"Хора" Глава Тридесет и четвърта

           Колкото и добре да си мислеше Стефан, че познава Ирина, за пръв път той я схвана цялостно, прие я, разбра я, влюби се за пореден път в нея, когато тя категорично отказа да се омъжи за него, ако не получи възможност преди това да говори с Елена.

Нейната принципност беше присъствала винаги, промъкваше се в приказките, които му разказваше, в изреченията и, в поведението и, но никога досега Стефан не беше се сблъсквал толкова открито с нея.

Въпреки, че беше съгласен и вярваше, че е права, той самият беше говорил с бившата си съпруга преди да и предложи, една евентуална среща го изпълваше с много колебания.

Той никога не би позволил на Ирина да се срещне с предишната Елена, тази, която беше живяла с него. Тя би вдигнала скандал и сграбчила момичето за косите, би и търсила сметка и би се държала като пълноправен собственик на Стефан, а той никога не би позволил това да стане.

Но новата Елена, тази която плахо се промъкваше в “благодаря” и “Извинявай”, Елена която изслуша внимателно, с тъпа болка в погледа за намеренията му и като вдигна към него най-чистия и прекрасен поглед на света, поглед, който  за миг спря дъха на Стефан, каза: “Ожени се, ти трябва да бъдеш щастлив!”. Дали тази Елена би приела за нормално да се срещне с момичето и би се държала и с него, така както с бившия си съпруг? Или старата, пошла, прекалено заета със себе си Елена можеше за задуши новото, едва появило се добро и да гарантира един грандиозен скандал между двете?

А болката в погледа и? Какво беше това? Не и се искаше да го пуска ли? Обичаше ли го? Той никак не искаше да и причинява болка, той толкова я обичаше някога, а когато обичаш някого не може просто да го изтриеш от сърцето си сякаш не го е имало.

Но той не можеше да бъде вече с нея, нямаше сили, не можеше да влага усилия... С Ирина нещата просто се получаваха, с нея беше толкова лесно и хубаво. Тя беше светлината в края на тунела, след толкова терзания, той най-после намери жената, която наистина му е нужна. Но така му се искаше и Елена да не изпитва болка от това, той не можеше да стои спокоен, ако Елена я боли...

Тя прие спокойно молбата за срещата и на Стефан оставаше само да чака долу в колата и да се надява новата Елена да надвие старата.

Ирина почука на вратата и след поканата, влезе. Първата секунда, в която погледите им се кръстосаха и двете се опитваха да надникнат под кожата на другата -  да разберат що за човек е, им се стори страшно дълга.

Елена видя девойка, тя не беше по-малка на години, но изглеждаше по-млада, почти момиченце. Беше облечена в обикновена тениска и  дълга пола, с коса вързана на опашка. Никой мъж не би се загледал в Ирина в този и вид, но опитното женско око веднага разпозна красавицата, която дремеше скрита, готова да заблести веднага щом реши, че е нужно. Елена винаги си представяше подобни жени като една картинка от детска книжка с приказки, магарешката кожа пада и девойката заблестява под нея в златна рокля... Ирина нямаше златна рокля, но облечеше ли се хубаво, мъжете щяха да започнат да забравят какво са искали да кажат...

И цялата тази прелест скрита в толкова обикновени дрехи... Можеше да вземе пари от Стефан и да си купи нещо ново, но не го беше направила... не се стараеше да направи впечатление... а от очите и струеше толкова доброта, че на Елена за миг и се прииска да я прегърне... Какво щастие е да намериш такава жена в наши дни!

Навярно, ако я беше видяла преди време, никак нямаше да я хареса, щеше да я погледне пренебрежително като жена, която не се поддържа, не се уважава и не държи на външния си вид, но вече беше осъзнала, че е точно обратното, жени като Ирина уважаваха себе си много повече, от жени като Елена, които си слагаха силикон и си мислиха, че ако привличат сексуалното внимание на мъжете, светът ще бъде в краката им...  Елена беше разбрала, че не е така, че е грешала...

Ирина видя хубава, но преждевременно състарена жена, която ярко контрастираше на собствената и  младежка бодрост.

Дребничка, фина, с красиви малки ръце и прелестни сини очи.

Треперенето на ръцете и бръчките, които се бяха образували на челото до веждите допълваха картината на нещастието, което струеше от нея и покриваше всичко наоколо с пласт неизказана тъга.

Изглеждаше безкрайно изморена и разочарована, но иринината поява сякаш беше внесла свеж полъх в застоялото, което я обграждаше и я душеше.

Елена първа подаде ръка. На устните и цъфна закачлива усмивка. На въпросителния поглед тя отговори съвсем кратко и ясно: “Помислих си, че ако те бях видяла преди време никак нямаше да те харесам, а сега... не е така”...

Разговорът бързо потръгна, и за предстоящия брак и за детето, което от тук нататък щеше да присъства в живота и на двете, и за бъдещето.

Ирина разпита за треперещите ръце и обеща, че ще ги излекува за най-много месец, ако се изпълняват всичките и заръки - а именно: Елена да си вземе заместник, да спре да се занимава с фирмата, която бавно я убива, и да се отдаде на пътуване и почивка.

Елена се засмя доволно, беше прекрасно как лесно се решаваха проблемите за това момиче! Но не прие, и като я отпрати  с поръка да се грижи за Стефан,  дълго стоя на прозореца, с поглед насочен навътре, към самата нея, и се усмихва. По необясним начин, се беше научила да се радва на чуждото щастие, въпреки, че своето смяташе за безвъзвратно загубено.

Ирина седна в колата до Стефан усмихната. Той облекчено въздъхна:

-Чудех се да не се избиете, бях готово всеки момент да дотичам да проверя как са нещата.

-Да се избием? Не, ние станахме приятелки. Тя още те обича, Стефане!

-Приятелки!? С Елена? Само ако беше я видяла преди да се резделим!

-Какво значение има? Нали вече не е, никой не е безгрешен. А тя те обича.

-Грешиш.

-Не, не греша.

-Е, аз вече не я обичам ткато жена, така че нищо не мога да направя по въпроса.

-Сигурен ли си?

-Напълно!

Колата бавно излезе от паркинга и пое надолу по булеварда.

Глава Тридесет и трета              Глава Тридесет и пета

Видяхте ли вече романа "Опера"?

Можете да го купите от тук.