"Хора" Епилог

Нисък младеж с леко прегърбени рамене се приближи до пейката и като седна, с видимо удоволствие се загледа в Айфеловата кула, чиято снага се възвисяваше пред очите му.

Беше облечен с хубав костюм, със  спретнато подстригана и пригладена коса и цялото това старание, просто от уважение към града. Гледаше света през големи черни очила, но скоро реши, че без тях ще разгледа по-добре красавицата символ на Париж и ги свали.

Лицето му имаше особен дефект – беше изкривено, вероятно от нанесен някога побой.

Очите, въпреки разликата помежду им, гледаха света спокойно, уверено и щастливо, толкова щастливо, че щастието ги изпълваше и се изливаше навън на големи талази, които обвиваха всичко наоколо с диамантено бляскав пласт злато, който ги пълнеше обратно и оставяше главата замаяна от очарование.

Божо отдавна вече не пушеше, той имаше премного други неща, които да го радват и да го карат да се чувства нормален човек.

Откакто заработи в новата фабрика за кисели краставички, в живота му се бяха случили приказни промени.

Отначало, докато не взе първата заплата той не вярваше, че ще му дадат толкова много пари...  никога през живота си не беше виждал такава сума и като ги получи,  първо отиде да поръча най-голямата възможна торта, за да почерпи всички.

Само след един месец работа, старанието му беше забелязано и той стана бригадир, заплатата му също получи малко увеличение, което прозвуча почти фантастично за свикналите му да слушат само ругатни уши.

Като посъбра пари и взе заем от банката, той ремонтира старата къща, в която живееше с  цялото си семейство.

Купи си компютър, попрочете тук-там и започна всяка събота и неделя да пътува до София, за да гледа я театър, я концерт.

Реши, че не може да си остане така неук и започна да учи английски, не го владееше до съвършенство, но вече се справяше.

А сега, за годишната отпуска дойде в Париж за две седмици... да види малко свят...

На френски беше научил само няколко фрази, но те му бяха достатъчни, за да се справи.

Бай Стоян беше някъде из Азия. Той реши да раздели околосветското пътешествие на части и тази година беше в Индия и Китай, догодина  вероятно щеше да дойде в Европа... Кой знае, може тогава с Божо да се засекат в Москва, Мадрид или Берлин...

***

Ирина се прибираше често в родния град. В началото го правеше само заради близките си и избягваше да излиза, не искаше да я виждат. Чувстваше се виновна. Хората засипани от проблеми, а тя да се разхожда помежду им престъпно щастлива...

Когато фабриката заработи, нещата, обаче, се промениха. Схлупеното небе, което притискаше човешките фигури на място като менгеме и като че ги забиваше все по-дълбоко и дълбоко в земята, толкова дълбоко, че те едва имаха сили да дишат, изведнъж изчезна. Къде? Никой не знаеше, но на негово място се появи ново прекрасно, синьо, дълбоко и пълно с птици небе. А хората олекнаха и бавно започнаха да се изправят и да изплълзяват от земята... Започнаха да виждат света, небето, да си помагат, да се смеят и... да живеят. Поне веднъж седмично идваше театър, често се организираха концерти, създаде се и местна театрална трупа, оказа се, че ужасно много хора могат да пеят и то така да пеят... Рядко някой гледаше телевизия.

Псувните се изпариха безвъзвратно и никой не знаеше къде изчезнаха, може би схлупеното небе ги бе взело със себе си. Или смехът, който ехтеше на всяка крачка по улиците ги изгони. Клюките също изчезнаха. Не оставаше време за тях, имаше толкова много други неща за коментиране... театърът, концертите, самодейните състави, които непрекъснато се увеличаваха, читалището, което забръмча като кошер, съботно-неделните екскурзии, които вече всеки можеше да си позволи...

А Ирина изведнъж заобича разходките по познатите и любими улици. Никой не знаеше, че нейният мъж построи фабриката, тя държеше да бъде така... Искаше да си остане обикновена. Срещаше усмихнати лица, искрящи от щастие очи, чувстваше, че ако залитне, винаги ще се намери някой, усмихнат и внимателен, който да я хване за лакътя... Злобата... изглеждаше толкова невероятно, че някога я е имало...  Как ли се радва Николай, когато се прибира сега? Колко ли е щастлив, когато води приятелите си от чужбина на гости? Кажи после, че българите били лоши, кажи, че били злобни и завистливи... Може ли да си добър, може ли да мислиш за другите, когато сам едва оцеляваш, сам едва дишаш, защото животът те мачка, мачка, мачка?

-Симфоничен оркестър, брат, симфоничен! Ти си нямаш представа, идея нямаш какво е,  като океан, бате, потъваш в него и се губиш и ти е толкова хубаво!

Това не беше ли Пешо, същият който слушаше люта чалга? Същият който някога се радваше, че е прередил Ирина на опашката за закуски в училище? А колко  е внимателен сега, как трепери над момичето, което върви с тях, как внимателно я избутва навътре, да не е от страната на колите... Кажи после, че българите били прости!

23.05.2009

Глава Четиридесет и четвърта



Запознахте ли се вече с четиримата мускетари на кака?

Повече за тях тук.

Можете да купите книжката тук.

Видяхте ли  романа "Опера"?

Можете да го купите от тук.