"Хора" Глава Четиридесет и трета

             Елена слезе на летището и се почувства съвсем сама... Щеше да живее без изобщо да общува с българи лице в лице, а това е безкрайно странно  и малко страшно...

Тя го беше пожелала, знаеше, че и е нужно и въпреки това се страхуваше...

Иван държеше голяма табела с името и и тя веднага го видя. Той говореше така сладко български, че страхът и поотмина. С него определено се чувстваше сигурна и спокойна.

Беше махнала силикона и пътуването беше първото и излизане пред хора без него. Тя се огледа в очите на хората и забеляза, че е все така хубава,  нищо, че силикона го няма и от това и стана леко и приятно.

Иван и беше наел хубав апартамен съвсем близо до офиса, беше я записал на курс по китайски в един университет и изобщо, беше се погрижил да има всичко, от което има нужда.

Когато остана сама в апартамента, изведнъж и стана толкова хубаво, че може да започне отначало, сякаш нищо не е случвало, никога не е грешала... А Иван, с него наблизо определено нямаше от какво да се бои...

Скоро съсредоточи всичките си сили в изучаването на китайски и предишните и проблеми и се струваха толкова далеч от нея, че сякаш никога не се бяха случвали.

Иван и беше изключтелно интересен. Тя толкова пъти се вглеждаше в лицето му. Виждаше го всеки ден, прекарваше по няколко часа с него, той беше много внимателен кавалер, а не можеше и не можеше да го възприеме като мъж.

Вглеждаше се в детайлите, в тъмните очи, който грееха с особена светлина щом той се засмееше, в тънките устни и малкия нос. Той беше висок, не колкото Стефан, но над Елена стърчеше с цяла глава, И все пак,  колкото и да и се искаше да погледне на него като на мъж, да го поразгледа, да го претегли, никога не успяваше.

Всеки детайл от визията му гледан  отделно изглеждаше красив, но щом го погледнеше като цяло, сякаш виждаше малко дете, цялото му излъчване беше толкова асексуално, че тя категорично, за нищо на света не би се почувствала привлечена от него.

Той беше идвал в България, в Германия беше живял години, познаваше добре западната култура, българският му беше чаровен и правеше забавните, типични за китайците грешки, задаваше въпроси като “Ти идваш не идваш?” вместо “Идваш ли?”, а “кебапче” изговаряше толкова сладко, че Елена се смееше с глас и го караше да повтаря до втръсване думичката. Той беше като нея, помежду им нямаше стената, която понякога поставят хората, които не са свикнали да общуват с чужденци, той не беше китаецът, който говори с българката, винаги беше човекът Иван, който говори с човекът Елена и тази липса на дистанция особено много и се нравеше сега, когато беше сама тук и това мило момче с азиатски черти и беше най-любимото другарче.

Две седмици след като пристигна, докато се оправяше пред огледалото и докосна лицето си, забеляза, че ръката и не трепери. Дръпна я уплашено, протегна я напред и внимателно я огледа. Не трепери. Изобщо. И като я гледаш така, дори не ти се вярва, че някога е треперила...

***

В един летен ден на Елена не и се ядеше и тя по стар навик, останал още от времето, когато работеше в офиса по цял ден, не хапна нищо.

Следобед се отби да навести Иван, климатикът беше повреден и помещението през което минаваше беше задушно и горещо.

Докато вървеше през голямата зала с многото бюра, за да стигне до кабинета на Иван, Елена усети как по челото и се спускат вадички пот, чувстваше се като във фурна, сякаш някай се опитва да я задуши в собствен сос. Изведнъж корема и стана на топка и започна много да и тежи, наоколо заплуваха сини облачета и на нея и стана толкова хубаво, сякаш заспиваше, да ето тя ей сега ще заспи и вече няма да и е горещо и по челото и няма да текат вадички пот...

Последното нещо, което се запечата в съзнанието и преди да се унесе, беше Иван, който, както и се стори, летеше към нея на забавен каданс, разблъскваше всички по пътя си, крещеше нещо на китайски и изглеждаше толкова загрижен и толкова силен, че Елена изведнъж се влюби в него. Да, тя се чудеше какво прави той, защо така тича към нея, та тя се чувства прекрасно, заспива си просто, но тази невероятна загриженост, изписана на лицето му, тази сила, тази воля да стигне там където е стигнал навреме... За какво ли бърза? Кой знае. Но е толкова хубав като тича така и няма нищо асексуално в него, напротив, той е повече мъж от всички мъже, които Елена познава...толкова е хубаво да заспиш в такава жега, да заспиш точно след като си осъзнал, че си се влюбил...

Иван успя да я хване с плонж, секунда преди хубавата и главица да се удари в пода. Тя поотвори очи. Какво стана? Защо я будят, като може да си поспи още?

-Елена! Елена! Елена! Събуди се, Елена! Събуди се, чуваш ли? Елена, трябва да се събудиш, събуди се!

Елена отново отвори очи. Иван беше надвесен над нея и на лицето му беше изписана крайна загриженост, не той не беше просто загрижен, той беше уплашен. Защо ли е така изплашен? На Елена и беше толкова хубаво да си спи, той защо ли я буди?

- Елена! Елена! Елена! Елена! Елена!...

Какво става, защо спи в ръцете му? Къде е? Защо тези хора са наоколо? Тя се надигна, огледа се неразбиращо безпомощно, усети как той я вдига и покорно се остави да бъде носена като малко дете.

Той я остави на дивана в кабинета си, подпъхна под главата и една от декоративните възглавнички,  седна до нея, погледа я, разпита я как е и какво стана, разбра, че не е яла цял ден. Каза и да си лежи и да си почива. Говори с някого на китайски по телефона. После набра друг номер и хубавият му бас дълго ехтя в слушалката. Елена не хващаше и дума, само се наслаждаваше на хубавото му лице, които изразяваше толкова емоции,  на волята му, на силата, която струеше от очите му...

 Глава Четиридесет и втора   Глава Четиридесет и четвърта

Запознахте ли се вече с четиримата мускетари на кака?

Повече за тях тук.

Можете да купите книжката тук.

Видяхте ли  романа "Опера"?

Можете да го купите от тук.

"Четиримата мускетари на кака" Приключение Първо

Приключение Първо:

И се излюпихме

 

Никой бозайник никога няма да разбере ужаса и болката на излюпването.

Яйцето е най-прекрасното място на света. То е топло и сигурно и докато си вътре, нищо страшно не може да ти се случи.

В яйцето можеш да сънуваш с часове прекрасни сънища, а като се събудиш, да си разказваш интересни приказки. Всеки ден, от сутрин до вечер може да е запълнен с прекрасни неща.

А когато поотраснеш, започваш да чуваш гласа на мама и на братчетата си. Започваш да мърдаш, заедно със своето яйце и да усещаш как и те мърдат до теб.

Родното яйце е нещо свято, нещо любимо, нещо, което не би заменил за нищо на света и без съмнение възнамеряваш да прекараш целия си живот в него.

Но точно тогава, тъкмо когато си започнал да мърдаш с яйцето и да чуваш мама и братчетата, най-страшното съмнение е посято в главата ти.

Мама разказва, че тя вече от много време не живее в яйце, а съвсем скоро ти също ще излезеш от твоето.

Да изляза от моето ли? Никога! Да не ми е името Пийп, ако някога изляза от това прекрасно, топло, уютно яйце.

Вярно е, че вече съм големичък и трябва да се навеждам, за да се събера. Вярно е, че яйцето предателски отеснява с всеки изминал ден, но аз никога, никога няма да изляза от него, никога няма „да се излюпя”. Ух, че гадно звучи дори да го кажеш.

Моят брат, Чурулик е на абсолютно същото мнение. Двамата сключихме споразумение никога да не се излюпваме, така че няма начин.

Мама много се смя, когато чу за решението ни.  Чурулинка и Пипинка също се смяха. Те са по-малки и знаят, че докато не се излюпим ние с Чурулик, няма как да се излюпят и те.

Когато повярва, че наистина няма да се излюпим, Чурулинка всъщност малко се разочарова. В яйцето никой нямаше да види колко е красива и и да и се възхити, а за момичетата това има смешно голямо значение. Но дори тя предпочиташе да не се лишава от удобството на черупката.

С Чурулик тъкмо обсъждахме да организираме подписка против излюпването сред всички яйца от люпилото, когато стана нещо невероятно страшно.

Чурулик измрънка:

-Ух, че стана тясно това яйце! Как не го е срам? Само да успея някак да си сместя главата, че съвсем съм се сгънал...

Чу се хрущене. После пронизителните писъци на Чурулик:

-Неееее! Не се чупи! Чуваш ли, бе яйце!? Не се чупи, ти казвам! Аааааа! Студено ми е! Толкова ми е студено! Замръзвам! Треперя! Мамоооо! Това ти ли си? Ауууу, че си голяма! Много ме е страх, мамо! Умирам то страх! Ужасно ми е студено! И това студеното влиза в мен! Не знам от къде влиза, но  усещам как се движи в мен, как кара и мен да се движа! Да изляза съвсем от яйцето ли? Не! Не искам! Така  ми е добре. Не е нужно да излизам от яйцето. Мисля да си ходя цял живот с черупката, нищо че главата ми стърчи. Но все пак, ужжжжжжжассссссссно ми е сссссстудено, мамо! Ти ккккак жжжживеешшш без яйце? Акккко иззззляззза щщщще ссссе ссссстоппппля? Мислиш ли? Ссссигурна ли си? Ттттти ще ме ссссстоплиш? Можеш ли? Идвам, мамоооо! Проклета черупка! Махай се! Махай се, ти казвам! Ух, че е здрава! Сега е здрава, а като трябваше, се счупи! Мамо, а как да дойда? Такова... като нямам яйце, не мога да се търкалям. А и онова студеното ми тежи и ме натиска към земята. Ти ще ми помогнеш, а аз само да ритам? Сигурна ли си? Добре, мамо!

Ауч! Яяяяяя! Аз се преместих! Колко е топличко при теб, мамо!

От любопитство мръднах малко по към тях с яйцето и край ушите ми се чу такова пронизително хрущене, че изведнъж нищо друго на света, освен него, нямаше значение. Черупката ми се счупи. Само една малка дупчица. Не е нужно да излизам. Но през дупчицата започна да влиза нещо студено, нещо страшно, което започна да влиза през клюна ми и да кара цялото ми тяло да се свива и разпуска. Зави ми се свят. Усетих най-пленяващия и  силен аромат на света-въздух. След първоначалното замайване, вероятно се  пристрастих. Хареса ми. Исках още и още. Опасявам се, че вече не можех без това студеното и ... сухото. Досега всичко край мен винаги беше мокро, а това е съвсем, съвсем сухо. В яйцето беше тясно и нямаше достатъчно от него. Освен това беше трудно да се свивам и разпускам. Разшавах се малко и се оказах насред купчина счупени черупки. Целият мокър насред това сухото и студеното. Но от него имаше толкова много, че можех да се свивам и разпускам на воля и това ми хареса, беше единственото хубаво нещо сред цялата бъркотия, в която се бях озовал.

Мама обеща да ме стопли и като ми каза да ритам, ме бута с клюна си, докато стигнах до нея. Тогава за пръв път видях Чурулик. Беше още мокър и грозен и му беше студено и не смееше да ме погледне в очите. Той първи беше предал договора ни. Мама ме гушна и започна да ми подрежда перцата. Така останахме до вечерта, когато тя, въпреки протестите ни, заяви, че е гладна и ни остави сами в гнездото. Точно тогава се случи. Едно огромно нещо ни взе от гнездото и ни премести в друго, по-малко гнездо, където бяхме само двамата. Другите яйца и мама ги нямаше. Сложиха ни на много светло място. Никога досега не бях виждал такова. Светлото беше и топло. Така приятно топло! Две топли юрганчета легнаха върху мен и Чурулик. Почувствахме се съвсем като в яйцата си и уморени след толкова много емоции, бързо заспахме.

     Приключение Второ

Запознахте ли се вече с четиримата мускетари на кака?

Повече за тях тук.

Можете да купите книжката тук.

Видяхте ли  романа "Опера"?

Можете да го купите от тук.

"Опера" Глава Първа

Катя и мама вървят през центъра на града. Държат се за ръка, те винаги така правят. Голямата и малката, хем много си приличат, хем са и различни.

Катя се опитва незабелязано от мама да се повдига на пръсти докато върви. Иска да изглежда по-висока. Тя е особено горда от себе си сега, на последния си рожден ден, преди 2 седмици, с удоволствие отбеляза, че е пораснала, вече стига чак до кръста на мама.

Мама се спира да говори с познат и Катя нетърпеливо търка с краче плочките на тротоара. После изведнъж се заглежда в непознатия леко пълен чичко. Той хем изглежда съвсем обикновен, хем пък има нещо особено в него.

Гласът му е някак неестествено висок и гладък, чист, Катя досега не е чувала такъв глас. Присъствието му е  особено обаятелно, завладяващо. Катя внимателно го оглежда от главата до петите. Не, обикновен чичко,нищо интересно няма в него защо ли и харесва толкова много?

Чичкото си тръгва и двете с мама продължават.

“Оперен певец” казва мама. Катя се обръща и иска пак да го огледа, но двете трябва да вървят и тя току поглежда назад през ръката на мама. Оперен певец! Катя никога досега не е виждала такъв. Катя е още малка и има много неща, които не е виждала, например жив чужденец (на картинки е гледала достатъчно) и жив космонавт. Но от днес вече е виждала жив оперен певец и това непременно трябва да се сподели с всички другарчета. На Катя и се струва, че тази знаменателна среща с обаятелния чичко е нещо много важно, почти колкото рождения и ден и тя никога няма да я забрави... 

Част Първа 

Глава Първа 

В главата ми още отекваха гласовете на Александра и Иван. Бяхме се разделили преди броени минути. И след цялата хамалогия с носенето на багажа, ето че най-накрая съм сама в новата си стая.

Леглото е уютно сгушено  в ъгъла, мебелите не са нови, но за разлика от всички други квартири, които разгледах, не се разпадат в ръцете ти. Подът е покрит с нов балатум. На прозореца висят дантелени и червени пердета. Особено харесвам червените. Създават едновременно усещане за уют и  тържественост. Моята нова стая!

Още ми е прекалено хубаво, за да спра да се усмихвам. На средата на пода се струпани кашони и чанти. Трябва да стана и да ги разопаковам, но не съм събрала сили за това. Харесва ми за малко просто да се наслаждавам на новата придобивка.

Вече официално съм съвсем самостоятелна. Имам работа, с която мога да се издържам сама, завърших магистратурата си, а ето, че се сдобих и с квартира. По всички стандарти мога да мина за зрял и независим човек.

Взаимоотношенията ми с Иван се  развиха по-добре отколкото предполагах. Станахме близки приятели за броени дни. Предположението ми, че му е трудно да не обича някого, когото Александра обича, се оказа напълно правилно. Освен това, той ме познаваше  и като своя студентка и още някога много  отдавна, в началото вече беше решил, че съм свой човек.

През първите седмици от официалното ни лично познанство,  често се случваше да останем до късно,  на някоя пейка в парка или на дивана в хола му и да си говорим с часове. Александра познаваше прекалено добре и мен и него, за да и бъде интересно и обикновено заспиваше на рамото му. Същата Александра, която така и не се научи да спи във влака за толкова години живот в София, можеше да заспи и най-оживеното място, стига да е достатъчно уморена и Иван да е там. Имах тайни подозрения, че особено обича да слуша гласа  му в просъница, но никога не я попитах дали са верни, нямаше значение.

Среднощните ни разговори приличаха повече на преоткриване на стар и любим приятел, отколкото на опознаване на нов човек. Постоянно се съгласявахме един с друг, допълвахме мислите и довършвахме изреченията си. Навярно, ако не бяха два много важни фактора, щеше да ми е трудно да не се влюбя в него. Но те неотменно съществуваха и да помисля за друго би било нечовешко кощунство. За мен Иван почти от самото начало на познанството ни като преподавател и студент, беше Иван на Александра. Дори сега, докато гледах усмихнатото му и оживено лице, подпряла своето на облегалката на дивана, аз не го възприемах като отделен човек, не можех. За мен той винаги е бил александриния Иван и така ще бъде.  От друга, интелектуалното му превъзходство беше потискащо смазващо. Категорично съм съгласна, че в една двойка мъжът трябва да е по-умният. Но такъв огромен луфт вече може да предизвика проблеми. Докато Александра, тя е по-малка, но скача почти колкото него, провокира го, познава всяко малко ъгълче на мисълта му...

И все пак, аз обичам Иван ужасно много. Той също ме обича. Просто това е друг тип обич, чисто човешка. Обич, която навярно повечето ми връстници не биха могли да разберат, но ние тримата можем, а това е важното в случая.

Иван въпреки неочаквано малкото си години е уравновесен и зрял. Понякога не  мога да мисля за него по друг начин, освен като за мъдрец. Когато му поискам съвет, обикновено първо са замисля, не бърза веднага да отговори нещо. И докато мисли обикновено оставя погледа си да се рее свободно по пода. Обичам да го гледам такъв. Сериозен и отговорен. После вдига глава, поглежда ме ласкаво и прави задълбочен анализ на всички опции, които имам. След това обяснява коя той намира за най-добър вариант  и защо.

От близо месец те вече са мъж и жена. Сватбата беше малка, поканиха само най-близките. Всъщност Александра изобщо не искаше сватба, но Иван настоя. Вероятно за  да доставят удоволствие на родителите си.

Никога няма да забравя как изглеждаха двамата един до друг,  докато слушаха думите на длъжностното лице. Александра, мъничка и фина, с дълга бяла рокля и воал, красива като кукла. Не, всъщност по-красива, много, много по-красива. Никоя кукла не би могла да има този прекрасен,  пълен със слънце и щастие поглед.

Иван беше облечен естествено в костюм. Не знам как се случи, че никога преди това не бях го виждала официален в хубав костюм и сега изведнъж няколко мига  просто не можех а откъсна очи от него. Беше красив! С малко по-зачервено лице от обикновено, с  особено внимание, насочено към точката на лакътя му, където александрината ръка в бяла ръкавица се подпираше на неговата. Сякаш в тази точка на допир беше всичко важно, всичко значимо. Нямаха значение и хората наоколо и суетата, присъща на всяко подобно събитие. Само тази малка ръка на лакътя му.

Винаги след това, когато съм се замисляла дали всъщност има любов, се сещам за тази картина. Те двамата, един до друг. Красиви и влюбени. Завинаги. И изведнъж всичко започва да ми изглежда по-леко, чудесата възможни  и  циниците нямат никакъв шанс да ме убедят в противното.

Аз бях кръстница. От тогава Иван най-редовно, полу-шеговито, полу-сериозно ми говори на „кръстнице”. Той е особено щастлив, че вече сме роднини и има съвсем законно право да се грижи и за мен.

Запознахте ли се вече с четиримата мускетари на кака?

Повече за тях тук.

Можете да купите книжката тук.

Видяхте ли  романа "Опера"?

Можете да го купите от тук.