"Хора" Глава втора

Заспивам призори. Сънувам хубав сън. Вървя  из някакво  летище, малко прилича на московското  и изведнъж в една групичка от пътуващи разпознавам моите пекински приятели. Толкова съм щастлив, че ги виждам отново, толкова ми е хубаво. Всичко изглежда така просто и елементарно, сякаш помежду ни не лежат вече хиляди километри, сякаш са толкова близко, да протегнеш ръка и ще ги докоснеш...

Събуждам се сам 5 минути преди часовника да се раззвъни в 7.30. Толкова ясно, така уверено знам, че ако отворя вратата, ще ги видя, че те са там... Часовникът звъни. Отърсването от това така успокояващо и радващо усещане е болезнено. Нещо вътре в мен се свива и сякаш ми се налага да ходя с буца в гърдите, с някаква напълно осезаема и тежка празнота, сбита, сгъстена, превърната в буца.

Закусваме, смеем се, закачаме се. Хубаво ми е. Буцата си е в мен, но не мисля за нея, тя остава някъде далеч от съзнанието ми.

Слизаме и викаме такси... Сбогуваме се кратко. Съвсем скоро ще се чуем и ще се видим пак.

Централна гара. Купувам си билет. Не съм махнал летищните лепенки от куфара, съвсем по детски ми се иска всички да видят, че съм пътувал, че съм летял, че до вчера сутринта съм бил в една съвсем различна реалност, бил съм в Пекин и съм оставил там толкова много.

Пътувам с възрастна жена и с девойка. След няколко гари жената слиза. Двамата с момичето се разговаряме, приятно ми е, разговорът е интересен.

Споделя ми, че никога не е излизала  в чужбина и аз я успокоявам, че също не бях, че само си мечтаех да отида в Китай и не знаех дали някога ще имам тази възможност, а ето, че отидох и то беше по-прекрасно отколкото съм си мечтал. Пожелавам и също да пътува и тя се смее щастливо. Посрещат ме на гарата. Безмерно щастлив съм, не мога да им се нарадвам, да ги напрегръщам.

Вкъщи си е вкъщи. Имам и интернет, което прави удоволствието пълно. Харесва ми да си спя в моето легло,  но се хващам, че така ми липсва и пекинското, с пекинските завивки и пекинската стая. За толкова кратко време стана моя и така не ми се щеше да я оставям.

Българските манджи... глезят ме като за добре дошъл...

Работа си намирам случайно. В края на първата седмица приятел от специалността ме изненадва с предложение и тъй като това би било най-големият проблем, в джобс няма много оферти с китайски, веднага приемам.

Заживявам на хотелски начала в Студентски докато си намеря квартира.  Първата седмица се опитвам да търся само чрез обяви във вестници, но почти всички са от агенции и ако не депозирам половин наем не ми позволяват да ходя на огледи. Лошото е, че работното им време съвпада с моето и няма как да им платя. В една обедна почивка взимам такси и успявам. Започвам да ходя на огледи вечер, след работа. 

Често се замислям, че трябва да се видя с много хора, които са ме чакали да се върна, но не мога така, знам, че нямам дом  и дори и да се видя с някого само ще се оплаквам. Винаги съм бил такъв, понякога, когато не ми е леко, ми се е искало да стана невидим, да се скрия, да избегна необходимостта да общувам за известно време

Наляга ме следкитайна депресия.Сиво ми е тук. Пусто и  празно. Край мен е пълно с толкова много, най-различни хора, но аз съм сам, съвсем сам, съвсем различен.

Доразвивам китайския си навик да слушам музика на емписан-а¹. Понякога дори заспивам със слушалките в ушите, а никога не съм можел да спя на музика. Обаче сега музиката звучи като Китай, ухае като Китай, кара ме да се чувствам в Китай... Хващам се, че вървя по улицата и си мечтая някой ден, както си вървя, ей така, да видя някой китайски приятел, който е решил да ме изненада. Не ми се е обадил, не знам, че ще идва, а един ден просто го виждам...

Сънувам странни сънища. На непознато място съм. Наблизо виждам момичета от Пекин. От онези момичета, които не са свикнали с вулгарни погледи по телата си. Непознати мъже ги събличат с поглед, гнусно, отвратително. Бързам натам. Това трябва да спре, трябва да спре, трябва да помогна.

Стигам до тях и като разпервам ръце, сякаш така бих могъл да ги запазя, да ги защитя, крещя с цяло гърло: “Стоп!” Мъжете се плашат от вика ми  и отстъпват назад.  Усещам докосване на рамото си.

-Николай, толкова е добре, че дойде, Николай, беше така страшно преди да дойдеш!

Китай ми е постянно в главата. Трудно ми е да не говоря за него, хората, които не ме познават добре, вероятно си мислят, че съм фанатик.

Всяка нощ заспивам и мозъкът ми ме връща там, събуждам се и не мога да осъзная къде съм. Навън е кошмарно студено, -17, -20, има сняг. Вървя по улицата и си мисля колко им е топло сега на моите хора от Африка и колко интересно би им било да дойдат тук за ден два, да се нагледат на сняг  и студ... Ако само можеха да дойдат!

Бяха ме предупредили, че като си дойда ще се чудя къде са се дянали всички китайци, но не предполагах, че ще ми е толкова грозновато белезникаво.

Изпитвам невероятно, неописуемо удоволствие, ако срещна азиатец или африканец на улицата.

 Готов съм да споря винаги, ако някой осъди привичките им.

Връща се онова странно чувство, което ме преследваше преди да замина, че не съм на нормално място, че това е кошмар  и ми се иска да се събудя, така ми се иска да се събудя и да се върна в Китай, там е нормално, там не е кошмар... Тук е просто стискане на зъби и оцеляване...

Ще се оправя. Важното е да си намеря квартира.

Извинявам се на китайски, ако бутна някого на улицата, ако трябва да говоря, се хващам, че  и изреченията конструирам така или английски, руски, но не и на български.

Иска ми се, имам нужда да побъбря с някого на китайски...  Ако пробвам,   дори на английски, ще прозвучи като преструвка, като превземане.  Хората ще решат, че се правя на интересен, а ми е толкова болезнено скучно да говоря само на български. Ако случайно чуя китайска реч, тя е музика за ушите ми...

Улиците по пътя към работа са кални, когато не е замръзнало,  нищо че сме в София. Хората в 280 и 94 изглеждат нормални, животът не е успял да убие младежката им свежест и вяра в живота, но във всички други автобуси ми е странно, гледам да съм максимално незабележим, по никакъв начин да не се набивам на очи, ако можех да бъда невидим, най-добре. Хората са изморени от проблеми, изтормозени, оплакват се един на друг, крещят си един на друг, ако случайно се бутнат...

Едната колежка се стряска, ако направиш бързо движение близо до нея, колега казва, че е много бита, за да е така и аз гледайки добродушната и наивност не проумявам що за изрод би я ударил. Оказва се истина, тя разказва понякога за бившия си съпруг...

Къде съм? Не ми харесва тук! Искам да се махна!

Хващам се, че ми липсва усещане за жена, не за натрапчива сексуалност, а за жена. Жена, която ме кара да се чувствам мъж, да искам да бъда мъж, да ми харесва да бъда мъж...

Кавалерствам на всички, по навик, защото така трябва, но това не ме изпълва с някаква вътрешна удовлетвореност, с удоволствие, както когато кавалерствам на такава жена.

С един приятел китаец понякога се препираме, на него повече му харесва България, на мен повече ми харесва Китай, но той си е там, а аз съм си тук.

Предполагам, че всичко е заради исконния стремеж да се покаже най-доброто пред чужденеца.

Когато той дойде тук, развеждаме го да разглежда забележителности, спестяваме му нелицепрятните неща...

Когато аз бях в Китай, на мен ми беше показвано най-хубавото, а неприятните неща бяха несъзнателно скривани...

Освен това, както се казваше в един филм, трябва да излезеш от страната си, за да се почувстваш наистина неин гражданин.

Да си българин сред българи или китаец сред китайци не е толкова интересно, колкото да си китаец сред българи или българин сред китайци... тогава се чувстваш много повече китаец или съответно българин...

Ако имах пари, нямаше необходимост да работя, можех да си позволя да уча нещо, което ми харесва, често да пътувам и приятелите ми бяха тук, на мен също щеше много да ми хареса.

Намирам квартира при възрастен мъж и се местя. Ще ми е нужно малко време да убия онова ритащо същество вътре в мен, което категорично не иска да бъде само, бори се със самотата, хапе и не осъзнава, че наранява единствено себе си.

След седмица съм вече спокоен. Не чувствам болка. Безжизнен съм, крия се  зад стъклото или поне ми се струва, че съм скрит зад стъкло и продължавам да наблюдавам как живеят другите... А аз, жив съм само пред компютъра... Той е връзката ми с всички. Но въпреки, че наглед съм същия, както преди пътуването, нещо много важно се е променило в мен- вярвам, че доброто е напред и аз вървя с всички сили към него.

------------------------------------------------

 1  МП3 плейър ( китайски)

Глава Първа                                                                   Глава Трета