"Хора" Глава Тридесет и първа

          Ирина не знаеше как да реагира, дали да отиде или да се извини, че не се чувства добре и да си остане вкъщи, когато Стефан я предупреди, че ще дойде отново, да направи дарение в детската градина.

Щеше да има много хора и шансът да успеят да разменят и дума не е голям, а и се искаше да го види. Мина много време откакто го видя за последно.

Отново, както първия път, когато го видя тук, тя застана по-назад по време на обиколката - ако той не я забележи, по-добре.

Когато официалните лица се качиха на трибуната, тя отново беше най-отзад, но не откъсваше поглед от Стефан. Беше се състарил, отслабнал, големите кръгове под очите му издаваха, че не спи добре. Докато другите говореха, той се загледа в публиката и, когато срещна погледа на Ирина, леко и кимна, дори не се усмихна. Сърцето и силно заби. Ето го. Той стои там, съвсем близо, толкова близък и толкова далечен, че тази разлика в разстоянията като  че ли малко по малко убиваше и нея, и него.

Лицето му беше безстрастно. Той се усмихваше любезно, слушаше любезно, говореше любезно, сякаш нищо и никой наоколо нямаха значение за него, той е дошъл да свърши обещаното и толкова. Дори изпълненията на децата не го трогнаха, дори на тях ръкопляскаше по задължение, не от сърце, а той толкова обичаше деца!

Започна коктейлът, след като размени няколко приказки с другите официални лица, както беше редно. Стефан успя да се измъкне и отиде на терасата. Същата онази тераса, на която Ирина някога му разказва приказка. Тя не издържа и го последва.

Той чу стъпките и, обърна се, усмихна се тъжно, но  за пръв път истински тази вечер и отново се загледа навън:

-Мечтаех да дойдеш и не вярвах, че ще го направиш...

-А аз дойдох.

-Да. - той се спря за момент, сякаш  много се притесняваше от това, което трябваше да каже - толкова ли съм ти отвратителен, Иринка? - погледна я като малко дете, което питаше майка си дали наистина е толкова отчайващо лошо и Ирина, която не очакваше подобен въпрос, едва не заплака, овладя се с усилие на волята и здраво прехапа устни.

-Мислиш, че си ми отвратителен?

Той дори не се обърна, гледаше все някъде навън и Ирина му беше благодарна, ако го беше погледнала в очите още веднъж, щеше да заплаче:

-А какво да мисля?  Разбираш, че те харесвам, дори не съм направил крачка към теб, само се притеснявам, и ме изтриваш от живота си, сякаш не ме е имало... едва успявам да се спазаря, буквално да се спазаря за разрешение да те чувам по телефона... Трябва да съм ти много отвратителен, да не можеш да ме гледаш, за да постъпиш така...

-Беше въпрос на време да направиш крачка, исках да го избегна, да е ясно, че не бива...

-Боже, Ирина, аз през живота си не съм свалял жена, не съм ухажвал, винаги мен са ме търсили, аз дори не зная как се прави... притеснявам се като говоря с жени понякога, едно време винаги се изчервявах, сега в някаква степен съм го овладял, но понякога още не успявам... Никога не бих поискал да правиш нещо, което не искаш, никога не бих ти досаждал... Мислех, че държиш на мен – той се обърна и погледна наведената и глава за момент - тогава дори не подозирах, че те обичам, просто забелязах, че си жена и, че си красива. Избягвах ти погледа, за да не разбереш, щях ли да го правя, ако целта беше да те свалям? Явно просто съм толкова отвратителен, че не понасяш присъствието ми - той се засмя горчиво и млъкна.

-Всяка жена мечтае за има до себе си мъж като теб.

-Остави глупостите!

-Не са...

-Глупости са! И ти го знаеш!

-Има много жени.

-Трябва да съм с  жена, за да ми разрешиш да те виждам? Това ли е условието ти?

-Можеш да обичаш...

-Аз обичам... и не ми нужно да обичам повече... още не.

-Не исках да започнеш да се домогваш до мен...

Стефан рязко се обърна, този път срещна погледа и и го прикова със своя, не го пусна да избяга:

-Аз бих те сватосал с друг, ако това е, което искаш, никога не бих те предал като човек, като приятел,  защото съм забелязал, че си хубава жена. Никога! Не съм такъв!

-Не е, че си ми отвратителен, никога не си бил... всъщност, даже те намирам за прекрасен... може би дори те обичам, но...  ние двамата с теб... никога няма да стане...

Очите на Стефан се бяха разширили и я следяха с огромно внимание, сякаш целият му живот зависеше от думите и.

-Обичаш ме?

-Може би...

-Казваш го, за да ме успокоиш, или го мислиш. Много е важно да ми кажеш истината!

-Мисля го...

 Стефан въздъхна и потърка с ръка челото си.

-Боже, дете! Защо мислиш, че няма да се получи?

-Аз не съм жена за теб.

-И кой решава това?

-Животът, не знам.

-И как ти каза животът, че няма да се получи?

-Аз не умея да бъда жена, не знам как. А и съм виждала жена ти, веднъж...

Аз никога няма да бъда като нея, смотаничка съм си...

-Ти... смотаничка... на фона на Елена...Аз никога не бих я погледнал, ако имах теб... аз изобщо никоя не бих погледнал ако те имах от началото...

-Ти принадлежиш на друг свят...

-Кой свят?

-На богатите...

-Ааааа, значи това било. Изплюхме камъчето.

-Аз не принадлежа на този свят... Знам, че ти не си като тях, но... това е твоят свят и дори и да не искаш, ти самият правиш усилия, за да останеш част от него, да се впишеш. А аз, аз не искам да имам нищо общо с  него. За мен той е отвратителен. Аз го презирам.  А този сблъсък, между мен и твоя свят, ще направи нещастен най-вече теб. Аз няма да си сложа силикон, защото всички го правят. Не ме интересува дали ще ме сочат с пръст, ще клюкарят зад гърба ми или ще ме гледат снизходително. Ще си ходя с моите устни и с моите гърди... Защото са си мои.  Няма да се впиша там с моите приказки и калинките и камъчетата и цветенцата... няма да участвам в клюките на старите кокошки и да посрещам лигави погледи по тялото си, само защото съм се облякла добре... не мога...  Ако го направя, просто вече няма да бъда аз. И ти винаги ще се чувстваш изолиран, заради мен, ще те е срам че съм ти жена, а не искам...  Всеки път, когато се надяваш да сключиш успешна сделка и заведеш безнес партньорите си на парти, ще се молиш да не искам да те придружа, за да не проваля нещата. Направих го за твое добро.

Стефан млъкна и дълго остана така, загледан някъде навън, с гръб към Ирина.

-Ти не ме познаваш, ако си мислиш, ако подозираш, че е възможно да се чувствам така. Не съм свикнал да работя с шеф, никога не съм го правил, но ако искаш да прехвърля всичко на Елена, за да е осигурено детето и да започна обикновена работа някъде, ще го направя...  Пет пари не давам нито за светското общество нито за неговите партита. Ходя по задължение. Аз те обичам, разбираш ли? Ти не си просто хубава жена, с която бих могъл да бъда. Ти си... ти си всичко... Единствено синът ми значи нещо, когато теб те няма.

-Това са глупости!

-Не! И ти го знаеш. Вече. И ако сега ме отблъснеш... ако сега ме отблъснеш... Преди битката беше да си просто някъде няоколо, да те имам в живота си. Но да ме обичаш и да се разминем... Не е ли глупост? Не е ли най-върховното безумие на света?  Ще ме убиеш така, няма да ме запазиш. Недей! Нека не си го причиняваме!

Ирина млъкна и наведе глава. Очите и чертаеха безумни фигури по пода. Когато срещна погледа му, само кимна.

Той  се усмихна. Тя никога не беше виждала толкова щастлива усмивка на устните му.

***

Животът на Стефан остана почти същия, както преди.Нови бяха няколкото пъти в седмицата, когато  се качваше на колата и отиваше при Ирина, прекарваше с нея час и после се връщаше, защото детето го чакаше. Телефонните разговори бяха постоянни, през целия ден и по странен начин, без физически да живеят заедно, двамата сякаш вече го правеха, опознаваха се, не криеха нищо един от друг и ставаха все по-спокойни и уверени в отношенията си.



Глава Тридесета                          Глава Тридесет и втора

Видяхте ли вече романа "Опера"?

Можете да го купите от тук.