"Хора" Глава Тридесет и трета

Проблемът с детските градини в София никога не ти изглежда толкова сериозен, колкото всъщност е, докато  не се изправиш пред него.

За него телевизиите отделят изключително много време всеки ден, слушаш, ЗНАЕШ, че съществува и, че един ден ще ти се наложи да се натъкнеш на  него, но в същото време не можеш да повярваш, че толкова абсурден проблем е възможно да съществува и по тази причина НЕ ОСЪЗНАВАШ, че съвсем скоро ще ти се наложи да се сблъскаш с него.

Едно малко човече в теб, което без да ти казва се е спотаило дълбоко  и тъкмо, когато си мислиш, че си приел действителността и си се примирил с нея, изскача от някъде и започва да те изтезава... разказва ти как живеят нормалните хора и как е редно да живееш и ти и дебело подчертава как всъщност живееш, което всъщност, според него означава, че нещо не ти е наред, че нещо е сбъркано, защото още преди да се родиш, някой му е обещал, че ще живееш като нормален човек... а не става така... просто... обществото не е такова, нищо наколо не е нормално и както трябва... Сякаш принципът “защо да го правим по лесния начин, когато може по трудния” е завладял всички и се чувстваш като в кошмар,  мозъкът ти отказва да приеме, че това е истина, че такива абсурди съществуват и ти се иска да викаш, воден от силната надежда, че така ще се събудиш и всичко ще си дойде на мястото...

И двамата не искаха да ангажират родителите си, имаше нещо чудовищно нечестно и смазващо гордостта да си на толкова години, да имаш семейство и дете и да искаш помощ от мама и татко... Да пратиш детето на гости за удоволствие - да, да те сменят в грижите за няколко часа - да, но така... Те затова ли са те гледали толкова години? Затова ли са влагали толкова усилия и средства в теб? За да ги молиш след това да гледат и детето ти? Що за безумие? Що за чудовищна несправедливост? Що за цирк?

Ивелина не можеше да остане повече вкъщи, това положение изнервяше и двамата и разклащаше взаимоотношенията им, тя не можеше да издържи, общуването почти само с детето и Андрей малко по малко я убиваше... Плака цяла нощ над своето безсилие, над своята слабост, чувстваше се безкрайно нещастна и неуспешна майка, съпруга, жена... Реалността я унизяваше и тя не можеше да противодейства по никакъв начин... чувстваше се нечовешки безсилна и глупава, не можеше да се грижи за собственото си дете, да му осигури детска градина, как ще се справя от тук нататък? Толкова ли е некадърна?

А как тя ще живее без детето? Майка и не можеше да дойде тук, значи трябва да го пратят там, а тя ще работи тук и... какво ще прави тя без детето си?

Андрей приемаше нещата по-спокойно, типично по мъжки, той пазеше и болката и унижението вътре в себе си, не говореше за това, слушаше жена си, стараеше се да я успокои и да и обещае, че нещата ще се оправят, но същото злобно човече, което хапеше нея с упреци, непрестанно хапеше и него:”Некадърен! Некадърен! Некадърен! Неуспял! Неуспял! Неуспял! Лош родител! Лош родител! Лош родител!...”

Майката на Ивелина дойде, взе детето и светът опустя, а апартаментът, в който живееха, изведнъж стана съвсем тих и пуст, толкова тих и пуст, че двамата се чудеха как са живели преди да се роди, чудеха се как е възможно целият огромен свят да се събира в едно толкова малко същество и когато то не е наблизо всичко изведнъж да добие безцветно сив цвят и прах да покрие всичко, което преди така е радвало окото. Какво значение има малкото цветенце в парка, ако две любопитни очички не се насочат към него с възхита, две крачета не изтичат натам и две ръчички не го докоснат? Никакво... просто безполезно и никому ненужно цвете...

Ивелина започна да търси работа и отначало се отчая - предлагаха и смешни, унизителни заплати и тя се хвана, че се чуди за какво е учила...

Всеки ден ходеше на интервюта и всеки ден се прибираше все по-отчаяна. Сега и хубава работа да не си намери, при това в София, това вече е срамота! Вероятно наистина нещо не и е наред, нещо у нея е дълбоко сбъркано...

Беше петък, днес имаше три интервюта, тя се чувстваше отчаяна и обезверена, двете бяха минали, а резултатът беше нулев. Напоследък не спеше добре и топлият следобед съвсем я размекна, пристигна в последния офис едва ходеща от умора, чудеше се дали няма да заспи когато седне на стола. Не и пукаше нито дали ще я харесат, нито дали тя ще ти ги хареса, вече всичко и беше толкова опротивяло...

Интервюто мина, като всички останали, тя се довлече до вкъщи, умираше от жега, съблече се по бельо и се пльосна на дивана, известно време остана неподвижно, без да мърда, после де добра до кухнята, направи си студен айрян, отново се върна в стаята и пусна телевизора.

Телефонът и звънна и тя го вдигна с досада, покана за още едно интервю, вероятно... Обаждаха се от една от онези големи фирми, които си имат човек отговорен за подбора на персонал и по време на интервютата, изобщо не виждаш мениджъри... бяха я харесали за асистент в отдел продажби в страната, предложиха и заплата, от която тя едва не изпусна телефона и я викаха в понеделник да започне работа...

В съзвучие с широко разпространената напоследък фраза, че ако е прекалено хубаво, за да е истина, просто не е истина, тя дълбоко се усъмни, че всичко е наред с въпросното предложение, но вече така и бе писнало от всичко, че не и пукаше особено, ще отиде, ще види как е, а после ще мисли.

Както почти никога не се случва в реалния живот, оказа се истина. Нещо повече  - фирмата имаше собствена детска градина и с детенцето наблизо и стабилен доход и двамата се почувстваха много по-добре и изведнъж цялото напрежение, което се бе натрупало помужду им заради проблемите се изпари като по чудо.

***

-Добър ден, обажда се Николай от Китай...

-Николай! Защо ми звъниш на работа?

-А! Ивче, ти ли си, слънце? Объркал съм номера, извинявай, по грешка съм набрал теб...

-Добър ден! Обажда се Николай от Китай...

-Пак ли?

-Ивелинка... пак ли сбърках? Уж внимавах! Опитвам пак...

-Добър ден! Николай от Китай съм...

-Хихихи, ама пак на мен звъниш!

-Ивче, грешката трябва да е вярна бе, слънце, аз дори ти нямам служебния телефон, няма как да го набера, моя офис си набирам... Шефът Стефан ли се казва?

-Ахъм.

-Я ме прехвърли, че ми е спешен, довечера ще ви звънна да ви чуя.

-Хубаво.
Глава Тридесет и втора     Глава Тридесет и четвърта

Видяхте ли вече романа "Опера"?

Можете да го купите от тук.