"Хора" Глава Двадесет и девета

         Изведнъж Стефан се оказа бeз каквито и да е планове за уикенда. Елена помоли да вземе Илиян,  и той остана сам.

Детето ужасно му липсваше  и за пръв път осъзна, колко голямо място заема то не само в сърцето, но и в ежедневието му.

Досега Елена винаги го беше взимала през седмицата и тогава той като че не чувстваше липсата му, както я почувства сега, когато само си представи предстоящите събота и неделя.

Какво бе правил преди да се роди детето? Как е могъл да преживее толкова време без него? С какво се е занимавал.

Не му се четеше, съдържанието на филмите отдавна предсказваше само като види заглавието, не искаше да учи, това бяха дни отредени за почивка... Сещаше се за хиляди неща, но те всички бяха неща, които могат да правят заедно двамата, сякаш той бе забравил да мисли за нещата, които може да прави сам и сега не се сещаше нито едно...

Както правеше винаги, от известно време, звънна на Ирина. Тя се беше прибрала от работа и се разхождаше из къщи. Разказа и за проблема си и я помоли за съвет - какво да прави?

Ирина дълго се смя.  Тя беше позабравила какво може да се прави в София, ако си сам. Напоследък я вълнуваха съвсем други неща и София и животът и там бяха останали далеч назад и изглеждаха като сън. Тя се замисли какво може да прави в нейния град и като се сети за “баира”, които беше извън града и представляваше немалък хълм, подножието на който обикаляше рекичка,  веднага му предложи да отиде някъде извън града, да се поразходи.

-Обаче сам не е интересно.

-Съжалявам, там не мога да помогна.

-Дали? Какво ще правиш утре?

-Много неща, сред които не влиза пътуване до София и разходка с теб.

-Е да, то оставяше да те карам да пътуваш... Но аз ще дойда! - той го съобщи с толкова удоволствие и гордост, че най-после е измислил какво да прави, че гласът на Ирина се засмя в слушалката:

-Искаш да дойдеш тук?

-Ако си съгласна да дойдеш с мен на разходка... Съгласи се, моля те, в безизходица съм!

Ирина отново започна да се смее: “ Това богатите понякога са толкова смешни с техните проблеми!”, но все пак се съгласи. Разходката щеше да дойде добре и на нея.

Стефан се появи сутринта, облечен с анцуг и маратонки, доволно усмихнат  и спря джипа пред къщата на иринини точно в 9 без пет.

Ирина излезе, тя не можеше за катери хълм с пола и беше с панталон, също с маратонки и тениска.

Стефан за момент се сепна като я видя. Беше позабравил момиченцето, което му разказа приказка в една тъжна за него вечер, познаваше гласа, беше се привързал към гласа и слабо познатата девойка, която се появи, го накара да се почувства неудобно за момент. Ирина седна до него в колата, обясни му накъде да кара, заяви, че щом отиват на разходка “на баира” непременно трябва да пеят, запя някаква популярна по това време песен, с непрекъснати подканяния го изнуди и той да се включи, въпреки, че пеенето изобщо не му се отдаваше...

Пътят беше съвсем кратък, но ирининият ентусиазъм разтопи леда, когато слизаха тя пак беше любимата разказвачка на приказки, само че този път от плът и кръв.

Притеснението му се изпари, но тя му стана интересна, непрекъснато очакваше нещо ново от нея, чудеше се какво ли ще направи сега...

Тя приклекна до рекичката и започна да се диви на красотата на камъчетата. Стефан също погледна, но видя само камъни. Тя охкаше и ахкаше, вадеше камъчета от водата, разглеждаше ги и като изразеше възхищението си, внимателно, сякаш да не ги нарани, ги връщаше обратно.

Стефан се почувства като че е със сина си. Седна под едно дърво наблизо, за да я остави да се нарадва на реката и наблюдавайки я с усмивка, се чудеше как е възможно това момиче да умее да се държи съвсем като дете и да разсъждава толкова зряло в същото време.

Като се нарадва на рекичката, Ирина го погледна, забеляза, че той скучае, предложи да вървят нататък и по пътя тържестевно му заяви:

-Ти си безвъзвратно пораснал и скучен, затова ти е скучно!

Стефан започна да се смее:

-А непременно ли трябва да ровя в реката, за да ми е интересно? На мен ми стига да наблюдавам теб - Чувствам се все едно съм извел сина си на разходка... той така разглежда камъчетата...

Ирина не каза нищо, но се засмя доволно.

По-нагоре, когато стигнаха цветна поляна, реши, че не могат да продължат и метър по-нагоре, ако нямат венчета.

Седна на земята. Стефан несъзнателно си помисли “Елена никога не би направила това!” и като извади от джоба си конец, с невероятно усърдие се зае да плете.

Направи две венчета, едното сложи на своята глава, а другото, въпреки възраженията му, нахлупи на главата на Стефан. Искаше му се да си представи как изглежда. Може би трябваше да се снима с телефона?  Ирина забеляза какво се кани да прави и като измъкна телефона от ръката му,   го снима тя.

Той се смя с глас, дълго и от сърце, когато се видя. Много отдавна не беше се смял така. Дали изобщо му се е случвало преди? Той като че ли не помнеше...

След малко Ирина реши, че и се тича и заприпка наоколо, когато стигна върха на хълма избърза и изпревари Стефан. Той не знаеше какво привлече вниманието и там, но видя как тя застана на колене, взе нещо от тревата и като внимателно го пазеше със свободната си ръка от вятъра, го повдигна към лицето си и го заразглежда. Отдалеч долетя радостният и вик:

-Калинка, намерих си калинка!

Стефан спря за момент да я погледа.  Застанала на колене, с калинка на ръката, и венче на главата, приличаше на фея от приказките.

“Господи, колко е хубава!” той се сепна, спря, обърна с лице към надолнището и гръб към Ирина и седна на тревата.

Той харесва ли я или я намира за сладко дете? Изобщо възприема ли я като жена? Чу стъпкита на Ирина, тя  застана срещу него и го попита дали е добре. Той се усмихна  и кимна. Искаше му се да я разгледа, да си изясни каква беше тази мисъл, но тя щеше да улови погледа му, така не става. Тя седна малко встрани и като се усмихна също се загледа надолу, където малката рекичка лъкатушеше сякаш някой е искал да очертае хълма с нея...

Силен порив на вятъра провлачи ластика надолу в косата и и като намръщи малкото си носле, тя я доизмъкна, за да я сложи пак. За секунда косата и се разпиля и уловил този момент, Стефан наведе глава и се изчерви. Да, тя определено беше жена и да, той определено я харесваше като жена...

Това откритие, така ново за него, го обърка... Той не можеше да я гледа в очите, сякаш винаги, когато погледите им се срещнеха, тя можеше да прочете в очите му колко я харесва, струваше му се че би изглеждал като анимационен герой  с изплезен до земята език...

Пикникът на върха и края на разходката му се губеха, от този момент нататък, той съсредоточаваше всичките си сили в това да не я погледне в очите, да не се издаде, често се червеше и се чудеше къде да дене лицето си.

Улисан в това усилие, той не забеляза бръчките, които прорязаха челото на Ирина, когато започна да се държи така, не различи фалшиво-любезната и усмивка от истинската, която виждаше преди това. Осъзна, че тя е разбрала, когато и позвъни на другия ден и телефонът беше изключен. Ирина никога не си изключваше телефона...

Когато за пръв път чу сигнала за изключен телефон, му стана тежко, заболя го, но реши, че ще се справи. Очи, които не се виждат се забравят, глас, който не се чува, също.

След седмица осъзна, че не всичко е толкова лесно, колкото казват. Ирина не присъстваше  физически около него, но се беше така дълбоко просмукала в самото му същество, че той не можеше да избяга от нея, каквото и да прави.

Мисълта му бягаше към нея всеки миг, всяка секунда. Вечер не можеше да заспи без приказките и, сутрин, в просъница, се чудеше дали е добре, да не и се е случило нещо лошо, и твърдо решаваше да отиде да я види.  С окончателното събуждане се отказваше от тази идея - има чест и той, няма да ходи да я моли, не иска повече да го чува, хубаво.

Излизаше на улицата, опитваше се да мисли за това, колко е хубав денят, качваше се в колата, усмихваше се на дърветата по пътя, и изведнъж виждаше Ирина да върви по тротоара. Шокът беше толкова голям, че той удряше спирачка, на няколко пъти го удряха отзад при спирането и му се наложи да сменя колата. Но най-страшното беше, че когато отново погледнеше към същото място, виждаше съвсем друга жена, нещо у която му напомняше Ирина...

Принуди се да си вземе шофьор, иначе ставаше опасен и за себе си и за околните.

Правеше глупави грешки в офиса, започна да се кара и се мразеше за това. Понякога се улисваше в работата и спираше да се сеща за Ирина, тогава гласът на секретарката прозвучаваше като Ирининия или влизаше някой, който незнайно защо му заприличваше на нея и всичките му усилия да мисли за друго, отиваха по дяволите.

Поглеждаше се в огледалото и не виждаше високият красив мъж, когото виждаха всички останали, виждаше един непохватен тийнейджър, с дълги ръце и крака, големи сини очи и червенина, скрита толкова плитко под кожата и готова да избие дори от една дума. Гледаше се, не можеше да се понася и се срамуваше от себе си.

След два месеца не издържа. Освободи шофьора, дълго стоя зад волана и не се решаваше да запали, дано се овладее, дано да успее да се справи. Потегли и като се стараеше изобщо да не гледа настрани, за да не се разсея дори и за миг, стигна да детската градина, паркира отпред и зачака Ирина да излезе след работа.

Тя веднага го видя и се спря нерешително. Махна с ръка на колежките си и те отминаха. Беше объркана и той го почувства веднага, щом срещна погледа и.

Тя се приближи:

-Така е по-добре.

Той въздъхна дълбоко.

-Кое е по-добре? Не смея да шофирам в София, взех си шофьор, на няколко пъти ме блъскаха след внезапна спирачка, когато незнайно защо мозъкът ми решава, че ти ходиш по тротоара... Това ли е по-добре?

-Не бива да се виждаме! И ти знаеш, че е така. Трябва да си вървя. Тя тръгна по пътя и той извика след нея:

-Нека поне се чуваме, моля те! Не мога така, не мога! Моля те!

Той леко се беше прегърбил, изглеждаше нещастен и несъзнателно много бързо движеше пръстите на ръцете си и мачкаше всичко, което попадне между тях.  На панталона, точно до ръката му се беше обръзувало намачкано петно. Понякога вдигаше ръце и несъзнателно рошеше косата си. Изглеждаше съвсем сам, безпомощен и загубен, като малко дете, което е загубило от поглед майка си и отчаяно се оглежда за нея. Тя изпита толкова нежност, така и се прииска да го прегърне, да го целуне по челото и да му обещае, че всичко ще бъде наред.

Заоглежда се  нервно и нерешително. Ако само можеше да го прегърне, ако само можеше! След няколко секунди кимна в знак на съгласие и отмина.

Разговорите им бяха много по-различни от преди, студени и сухи, на все пак, той я чуваше, знаеше, че е добре, и се чувстваше  малко по-спокоен. Прехвърли шофьора си на друга работа и отново се зае с това сам.

Глава Двадесет и осма                          Глава Тридесета 

 

Видяхте ли вече романа "Опера"?

Можете да го купите от тук.