Вместо първи трейлър на романа "Опера"...

     Тръгнах за закуски. Бяха ми обяснили къде е павилиона  и исках този път да го намеря сама. На отиване, нищо не ми направи впечатление. На връщане, с найлонова торбичка с минерална вода и сандвичи в ръката, изведнъж чух  нещо много познато, свое  и сякаш забравено... Пиано. Една от фирмите беше довела изпълнител на живо, който периодично свиреше в павилиона и.

Звукът ме удари в гърдите, зави вихър около мен и побързах да стигна до стената на срещуположния павилион.

    Между хората, пред очите ми изплуваше ту една, ту друга част от инструмента, който се оказа бял роял и тялото на изпълнителя. Звукът беше познат, роден и забравен. Вълшебството не беше в конкретното музикално произведение, а в звука на класическа музика на живо. Толкова отдавна не бях чувала някой да свири. Струваше ми се, че са минали векове от последния път, когато ушите и душата ми бяха изпитвали такова щастие. И осъзнах, за пръв път осъзнах колко жестоко е изгладняла душата ми и с какво отчаяно настървение се вкопчва в случайно попадналия и залък. Очите ми се насълзиха. Сега, когато имах работа, бях финансово независима и относително самостоятелна, бях станала по-бедна от всякога. Никога нямах сили след работа да отида на концерт или театър. Живеех само за работата и чрез работата. Можех да изляза в отпуска за не повече от седмица и тя отлиташе като миг докато се видя с близките.

Бях станала роб. Безправен и безперспективен. Израстването в йерархията и евентуалното увеличение на заплатата нямаше да ме направят по-малко роб, напротив. Щяха да ме обвържат още по-здраво в моето робство.

Нима това е животът, за който бях мечтала? В какво съм се превърнала? В сива и скучна мърморана, за пръв път осъзнах. От толкова време най-голямото ми удоволствие беше да се оплаквам. Как съм могла така да се загубя,  да се променя? Ако 16 годишната Катя можеше да ме види сега, би ме заплюла в лицето и би ми обърнала гръб. 16 годишната Катя никога няма да ми прости, че съм станала това, което съм.

        Музиката свърши. Взрях се отчаяно в посока на рояла, но изпълнителят стана. Не можех да си позволя да чакам следващото изпълнение и като станах и си пробивах път през множеството, бавно продължих. Ужасът на току що обзелото ме прозрение още ме стискаше здраво в лапите си и бавно просмуквайки се в кожата  и кръвта ми, малко по малко завладяваше цялото ми същество.