"Хора" Глава Четиридесет и трета

             Елена слезе на летището и се почувства съвсем сама... Щеше да живее без изобщо да общува с българи лице в лице, а това е безкрайно странно  и малко страшно...

Тя го беше пожелала, знаеше, че и е нужно и въпреки това се страхуваше...

Иван държеше голяма табела с името и и тя веднага го видя. Той говореше така сладко български, че страхът и поотмина. С него определено се чувстваше сигурна и спокойна.

Беше махнала силикона и пътуването беше първото и излизане пред хора без него. Тя се огледа в очите на хората и забеляза, че е все така хубава,  нищо, че силикона го няма и от това и стана леко и приятно.

Иван и беше наел хубав апартамен съвсем близо до офиса, беше я записал на курс по китайски в един университет и изобщо, беше се погрижил да има всичко, от което има нужда.

Когато остана сама в апартамента, изведнъж и стана толкова хубаво, че може да започне отначало, сякаш нищо не е случвало, никога не е грешала... А Иван, с него наблизо определено нямаше от какво да се бои...

Скоро съсредоточи всичките си сили в изучаването на китайски и предишните и проблеми и се струваха толкова далеч от нея, че сякаш никога не се бяха случвали.

Иван и беше изключтелно интересен. Тя толкова пъти се вглеждаше в лицето му. Виждаше го всеки ден, прекарваше по няколко часа с него, той беше много внимателен кавалер, а не можеше и не можеше да го възприеме като мъж.

Вглеждаше се в детайлите, в тъмните очи, който грееха с особена светлина щом той се засмееше, в тънките устни и малкия нос. Той беше висок, не колкото Стефан, но над Елена стърчеше с цяла глава, И все пак,  колкото и да и се искаше да погледне на него като на мъж, да го поразгледа, да го претегли, никога не успяваше.

Всеки детайл от визията му гледан  отделно изглеждаше красив, но щом го погледнеше като цяло, сякаш виждаше малко дете, цялото му излъчване беше толкова асексуално, че тя категорично, за нищо на света не би се почувствала привлечена от него.

Той беше идвал в България, в Германия беше живял години, познаваше добре западната култура, българският му беше чаровен и правеше забавните, типични за китайците грешки, задаваше въпроси като “Ти идваш не идваш?” вместо “Идваш ли?”, а “кебапче” изговаряше толкова сладко, че Елена се смееше с глас и го караше да повтаря до втръсване думичката. Той беше като нея, помежду им нямаше стената, която понякога поставят хората, които не са свикнали да общуват с чужденци, той не беше китаецът, който говори с българката, винаги беше човекът Иван, който говори с човекът Елена и тази липса на дистанция особено много и се нравеше сега, когато беше сама тук и това мило момче с азиатски черти и беше най-любимото другарче.

Две седмици след като пристигна, докато се оправяше пред огледалото и докосна лицето си, забеляза, че ръката и не трепери. Дръпна я уплашено, протегна я напред и внимателно я огледа. Не трепери. Изобщо. И като я гледаш така, дори не ти се вярва, че някога е треперила...

***

В един летен ден на Елена не и се ядеше и тя по стар навик, останал още от времето, когато работеше в офиса по цял ден, не хапна нищо.

Следобед се отби да навести Иван, климатикът беше повреден и помещението през което минаваше беше задушно и горещо.

Докато вървеше през голямата зала с многото бюра, за да стигне до кабинета на Иван, Елена усети как по челото и се спускат вадички пот, чувстваше се като във фурна, сякаш някай се опитва да я задуши в собствен сос. Изведнъж корема и стана на топка и започна много да и тежи, наоколо заплуваха сини облачета и на нея и стана толкова хубаво, сякаш заспиваше, да ето тя ей сега ще заспи и вече няма да и е горещо и по челото и няма да текат вадички пот...

Последното нещо, което се запечата в съзнанието и преди да се унесе, беше Иван, който, както и се стори, летеше към нея на забавен каданс, разблъскваше всички по пътя си, крещеше нещо на китайски и изглеждаше толкова загрижен и толкова силен, че Елена изведнъж се влюби в него. Да, тя се чудеше какво прави той, защо така тича към нея, та тя се чувства прекрасно, заспива си просто, но тази невероятна загриженост, изписана на лицето му, тази сила, тази воля да стигне там където е стигнал навреме... За какво ли бърза? Кой знае. Но е толкова хубав като тича така и няма нищо асексуално в него, напротив, той е повече мъж от всички мъже, които Елена познава...толкова е хубаво да заспиш в такава жега, да заспиш точно след като си осъзнал, че си се влюбил...

Иван успя да я хване с плонж, секунда преди хубавата и главица да се удари в пода. Тя поотвори очи. Какво стана? Защо я будят, като може да си поспи още?

-Елена! Елена! Елена! Събуди се, Елена! Събуди се, чуваш ли? Елена, трябва да се събудиш, събуди се!

Елена отново отвори очи. Иван беше надвесен над нея и на лицето му беше изписана крайна загриженост, не той не беше просто загрижен, той беше уплашен. Защо ли е така изплашен? На Елена и беше толкова хубаво да си спи, той защо ли я буди?

- Елена! Елена! Елена! Елена! Елена!...

Какво става, защо спи в ръцете му? Къде е? Защо тези хора са наоколо? Тя се надигна, огледа се неразбиращо безпомощно, усети как той я вдига и покорно се остави да бъде носена като малко дете.

Той я остави на дивана в кабинета си, подпъхна под главата и една от декоративните възглавнички,  седна до нея, погледа я, разпита я как е и какво стана, разбра, че не е яла цял ден. Каза и да си лежи и да си почива. Говори с някого на китайски по телефона. После набра друг номер и хубавият му бас дълго ехтя в слушалката. Елена не хващаше и дума, само се наслаждаваше на хубавото му лице, които изразяваше толкова емоции,  на волята му, на силата, която струеше от очите му...

 Глава Четиридесет и втора   Глава Четиридесет и четвърта

Запознахте ли се вече с четиримата мускетари на кака?

Повече за тях тук.

Можете да купите книжката тук.

Видяхте ли  романа "Опера"?

Можете да го купите от тук.