Романът „Хора” е топъл, човешки, надявам се и истински. Най-големият
конфликт в него е този между няколко млади, интелигентни и добре възпитани млади хора и
българската действителност, която се опитва да ги промени.
Една широко разпространена във
фейсбук фраза гласи, че да си добре адаптиран в болно общество не е признак за
добро здраве. Аз мисля, че в нея има много истина, затова и моите герои не
просто не са адаптирани, но и не желаят да се адаптират, напротив, стараят се
доколкото е възможно да помагат на
обществото да се промени.
Казват, че романът е за Китай. Аз мисля, че това не е съвсем коректно.
Романът е за България, за нашето общество, за начина, по който то изглежда след
като човек се е докоснал до Китай и за надеждата, която дава Китай.
Истината е, че дори и най-интелигентният човек трудно може да се освободи
от усещането, че целият свят е точно като заобикалящата го действителност, ако
никога не е имал възможността да се откъсне от нея.
Китай дава точно това, откъсване от родната действителност, нов и доста
различен поглед към нещата и надежда, перспектива, бъдеще и непоколебима вяра,
че все пак, в крайна сметка всичко ще се оправи.
В романа изобщо не говоря за политика, защото въпреки, че тя има инструменти
да влияе, според мен основният проблем на българското общество не са
политиците, а сме самите ние. Аз съм учила само година и половина социология и
се извинявам, ако това ми схващане ще прозвучи глупаво за някой специалист, но
едно от първите неща, които научих беше, че всяко общество произвежда
персонажите, които са му нужни. Т.е. ако политиците ни са лоши и корумпирани,
проблемът не е в тях, а във всички нас, в обществото.
Преди известно време попаднах на книгата на Антоан дьо Сент Екзюпери „Земя
на хората”. Тя е написана доста отдавна, но докато я четях, не веднъж ми се
струваше, че е писана точно за българското общество и за неговите проблеми. В
нея той казва нещо много важно, над което доста съм мислила след това – че всеки
един човек носи на плещите си отговорността за съдбата на човечеството. На пръв
поглед звучи не съвсем логично, но когато се замислиш наистина, осъзнаваш, че
той е брутално, откровено чудовищно прав и в това обикновено изречение се
съдържа повече мъдрост отколкото в някои многотомни произведения. Но как е
възможно, изниква в главата на пръв поглед, един човек е просто един човек, как
може той да промени нещо. Само че, във
фразата има малка уловка, и тя е, че не ЕДИН човек носи на плещите си отговорността
за съдбата на човечеството, а че ВСЕКИ ЕДИН я носи. И в този смисъл това което се изисква от всеки е просто да постъпва
правилно в ситуациите, които зависят от него. Защото ако той постъпи правилно,
може би още 100 000 ще го последват. Дори и да не е веднага, дори да отнеме
време, дори в началото всички наоколо да се държат безотговорно, ако той
продължава да постъпва правилно малко по малко нещата ще се променят.
Прочетох „Земя на хората” след като романа беше завършен, но докато я четях
изпитвах онова бленувано от всеки читател състояние, когато четеш и ти се
струва, че си си мислил нещо подобно, но никога не си успял да намериш точните
думи и да го формулираш така просто ясно и красиво, както авторът на книгата. И
сега, след като толкова дълго време не намирах подходящите и най-точни думи да
Ви представя моя роман, изведнъж се сетих за тази моя вече любима книга и този
мой вече много любим писател. Затова ще Ви представя романа чрез неговата
терминология, все пак, въпреки че съм напълно съгласна с него, аз никога не бих
могла да намеря по-точни думи, за да изразя тази мисъл.
Представям Ви история, за няколко млади хора, които са осъзнали, че носят
на плещите си отговорността за съдбата на човечеството.
Няма коментари:
Публикуване на коментар