"Хора" Глава Двадесет и трета

След първия месец на бебето дните за Ивелина се заточиха монотонно. От  едната страна беше детето, което растеше с часове и да го наблюдаваш като че ли беше достатъчно, за да запълни целия ти ден, но от друга изведнъж се оказа, че Ивелина вече съвсем не се интересува от нещата, които интересуват приятелките и, а нещата, които интересуват много живо нея, съвсем слабо вълнуват тях. Андрей понякога оставаше след работно време и въпреки, че знаеше, че ако не се налага, никога не би го направил, някаква струна  у нея, която винаги и във всичко се съмняваше вибрираше болезнено всеки път щом той звънне, че няма да си дойде навреме.

Покрай бебето се появиха много нови неща, които заемаха съзнанието и. Вълнението по някои, Андрей споделяше, но други му бяха съвсем чужди и понеже се прибираше с опънати нерви, започнеше ли Ивелина да говори за нещо такова, я слушаше вяло.

Например въпросът кой прах за пране е най-добър за детската кожа, побъркваше Ивелина, тя изпадаше в шок всеки път като си представи какво може да причини на бебчето погрешно избран препарат.

Това, обаче беше въпрос, от който Андрей никак не можеше да се заинтересува. Той играеше с бебето, разпитваше кога се е усмихнало, как е реагирало като е видяло нещо интересно вкъщи, но толкова важният за Ивелина проблем с праха за пране за детските дрешки му беше безкрайно чужд. Понякога полагаше усилия да слуша, но ефектът беше изражение като на жена, която никога не се интересувала от автомобили, докато слуша възторжени изблици по повод на новата кола на някой младеж... кимаше утвърдително, усмихваше се любезно и до там.

Така двамата неусетно се дразнеха един от друг – Андрей, че тя не го оставя на мира и смята за нужно да го занимава с всички малки детайли, които я вълнуват; Ивелина, че той не е слуша достатъчно внимателно, не я разбира и изобщо, нейните проблеми нямат никакво значение за него.

Двамата се обичаха прекалено много, за да позволят на това дразнене да излезе извън контрол и да причини проблеми, но е факт, че то съществуваше и  смущаваше иначе спокойния им живот.

Парите бяха другия съществен прблем, който, като разхлабено болтче, тракаше по пътя на щастието им. Андрей работеше и взимаше заплата, Ивелина имаше майчинство, но и разходите им, особено покрай бебето, не бяха никак малки и това ги тормозеше.

Всички млади хора си мечтаят, когато създадат семейство и имат пари, да могат да си позволят да живеят без особени притеснения. Но истината е, че не можеше да стане така... парите не стигаха и нещата никога не биха се получили, ако двамата не обсъждаха предварително какава ще е храната през седмицата, как да изхвърлят по-скъпото и да успеят да се нахранят с по-евтино и изобщо, как да не се похарчи нито един лев напразно.

Ивелина кърмеше и трябваше непременно да се храни добре, а това трудно се връзваше с ограничения им бюджет. Ако бяха само двамата, можеха да изкарат и само на пържени яйца и маслини, което излизаше най-евтино и те не веднъж бяха прибягвали до такава диета преди, докато бяха студенти, но сега просто не ставаше...

Бебето се будеше през нощта и Ивелина нямаше много време да си доспива, беше изнервена и на няколко пъти се хвана, че се ядосва за глупости и крещи, Андрей страшно много се изморяваше на работа и не можеше да и помага много през нощта, а този факт опъваше неговите нерви до краен предел и въпреки, че като по-силен той винаги стискаше зъби и не повишаваше тон, непрестанното напрежение и на работа и вкъщи тормозеше и него.

На Ивелина и беше страшно тежко от всичко това. Понякога, докато бебето спеше през деня, тя се сгушваше в старото кресло  в хола и плачеше. За да и стане малко по-леко, за да не се разплаче пред Андрей и защото всичко беше не както трябваше да бъде, не както си беше представяла и мечтала. А най-тъжно от всичко беше, че колкото и да и се искаше да поеме вината върху себе си или да обвини Андрей, просто за да има виновен и нещата да се опростят, не можеше да го направи. Двамата се обичаха, искаха да бъдат заедно, радваха се на детето, но нещо извън тях беше по-силно и се намесваше помежду им с груба, грозна сила. Това нещо нямаше нито лице, нито име и колкото и да и се искаше, Ивелина не знаеше как, не умееше да се защити от него, Андрей очевидно също не можеше да я защити и тя се чувстваше сама, безсилна и беззащитна.

Глава Двадесет и втора                     Глава Двадесет и четвърта