Въпреки, че отначало срещата с Елена и се виждаше
много по-страшна, когато отметна този ангажимент и се озова най-после пред
среща с детето, Ирина осъзна, че е по-притеснена от всякога.
През ръцете и бяха минали толкова много деца, които на практика и бяха
чужди и може би затова никога досега не беше се притеснявала от срещата с дете.
А Синът на Стефан, това е нещо съвсем различно. Тя ще живее с баща му, ще
му бъде мащеха, а това само по себе си е доста страшно.
Ами ако след всички деца, които я обожаваха, точто това не я харесаше?
Какво щеше да прави тогава? Как щеше да живее с баща му? Дали нямаше да е
по-добре да се откаже още в началото?
Децата се много непосредствени, те не умеят да крият, не умеят да казват
различни неща от това, което мислят. А ако момченцето решеше, че тя не струва?
Тогава какво? Как щеше да погледне баща му след това? Как щеше да продължи,
когато го е имала и го е загубила?
Понякога, докато си сам, си мислиш, че би било хубаво, ако не си.
Понякога виждаш всички щастливи двойки
наоколо и ти докривява, но тази тъга е много по-различна от тъгата, когато си
имал някого до себе си и си го загубил. Присъствието на Стефан в живога и я бе
разглезило, бе я отдалечило от предишното възприятие, че просто оцелява... бе я
накарало да се почувства истински жива, щастлива и несамотна, а сега само за
един миг, само заради един миг всичко можеше да се срине и да я остави сама и
опустошена, отново оцеляваща вместо живееща.
Месеците откакто бяха заедно със Стефан и крадяха по някой час от света и
от неговото време, за да се видят, изглеждаха толкова нереално прекрасни, че тя
ги въприемаше почти като сън. Ако зависеше само то нея, може би би ги
продължила още, не бързаше, наслаждаваше се на всеки миг с него, на всяка мисъл
за него, на всяка сутрин, в която се буди с мисълта, че ще го види.
Но за него нещата стояха по различен начин. Той имаше минало, минало, което
ден след ден бе разбивало вярата му в
евентулно бъдещо щастие. И сега, когато това щастие му се струваше възможно,
той бързаше час по-скоро да го вземе цялото, да му се наслади, да се увери, че
е реално.
Първата и мисъл, когато получи предложението за брак, беше за детето. Какво
би станало с него? Тя беше слушала достатъчно много за Елена и знаеше на какво
е способна. А едно дете, разкъсано между вечно спорещи майка и мащеха, едва ли
би могло да бъде щастливо. Тя разреши този въпрос, с Елена се разбраха, сега
оставаше само детето да я хареса, а това, че непременно, на всяка цена трябваше
да му се хареса, я плашеше.
Ирина на умееше да прави нещата на всяка цена. Тя правеше всичко така,
както мисли, че трябва и ако достигнеше желаната цел, беше доволна, ако ли не,
продължаваше напред.
Решиха да се срещнат в парка. Стефан щеше да доведе детето, а за нея прати
кола.
Шофьорът беше много любезен и внимателен и навярно биха се разговорили, но
Ирина облегна чело на стъклото и като слушаше тракането на костта си в
стъклото, продължаваше да мисли, да мисли, да мисли...
Видя ги отдалеч. Големият и малкият, които водеха съвсем сериозен разговор,
седнали на пейката.
Искаше и се да ги погледа отдалеч, просто да постои и да ги наблюдава, но
Стефан усети присъствието и, вдигна глава и радостно се усмихна. Момченцето не
я гледаше, още обясняваше нещо оживено, после я погледна, също се усмихна и
като се се изхлузи от пейката, се затича към нея с викове:
-Ирина! Ирина!
Когато наближи, се спря, огледа я внимателно, усмихна се, явно доволно от
резултатите на наблюдението, хвана я за ръката и я поведе към баща си.
Видяхте ли вече романа "Опера"?
Можете да го купите от тук.
Няма коментари:
Публикуване на коментар