"Хора" Глава Двадесет и пета

Този път Стефан отиваше в Пекин, не с някаква конкретна цел, а просто така, да поразгледа, да види как вървят нещата и нещо, което той никога не би си признал на глас, да се наслади на компанията на Николай.

За своя вече  немалък житейски опит, той стигна до извода, че познатите му се делят на  два вида - такива които докосват душата му и с които чувства вътрешна потребност да общува, и обикновени делнични познати, чиято липсва не забелязва дори да не ги вижда с години.

Николай беше един от малкото от първия тип. Той беше организиран, стабилен, принципен, никога не даваше лекомислено мнение  и с него можеше да се разговаря на всевъзможни теми.

Държа се безобразно при първата им среща и това беше една от причините Стефан да изпитва по-особени симпатии към него, беше му писнало от ласкатели, а Николай не правеше компромиси със себе си, ако каже, че нещо е хубаво, значи наистина мисли така, ако каже, че не е, значи просто не струва...  точно като брака с Елена...

Стефан опря чело на люка на самолета и се усмихна. Откакто беше сам, въпреки, че в началото жена му  му липсваше много, той се чувстваше много по-добре, отколкото докато беше женен.

Нишката, която го свързваше с Елена се скъса и сега той се чувстваше по-свободен от всякога. Осъзна, че може да се справя прекрасно и сам. Вече имаше дете. Ако се случи от тук нататък винаги да е сам, няма проблем, самотата не му тежи, а продължението на рода е осигурено. Ако пък се влюби отново... този път трябва много, много да внимава с влюбването... повече не може да си позволи да греши...

Колко са красиви облаците, гледани отгоре - като море, но по-плътни, сякаш можеш да ходиш по тях.

Когато беше малък, веднъж баща му пътува със самолет, и преди да тръгне, Стефан не си поръча друг подарък, а облак - да му хване един от прозореца на самолета и да му го донесе, за да може той да спи в него и да скача в него и изобщо, категорично възнамеряваше да го използва по всички възможни начини... естествено не го получи.

След малко ще влезем над Монголия... там обикновено няма нито едно облаче по небето, вижда се всичко...

Приспа му се много. Бяха още над Русия, имаше време и като спусна назад седалката, той заспа.

Николай не го посрещна сам, с него беше Иван, който вече смело използваше няколко реплики на български. Първото, което направи толкова силно впечатление на Стефан беше, че между него и Джан няма преграда, могат да си говорят съвсем като равни, без каквото и да било разделение по нации. Попита Николай на български, като говореше много бързо, за да не разбере младият мъж, че става въпрос за него. Николай потвърди, това даже е било една от причините да го хареса. Отворен е, космополитен, с него можеш да си говориш просто като човек с човек...

Стефан беше изморен след пътуването и като хапнаха набързо, веднага заспа. Не му се щеше да наема хотел, при Николай имаше свободна стая, а така и на двамата щеше да им е по-удобно.

Разполагаха с две седмици, в които Николай се зае да запознае Стефан с всичко по-важно в Пекин. Отначало двамата все още се опознаваха, после свикнаха един с друг и преди Стефан да отлети, вече бяха верни приятели.

Да обикаляш Пекин в компанията на човек, който не само го познава, но и обича, е много по-различно от обиколката с обикновен преводач. Николай знаеше куп малки хитринки, умееше винаги да намери най-правилното малко и схлупено ресторантче, в което, обаче, яденето беше толкова вкусно, че Стефан се зачуди какво ще яде като се прибере. В китайските ресторанти в България не готвят толкова хубаво. Досега винаги му бяха липсвали българските манджи в Китай, все гледаше да седне в Макдоналдс или Кентъки, а сега, с Николай, откри, че традиционната китайска кухня никак не е за изхвърляне, стига да знаеш какво точно да поръчаш.

 Освен това, Николай притежаваше едно специфично, непознато нему уважение към китайците. Не им се караше, не вдигаше скандали, но винаги ги обслужваха така внимателно, че Стефан остана във възторг. Чувстваше се безкрайно спокоен и можеше да си позволи да се радва на малките неща, на слънцето на вятъра, на водата в Бейхай[1], да се диви на глас на красотата на “Забранения град” или като малко дете да се снима пред пъстрата лодка, която ги разходи по сините води, по които толкова пъти са плавали императори, да наднича от нея, да се взира във водата и да се чуди дали няма животинки, да снима хората, които танцуваха и пееха в парковете, да се изумява от калиграфските способности на мъжете, които изписваха с вода по земята красиви йероглифи...

А когато обикаляйки из околностите на Пекин, попаднаха в огромен магазин за традиционно китайско изкуство, Стефан се почувства съвсем като дете в магазин за играчки, снима всяко мъничко  и изкусно изработено шишенце за енфие, два часа с ръце облакътени на бюрото, наведен напред с нечовешко внимание следи всяко движение на художника, който създаваше чудни пейзажи само с пръсти и мастило, разбира се и накупи много картини...

Не отиваше за пръв път на Китайската стена, но за пръв път наистина я видя, за пръв път очите му свалиха очилата, които преди като че ли носеха, не бързаше  и цял ден тича насам натам и снима... искаше му се да запази цялата красота, да може да си я прибере вкъщи и когато му стане грозно, да вади снимките  и отново да се потапя в нея...

Не вярваше, че музеят на науката и техниката ще му се стори като Дисниленд, както твърдеше Николай, но се забавляваха там цял ден, Стефан искаше да се спазари и за втори, но Николай го убеди, че така няма да могат да видят нещо друго интересно и той се отказа.

Когато се разделяха на летището, благодари на Николай, каза му, че двете седмици в Китай са били по-приятни от почивка на Хаваите. Не си го призна, но не му се тръгваше. Ако не беше детето, което така болезнено му липсваше, навярно би останал поне месец. Чувстваше се по странен начин. Сякаш преграда, която му е закривала хоризонта се е смъкнала и сега той може ясно да вижда всичко. Сетивата му бяха изострени като на малко дете, безкрайно много неща го впечатляваха, вдъхновяваха го и смъкваха от плещите му товара на преживените години и проблеми. Той се прибра прероден, сияещ и щастлив, че светът е така прекрасен и той живее в него.

За Николай двете седмици също бяха изключително приятни. Той през цялото време наблюдаваше Стефан с огромно любопитство и въпреки, че го виждаше, не му се вярваше какъв златен човек е и не разбираше как е могъл да прекара толкова много време с Елена, още повече, да се ожени за нея и да и направи дете, но това си бяха техни неща  и подобни мисли рядко минаваха през съзнанието му . През повечето време той беше просто във възторг и никоя друга дума не можеше да опише състоянието  му.

 Стефан, той беше толкова отворен човек, разбираше се с всички, уважаваше всички, доверяваше се на Николай и не настояваше да се вдигат скандали, когато това не е нужно, слушаше с внимание, интересуваше се, задаваше въпроси, радваше се като малко дете и се забавляваше искрено.

---

[1] Императорски парк в центъра на Пекин, в близост до Забранения град. 


Глава Двадесет и четвърта                   Глава Двадесет и шеста