"Опера" Глава Шестнадесета

  1

Роден съм в последното десетилетие на социализма. В онези прекрасни години, когато хората все още бяха социално осигурени, спокойни и щастливи, а думата „изкуство” не звучеше като празен идеализъм. Казват, че от съвсем малък съм бил будно дете.  Спомням си, че постоянно измислях нови игри и винаги бях в центъра на компанията.

Сега, когато се обръщам назад, ми се струва, че имам съвсем зрели спомени още от 2-3 годишен. Спомням си как се събуждах сутрин, измъквах се бос от леглото, взимах си бисквити от шкафа и закусвах докато баба дойде да ме облече. После излизах навън. Обикновено бях най-ранобуден от всички деца, затова винаги първо отивах при бабите на дернека, където водихме съвсем зрели и сериозни разговори. След това другите деца едно по едно излизаха и започваше веселото ни препускане от единия до другия ъгъл на улицата. Територията отвъд ъглите беше забранена за нас.

Научих се да чета на 4 години. Сам. Спомням си колко учудени бяха всички и колко ме изненада тяхното изумление. Все пак четенето не беше никак сложна работа за един зрял мъж като какъвто се възприемах. Технологията на самото научаване също не беше нещо сложно. Просто взимаш книжка, която знаеш наизуст и се опитваш да свържеш думите от главата си с буквите.

Съвсем елементарно. Бях неприятно изненадан и безкрайно разочарован, че другите деца не могат. Все се опитвах да ги науча и все не успявах. Докато един ден родителите ми не проведоха с мен сериозен разговор на тема „ти не си точно като другите деца”. Дълго след този разговор мислих по въпроса. Това беше първият въпрос, който изобщо си спомням да съм обмислял. Реших, че щом мога да правя някои неща по-лесно, то аз съм длъжен да се грижа за тях и да ги пазя. Изведнъж започнах да се държа толкова отговорно, че учителките ми в детската градина ме гледаха със странни, пълни с любопитство погледи.

Тогава за пръв път започнах да се чувствам и малко сам. Когато човек не е просто един от другите, когато е с нещо различен, той винаги е в някаква степен сам.

Също на 4 години започнах да се занимавам с пиано и солфеж. Не мога да кажа, че съм бил наясно какво точно правя, просто слушах учителката, но си спомням, че понякога тя ме гледаше с нескрито възхищение, а аз се червях и навеждах глава. Странно е възрастен да те гледа с възхищение, когато си на 4 години. Още повече, когато дори не разбираш какво точно си направил.

Естествено, ще излъжа ако кажа, че веднага съм се влюбил в музиката. По това време просто я намирах за нещо забавно и интересно. Освен това, понякога ми беше малко трудно, което придаваше допълнително очарование на цялото мероприятие. Дотогава се бях занимавал само с неща, които ми бяха прекалено лесни, а бях чувал, че хората по принцип правят и трудни неща и все ми се искаше и аз да опитам.

Много ясно си спомням първия концерт по пиано. Трябваше да изсвиря едно упражнение сам, едно с по-голямо момиче, да изпея сам песничка и да участвам в хорово изпълнение, заедно с всички деца от групата.

Първо по ред беше самостоятелното ми упражнение. Седнах пред пианото, погледнах хората в залата, почувствах се много голям и изведнъж ми стана ужасно смешно, за пръв път ме гледаха толкова много хора.

Първо се усмихнах  широко.  Много лица от публиката ми отговориха със същото.  Искаше ми се да си закрия устата с ръце и да се закикотя. Но чувството ми за отговорност надделя. Започнах едновременно да се смея с глас и да свиря. През публиката мина шушукане. Няколко души се засмяха в отговор на моя смях. Изсвирих всичко без грешка. Поклоних се с лице, разтегнато в усмивка до ушите. Всички много ми пляскаха и викаха :”Браво!”. Това ужасно много ми хареса.

После ме питаха защо ми е било смешно, а аз не можех да обясня.

За второто си изпълнение, се опитах да бъда сериозен. Захапах устна и се опитвах да свиря съвсем като голям. Но погледнах към публиката само за момент и отново ми стана нечовешки смешно. Не издържах и прихнах, продължавайки да свиря без грешка. Момичето, което свиреше с мен, ме погледна много сериозно, но в следващия миг тя също се смееше, а заедно с нея и цялата публика. Тогава най-неочаквано за себе си, осъзнах, че именно аз съм накарал всички да се смеят и това особено много ми хареса.

С усилие на волята песничките изпях широко усмихнат, но без да се смея с глас. Все пак, винаги съм бил дисциплиниран.

Когато след концерта, учителката ни събра, каза, че трябва да се поработи в посока децата да се притесняват по-малко, а Борис да се смее по-малко. И всички отново се разсмяха.

На училище тръгнах с огромен ентусиазъм. На първия учебен ден какичка единадесетокласничка ме въведе за ръка в класната стая. Училището ми се видя много интересно и различно. Целият следобед танцувах по улицата, подскачах, тичах, смях се, пях и нямах търпение да дойде следващия ден.

Тогава, обаче, се разочаровах. По това време вече бях чел сам „Пипи дългото чорапче”, от две години пишех редовно ноти, а за да ми е по-удобно, тъй като другите деца, които свиреха на пиано можеха да пишат букви, с помощта на баба се бях научил и да пиша.

И изведнъж от мен се иска да пиша точки  и чертички и лулички. Аз да не съм бебе?

В знак на протест съм оставил молива и съм се загледал през прозореца. Явно съм изглеждал странно, защото учителката дойде при мен.

-Защо не пишеш, Борко?

-Трябва ли? –попитах изумен.

-Нали затова децата идват на училище в първи клас, за да се научат да четата и пишат.

-Ама аз вече мога –не се предавах, бях сигурен, че родителите ми са и казали.

-Ти можеш, но малките деца пишат грозно, а тук се учим да пишем красиво.

-Ама аз пиша хубаво –почти  се обидих и като се наведох към тетрадката, бързо написах:

„Отказвам да пиша точки, след като мога да пиша букви!”

Очите и се разшириха. Тя вдигна тетрадката и я приближи до очите си да я разгледа.

На следващия ден извика родителите ми и тримата дълго се съветваха.

Решиха, че в крайна сметка е по-добре да не ме местят директно във втори клас, но мога да си нося книжка и като ми е скучно това, което прави класа да си чета.

Първата, която занесох беше „Емил от Льонеберя” и в междучасията разказвах на другите деца какво съм прочел през часа. 

Запознахте ли се вече с четиримата мускетари на кака?

Повече за тях тук.

Можете да купите книжката тук.

Видяхте ли  романа "Опера"?

Можете да го купите от тук.