли се и за детето, но двамата с Елена решиха, че му е още рано, а и трябваше да ходи на училище. От лятото официално ще започнат да го водят по света. Още е само първи клас. Станимир не понасяше деца, затова Елена се премести в стефановия апартамент за две седмици.

Ирина си залепи нослето на стъклото и в двата полета трудно можеше да бъде убедена да се дръпне от прозореца и да поспи. Не беше свикнала да пътува,  те рядко излизаха от страната, не искаха да взимат детето, а не им се щеше и да се разделят с него, а тя обичаше пътуванията и сега кипеше от енергия. Когато навън се стъмни и нищо не можеше да види вече, все пак заспа.

Николай имаше важна работа в офиса и този път на летището ги посрещна само Иван. Той вече говореше съвсем свободно български и Ирина много му се радва и често възклицаваше, че говори прекрасно. Този път отседнаха в хотел. Стефан реши, че сега му е паднало да глези жена си и искаше да и подари с пълни шепи от малките луксозни удоволствия, които си позволяваше самият той, когато отсядаше в скъп хотел, не бързаше за никъде и беше решил просто да си почива.

С Николай се видяха на следващия ден, той ги чакаше в лобито на хотела. Със Стефан се разпрегръщаха като стари приятели, а на Ирина целуна ръка и каза: “Очарован съм!”. Тя знаеше, че по света има много мъже, които го правят, защото жените харесват това и то е по-пряк път към леглото им или към нещо друго, които иначе трудно биха получили. Но Николай беше искрен, още от първия момент, в който го видя и свърза това, което беше слушала за него с визията, Ирина  осъзна, че той е добро момче и може да му се има доверие за всичко.

Както предния път, Николай беше изготвил програма и двамата със Стефан  с огромно удоволствие се заеха да запознаят Ирина с красотите на Пекин, да и предложат най-вкусните възможни ястия и да и позволят да се докосне до онзи Китай, който държеше Николай в напрежение, щом е далеч от него и караше Стефан винаги да иска да се връща тук.

Последната вечер,  Стефан изпрати жена си до хотелската стая и се върна да се поразходи с Николай  и да поговорят по работа.

-Скоро завършваш и се прибираш.

-Да.

-Искаш ли да се прибереш.

-Много.

-Китай няма ли да ти липсва?

-Аз ще идвам пак насам. Но съм на такъв етап в живота си, че предпочитам да се прибера… вече много време съм далеч. Накъде биеш? Говори направо, не минахме ли етапа с деликатните подмятания. Искаш да остана още ли?

-Не точно… Мислих си, дали би искал… ти нали говориш руски а и  обичаш Русия… да отидеш в Москва… за известно време…

-Колко време?

-Няколко години. Ще продавам там краставички  и… трябва някой да ми разработи дистрибуторската мрежа.

-Какви краставички? Нали произвеждаш вина?

-Обикновени… кисели... корнишончета.

Николай се разсмя с глас. Стефан също се усмихна:

-Това е дълга история, не питай. Ако не искаш, не се притеснявай. Просто предложение, ти си прецени.

-Звучи много примамливо. Винаги ми се е искало да поживея в Москва, още от гимназията… обаче… трябва да се прибера… приятелката ми ме чака вече прекалено дълго.

Стефан се замисли за момент:

-Приятелка като „скучно ми е, а тя ме забавлява” или като „обичам я и искам да се оженя за нея”?

-Второто.

-Можеш да се прибереш, да се ожениш и да я вземеш с теб. Все ще се намери какво да прави в Москва.

-Нека поговоря с нея и тогава да ти отговоря, става ли?

Стефан се усмихна:

-Става.

Николай се прибра и бързо набра познатия номер.

-Здравей!

-Здрасти!

-Слънце, а на теб случайно дали ти се живее в Москва?

-В смисъл?

-Предлагат ми работа там, а това една доста добра дестинация за докторантура по психология...

-Хубаво!

-Какво хубаво? Няма ли да си помислиш?

-Не. Ще дойда.

-Благодаря! А дали би се омъжила за мен преди това?

В слушалката прозвуча звънкия смях на Таня.

-Брак ли ми предлагаш, слънце? По телефона?

-Ами, няма как...

-Обичам те и ще се оженим!

-Благодаря! Таня... ще ми простиш ли някога за всичко, което ти причиних? За разстоянието, за трите дни в годината, когато се виждаме, за предложението за брак по телефона...  за всичко. Ще ми простиш ли някога?

-Аз няма какво да ти прощавам, Коле! Ти беше, си и винаги ще бъдеш едно от най-прекрасните чудеса, които някога са ми се случвали! Обичам те!

***

На летището този път дойдоха и Николай и Иван. Както винаги пристигнаха много по-рано и имаше достатъчно време да се наговорят. Стефан от самото начало беше човъркан от крайно любопитство какво е решил Николай и дали изобщо е решил, но през целия път  не смееше да го попита. Накрая, когато оставаше съвсем малко време преди да се разделят, той не издържа:

-Ники, реши ли за Москва?

-Реших, но не знаех дали е удобно да говоря когато не сме сами.

-Удобно е, удобно е, нямам тайни от нея, а и това е нейна идея.

-Ще отида в Москва. Но непременно държа да знам цялата история с краставичките!

Глава Тридесет и осма                    Глава Четиридесета

Видяхте ли вече романа "Опера"?

Можете да го купите от тук.