"Хора" Глава Тридесет и осма

   Стефан дълго мисли на кого да възложи ръководството на проекта за фабриката. Ирина можеше за изброи имена на хора, на които вярва и които никога не биха излъгали, но това не му беше достатъчно, той държеше целият персонал да бъде местен, но точно ръководителят, му се искаше да е негово доверено лице човек, който е ръководил и знае за какво точно става въпрос. Все пак, от това как ще се развият нещата тук, зависеше дали изобщо ще потръгнат нещата в тази насока и на други места.

   За пръв път в живота си, Стефан работеше за другите. Досега той беше изкарвал пари за себе си, след това отделяше и ги даваше, а сега по принцип щеше да ги изкарва за другите и това беше нещо ново, непознато и много вълнуващо за него.

Той много пъти се беше замислял за смисъла на човешкия живот. Намираше отговора  в книгите, в това да направиш нещо за хората, да помогнеш на света да стане по-добър, но винаги, когато се стигаше до  това какво той може да направи, удряше на камък. Стефан винаги беше живял или по правилата, тогава когато им имаше доверие, или извън правилата, когато не се ползваха с одобрението му, но колкото и книги да беше прочел, досега не беше осъзнал, че той самият може да ги променя, да ги създава когато ги няма, за пръв път сега осъзнаваше, че животът не  е нещо голямо и тежко, идващо отвън, което ти пречи и те малтретира докато минеш през него. Изведнъж животът се оказа нещо, което самият ти можеш да твориш и да променяш.

   През цялото му съществуване досега парите бяха тежест за него, тежест, която му пречеше и го ограничаваше. За пръв път сега той виждаше, че парите са и много възможности, един невероятен шанс да ги използваш да правиш, да сътворяваш живота на другите хора прекрасен, достоен и сега цялото му същество гореше от този нов, непознат досега пламък - да работиш за другите.

   Обръщайки се назад, към всички случаи, в които се беше занимавал с благотворителност досега, той се срамуваше от себе си, някаква червена лампичка, която винаги беше светила в него и го беше оставяла не особено щастлив, въпреки, че уж е помогнал, най-после беше намерила своята причина и беше угаснала.

   Стефан се срамуваше от страшното лицемерие на “бизнеса”, който уж се занимаваше с благотворителност, а недоволстваше когато минималната работна заплата се вдига и правителството трябваше да води преговори с него. Това ли е да помагаш? Да държиш някого в болезнена зависимост от себе си и да му подхвърляш трохи, за да се почувстваш велик и добър и да “направиш малко имидж”, а в същото време приходите ти да са космически суми за обикновените хора, да ги складираш в банкови сметки или да ги влагаш в нови начинания, които ще ги умножат за сметка на всичките хорица, които ще ти работят по цял месец за по-малко пари, отколкото ти харчиш на ден…

   Въпреки, че винаги се беше старал да дава хубави заплати, по простата причина, че хубава работа трудно се губи и това мотивираше служителите му по-силно от повечето други стимули, които би могъл да предостави, по всички останали показатели той се числеше също към тази категория.

   Трябваше едно момиче, което е свикнало да няма и знае как стоят нещата от другата страна да влезе в живота му и да му отвори очите за три толкова прости и очевадни истини, че той не разбираше, как въпреки многото изчетени досега книги, не ги е осъзнал сам.

   Първата е, че никога не можеш да бъдеш щастлив, ако край теб има нещастни хора. Единственият начин да бъдеш наистина щастлив, е да направиш и хората около теб щастливи.

   Втората е, че не си добър, ако даваш милостиня, защото така унижаваш, мачкаш, демонстрираш колко повече си от другия. Добър си,  ако  даваш възможност той сам да може да изкара пари, с които да се чувства достоен човек, да  осъществява мечтите си и да се чувства равен на теб, защото той в действителност е.

   Третата е, че богатството е крайно неравномерно разпределено между всички хора на земята, но това, че си имал късмета да получиш или спечелиш повече, не означава, че можеш да разполагаш с него както си искаш. Напротив,  като негов собственик, ти носиш отговорност за всички които не са имали твоя късмет и си длъжен да се опиташ да намериш начин да им помогнеш, където се връщаме на втората истина. Ти, като човек с пари, не можеш да се сърдиш на правителството, че не дава достатъчно, ти сам можеш да дадеш и да помогнеш там, където държавният бюджет не стига, защото това, че си “социално силен” неизменно върви със задължението да бъдеш и социално отговорен. Щом се считаш за човек с възможности, си длъжен да мислиш като държавник, нали част от богатството на държавата е в твоите ръце.

Тези три прости истини направиха живота толкова обикновен и лесен, като че изведнъж всичко се изясни, пасна си на мястото и  пред Стефан престанаха да съществуват каквито и да е неизвестни.

   Той намали посещенията си в офиса, там имаше достатъчно верни хора и се отдаде изцяло на проекта за фабриката и на университета. Останалото време си остана запазено за Ирина и Илиян.

   А детето вече растеше сякаш не с дни, а с часове. Това, което чуваше от разговорите на възрастните и отговорите, които получаваше на въпросите си, го превръщаха в яростен привърженик на тези три истини. Когато фабриката беше готова,  и зееше, все още безлюдна, но готова да се напълни с весел смях и щастливи погледи и Стефан го заведе да я види, момченцето дълго тичаше насам натам из цеховете, оглеждаше се наоколо и крещеше с цяло гърло от възторг.Докато го наблюдаваше,  баща му осъзна, че неговото малко момченце, вече е пораснало не само физически, пораснало е така, както баща му порасна много късно, узряло е, станало е Човек и мъж с чест. А след трите истини, това беше най-сладката, най-прекрасната мисъл. Неговото малко момченце вече е Човек!

 Глава Тридесет и седма                  Глава Тридесет и девета

Видяхте ли вече романа "Опера"?

Можете да го купите от тук.